Определение № 5541 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2547/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. М. Д. – Д., чрез адв. Ал. Ч., срещу Решение № 85/05.07.2025 г. по в. гр. д. № 626/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което след потвърждаване на Решение № 490 от 18.09.2024 г., постановено по гр. д. № 639/2022 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, е прогласена на основание чл. 26, ал. 2, предл. трето от ЗЗД, вр. чл. 43 СК, вр. чл. 576, вр. чл. 589 ГПК нищожността на предбрачен договор от 14.01.2021 г., сключен между Г. В. Д. и Е. М. Д., и е отхвърлен предявеният от Е. М. Д. – Д. против Г. В. Д. иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.1, т. 1 ГПК, вр. чл. 37 СК, да бъде прието за установено, че Г. В. Д. дължи Е. М. Д. - Д. сумата от 50 000 лева на основание т. 7 от предбрачен договор от 14.01.2021 година; лихва за забава в размер на 2 527, 78 лева за периода от 17.01.2022 г. до 17.07.2022 г., както и законната лихва върху главницата от 18.07.2022 г.- подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 721/20.07.2022 г. по ч. гр. дело № 1803/2022 г. по описа на РС - Велико Търново.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът оспорва изводите на въззивния съд, че е доказано от събраните по делото доказателства нотариалното действие при сключване на предбрачния договор между страните да е нищожно, защото при извършването му била нарушена разпоредбата на чл. 589, ал. 2 ГПК.

В контекста на тези оплаквания искането е обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и на доказателствата във връзка с тези доводи и възражения, които имат отношение към предмета на спора, респ. предмета на въззивното обжалване, както и да прецени относимите доказателства и да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения по възраженията на страните?“;

2. „Следва ли съдебното решение да бъде постановено след обсъждане на всички, относими към възраженията на страните, доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?“;

3. „При изцяло оспорена искова претенция от ответника може ли въззивният съд индиректно да размести доказателствената тежест по решаващ за спора факт, който е посочен от ищеца и е негова тежестта да го докаже, който факт не е общоизвестен, признат от ответника, не е обявен за ненужен за доказване?“;

4. „Следва ли страната, която твърди изгодни за нея факти, да проведе пълно и главно доказване на същите и следва ли, ако тя не стори това, съдът да постанови решение, в което да приеме твърденията за тези факти за неосъществили се в обективаната действителност?“;

5. „Трябва ли да се счита, че едновременното нотариално удостоверяване на съдържание и подпис на страните по реда на чл. 590, ал. 4 ГПК се извършва само на договори, за които има разписана задължителна императивна норма в закон, или това задължение за едновременност трябва да се прилага разширително - за всеки частен документ, подлежащ на нотариално удостоверяване на съдържание и подпис?“;

6. „Трябва ли да се счита, че е задължителна едновременност при удостоверяване от нотариус на съдържанието и подписите на страните на частен документ, съставен по реда на чл. 39, ал. 1 СК, в който член законодателят императивно не е установил задължението за едновременно удостоверяване на съдържание и подпис?“;

7. „Допустимо ли е по частен договор, съставен по чл. 39, ал. 1 СК, нотариусът да удостовери подписите на страните в различно часово време, но на една и съща дата, и да извърши отбелязване върху договора на това удостоверяване в един печат?“;

8. „Има ли право въззивната инстанция да излиза извън обхвата на направените от жалбоподателя възражения или е задължена да спазва чл. 269, изр. 2 ГПК?“.

Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че първите четири от тях са разрешение в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, Решение № 62/06.04.2015 г. по гр. дело № 5310/2014г. на ВКС, III ГО (по първи и втори въпрос), Решение № 95/21.07.2016 г. по т. дело № 1280/2015 г. на ВКС, I ТО, Решение № 25/27.01.2012 г. по гр. дело № 1832/2010 г. на ВКС, IV ГО (по трети и четвърти въпрос).

По останалите въпроси се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация Г. В. Д. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение констатира, че касационната жалба изхожда от легитимирана по спора страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от събраните по делото писмени доказателства, че страните са бивши съпрузи, като сключеният между тях на 17.01.2021 г. брак е прекратен с развод. Съгласно т. 7 от раздел I от предбрачен договор от 14.01.2021 г., сключен между бившите съпрузи, „съпругът с оглед факта, че съпругата му от шест години преди сключването на брака му е осигурявала спокойствие и физически възможност да развие бизнес идеите си и да постигне успех в бизнеса, се задължава да репарира съпругата си, като й заплати сумата от 250 000 лв. – по 50 000 лева на година за период от пет години, считано от датата на сключването на брака им. Това свое задължение съпругът изпълнява, и ако в петгодишния период на договореното репариране бракът им бъде прекратен. Това си задължение – да осигурява на съпруга си възможност за развитие на бизнес идеите си, тя поема с настоящия договор и за в бъдещи периоди – до навършване пълнолетие на родените от съвместното им съжителство две деца. Това задължение за заплащане на горепосочената сума съпругът поема и поради факта, че от раждането на децата им до настоящия момент съпругата се е лишила от професионална кариера и развитие, както и от постигането на финансова независимост.“

Разглеждайки инцидентния установителен иск за нищожност на предбрачния договор, апелативният съд е посочил, че брачният (предбрачният) договор е уреден от СК като формална сделка, тъй като чл. 39, ал. 1 СК предвижда писмена форма за действителност с нотариална заверка на подписа и съдържанието, извършени едновременно. Допълнил е, че подписването на брачния договор от страните в нотариалното производство по смисъла на чл. 572, изр. първо от ГПК е елемент от формата на договора. Според апелативния съд с нотариалната заверка на подписа нотариусът удостоверява, че страните лично са се явили пред него и са подписали или са потвърдили вече положените върху брачния/предбрачния договор свои подписи, а с нотариалната заверка на съдържанието нотариусът удостоверява, че към дата на нотариалното удостоверяване брачният/предбрачният договор има такова съдържание, каквото има екземплярът, останал на съхранение в служебния му архив. Пояснил е, че нотариалното удостоверяване на съдържанието цели да се предпази частният документ от подправка на съдържанието, като доказва какво е било съдържанието му в деня на удостоверяването. Посочил е, че при едновременно удостоверяване на подписите и съдържанието на документ страните трябва да представят два или повече еднообразни екземпляра от документа, които се подписват по реда на чл. 589, ал. 2 и 3 от ГПК - чл. 590, ал. 4 от ГПК. Приел е, че съгласно чл. 590 от ГПК удостоверяването на дата, съдържание и подписите на частен документ се извършва с надпис върху документа, като към заверката се прилага чл. 580 от ГПК. Въззивният е посочил, че нормата на чл. 39 от СК е императивна, а нарушаването й води до липса на форма на брачния договор, респективно до неговата нищожност.

При обсъждане на въпроса за валидността на предбрачния договор от 14.01.2021 г. апелативният съд е посочил, че той съдържа подписите на страните, изписали ръкописно имената си. Нотариалното удостоверяване на подписите и съдържанието било извършено от нотариус К. Боева, рег. № 296 в НК, с два отделни щемпела на 14.01.2021 г., а заверките имали съответно рег. № 282 на съдържанието - представено на посочената дата от Г. В. Д. и Е. М. Д., и рег. № 283 на положените на 14.01.2021 г. от тях подписи. От обясненията на ищцата по реда на чл. 176 ГПК в открито съдебно заседание от 28.03.2023 г., която заявила, че пред нотариуса се явила сама, и от твърденията на ответника в отговора на исковата молба съдът приел за безспорно установено, че на 14.01.2021 г. страните по договора не са се явили лично и заедно в нотариалната кантора. Ищцата категорично заявила, че сама занесла договора за заверка при посочен й от ответника нотариус, положила подписа си върху документа само тя, нотариусът й прочел съдържанието, като в момента та удостоверяването Г. не присъствал. Неоспорвайки подписа си под предбрачния договор, същото твърдял и ответникът. Признанието му, че е подписал договора в дома им, пред ищцата и преди тя да го занесе при нотариус, както и, че нотариус Боева му се е обадила по телефона, за да го попита дали подписът е негов и той потвърдил това, не можели да санират според въззивния съд липсата на едновременност на нотариалното удостоверяване на подписа и съдържанието за двете страни по двустранното споразумение.

Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че нотариалното удостоверяване е нищожно, въззивният съд е посочил, че дори при доказване на факта, че след като съпругата напуснала нотариалната кантора съпругът лично се е явил пред нотариуса, за да потвърди положения от него подпис, нотариалната заверка следвало да бъде извършена с нов регистрационен номер, доколкото с един и същ регистрационен номер и дата на нотариална заверка на подписа и съдържанието на един договор не могат да съществуват различни по съдържание екземпляри, а само еднообразни такива съгласно изискването на чл. 590, ал. 4 от ГПК.

В обобщение апелативният съд е приел за разколебана формалната материална доказателствена сила на нотариалното удостоверяване. Счел е, че изискванията за едновременно удостоверяване на подпис и съдържание не са спазени, а ответникът е провел успешно доказване на предявения от него инцидентен установителен иск за нищожност на сделката - чл. 26, ал. 2, пр. 3, вр. чл. 39, ал. 1 от СК. По изложените съображения е обоснован извод, че в полза на ищцата не е налице вземане за главница от 50 000 лева и за мораторна лихва в претендирания размер. При тези мотиви решението на първоинстанционния съд е потвърдено.

Въззивното решение е валидно, защото е постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата от закона форма, подписано е, а волята на съда е ясна. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба, редовна въззивна жалба, в пределите на сезиране и при наличие на условията за постановяване на допустим съдебен акт.

По първите два въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. За да приеме искът за нищожност на предбрачния договор за основателен, въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, доводите на страните и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по трети и четвърти въпрос, които са общо формулирани и не са съобразени с мотивите на въззивното решение и приетото от апелативния съд, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса задължение на ответника по касация е било да докаже фактите, които изключват възникването на претендираното от ищцата, касатор в настоящото производство, право. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Пети, седми и осми въпрос не отговарят на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с определящ изводите на въззивния съд характер. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. От значение за изхода по конкретното дело е този правен въпрос, който, включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по делото - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд нe е обсъждал въпроса дали едновременното нотариално удостоверяване на съдържание и подпис се извършва за всеки частен документ, подлежащ на нотариално удостоверяване на съдържание и подпис, защото той не е бил включен в предмета на спора. Изводът на въззивния съд, че с един и същ регистрационен номер и дата на нотариална заверка на подписа и съдържанието на един договор не могат да съществуват различни по съдържание екземпляри, а само еднообразни такива съгласно изискването на чл. 590, ал. 4 от ГПК, не е решаващ. Този аргумент е обоснован като допълнителен мотив за решението му да признае предбрачния договор за нищожен поради нарушение на изискването за лично явяване на ответника по касация пред нотариуса, за да потвърди вече положения от него подпис. Последният въпрос е поставен общо и липсват конкретни оплаквания, в контекста на които е отправен. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли са допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които касаторът не е и обосновал, за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Шести въпрос обуславя въззивното решение, но по него касацинно обжалване не може да се допусне, тъй като разпоредбата на чл. 39, ал. 1 СК не е нито непълна, нито неясна, нито противоречива по съдържание, а наличието на практика на ВКС по поставения от касатора въпрос (Решение № 244 от 4.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1495/2014 г., III ГО) изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение - касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,