Определение № 50232 от 10.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 938/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Многопрофилна болница за активно лечение - Ботевград“ ЕООД /“МБАЛ - Ботевград“ ЕООД/ със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. А. И., срещу решение № 710 от 18.11.2021 г., постановено по т. д. № 863/2021 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 260657 от 20.04.2021 г., поправено с решение от 23.07.2021 г., по т. д. № 1237/2019 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от „МБАЛ - Ботевград“ ЕООД против НЗОК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗО за заплащане на сумата 378 936 лв. - възнаграждение за оказана болнична медицинска помощ по клинични пътеки над договорения лимит за периодите м. април - м. ноември 2018 г. и м. февруари - м. май 2019 г. по договор № 230477/25.05.2018 г., ведно със законната лихва върху същата сума от 31.07.2019 г. до окончателното изплащане и законна лихва върху сумата 318 793 лв. за периода 02.07.2019 г. - 30.07.2019 г., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 18 670.01 лв. - обезщетение за забава върху главницата, като са присъдени разноски на НЗОК на основание чл.78, ал.3 ГПК в размер на 8 366.22 лв. В частта, с която решението на първоинстанционния съд е обезсилено като недопустимо поради произнасяне plus petitum - в една част, и на основание чл.234 ГПК - в друга част, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна и за връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане. Касаторът поддържа, че при постановяване на решението не са анализирани и взети предвид всички доказателства по делото, не са обсъдени всички негови оплаквания във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение и не е съобразена трайната съдебна практика по идентични казуси, според която „изпълнителят по договори за предоставяне на болнична помощ по клинични пътеки дължи предоставяне на медицинска помощ на всички здравноосигурени лица, които са поискали това от него по предвидения в договора ред, и няма клауза в договорите или в допълнителните споразумения към тях, която да може да се тълкува в смисъл, че ако изпълнителят изпълни дейностите над планираното по съответното приложение към договора, за която е задължен, то това би останало за негова сметка или при условия за плащане, които са по-неблагоприятни от тези за предоставянето на медицинска помощ изобщо“. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че исковите претенции са основани на права на здравноосигурени лица, а не на нарушени права на ищеца в качеството му на изпълнител по договор за предоставяне на болнична помощ по клинични пътеки. Позовава се на вътрешно противоречие в мотивите към обжалваното решение, в които съдът е приел, че договорът за предоставяне на болнична помощ по клинични пътеки и Приложение № 2 към него ограничават обема и стойността на медицинските услуги, за които е сключен, и едновременно с това се е произнесъл, че по-голям обем може да бъде заплатен чрез допълнително споразумение след надлежно приключила административна процедура за разпределение на бюджета на НЗОК между съответните РЗОК. Навежда и оплакване, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е изготвил пълен доклад съобразно чл.146 ГПК и не му е дал указания по чл.146, ал.2 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е посочено бланкетно и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са значими за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а също така са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Какви са задълженията на въззивната инстанция при допуснати за отстраняване от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146 от ГПК и по-конкретно липсата на доклад по делото (противоречие с практиката в решение № 51/02.05.2012 г. по т. д. № 105/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 40/15.09.2014 г. по т. д. № 1554/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.); 2. Какъв е характерът на сключения между "Многопрофилна болница за активно лечение - Ботевград“ ЕООД и Националната здравноосигурителна каса договор № 230477/25.05.2018 г., а именно договор за изработка по чл. 258 и чл.266 от ЗЗД или договор, сключен в полза на трето лице (противоречие с практиката в решение № 916/28.12.2017 г. по т. д. № 28/2017 г. на Окръжен съд - Варна); 3. Съществува ли възможност изпълнителят по индивидуален договор с Националната здравноосигурителна каса да откаже извършване на дейности спрямо здравноосигурените лица поради надвишен лимит по същия договор; 4. Накърняват ли ограниченията по сключения между "Многопрофилна болница за активно лечение - Ботевград“ ЕООД и Националната здравноосигурителна каса договор № 230477/25.05.2018 г. правото на достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, тъй като с ограниченията оказването на медицинска помощ се поставя в зависимост от определени от НЗОК стойности на лимити (противоречие с практиката в решение № 916/ 28.12.2017 г. по т. д. № 28/2017 г. на Окръжен съд - Варна, потвърдено с решение № 108/17.05.2018 г. по т. д. № 113/2018 г. на Апелативен съд - Варна; решение № 22/09.01.2019 г. по т. д. № 399/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, потвърдено с решение № 135/ 22.04.2019 г. по т. д. № 111/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, оставено в сила с решение № 169 от 16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, решение № 701/07.05.2020 г. по т. д. № 2306/2019 г. на Софийски градски съд). Като самостоятелни основание за допускане на касационно обжалване се сочат вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация Национална здравноосигурителна каса - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С обжалваната част от въззивното решение Апелативен съд - София се е произнесъл по предявени от „МБАЛ - Ботевград“ ЕООД против НЗОК обективно съединени искове, квалифицирани с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.45, ал.1, т.3 ЗЗО и чл.86, ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 378 936 лв., претендирана като възнаграждение за оказана болнична медицинска помощ по клинични пътеки над договорения лимит за периодите м. април 2018 г. - м. ноември 2018 г. и м. февруари - м. май 2019 г. по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 230477/25.05.2018 г., ведно със законната лихва от 31.07.2019 г. до окончателното плащане и законна лихва върху сумата 318 793 лв. за периода 02.07.2019 г. - 30.07.2019 г., и за заплащане на сумата 18 670.01 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 378 936 лв. до датата на предявяване на исковете. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че със сключен на основание чл.59, ал.1 ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности за 2018 г. договор № 230477/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки ответникът НЗОК е възложил, а ищецът „МБАЛ - Ботевград“ ЕООД се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, на здравнонеосигурени лица по § 2, ал. 1 от Законите за бюджета на НЗОК за 2018 г. (за акушерска помощ по чл. 82, ал. 1, т. 2 от Закона за здравето), на лицата по § 8, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2017 г. и на лицата по § 9, ал. 1 ЗБНЗОК за 2018 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от приложение № 5 към член единствен на Наредба № 40/24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, приложение № 9 към Наредба № 2/2016 г. и приложение № 9 към Наредба № 3/2018 г. Със същия договор възложителят е поел задължение да заплаща извършената дейност съобразно договорените условия в срок до 30-то число на месеца, следващ отчетния, по посочени в договора цени на отделните клинични пътеки. В договора са предвидени ограничения на стойностите и обемите на дейността, за която възложителят ще заплаща възнаграждение на изпълнителя, посочени в приложение № 2, като е уговорено, че заложените стойности могат да се коригират на тримесечие с допълнително споразумение, а при отказ на изпълнителя - по установения за това административен ред. Постигнато е съгласие извършената от изпълнителя надлимитна дейност да се заплати при наличие на решение на Надзорния съвет на НЗОК, взето в рамките на параметрите по ЗБНЗОК и след отразяване на увеличената стойност в приложение № 2 чрез сключване на допълнително споразумение. В процеса на изпълнение на договора стойностите по приложение № 2 са изменяни няколко пъти с допълнителни споразумения, като с допълнително споразумение от 19.02.2019 г. е създаден чл. 41а в договора, според който възложителят не заплаща за оказана болнична медицинска помощ в нарушение на посочените в съответното приложение обеми и стойности. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебноикономическа експертиза, изготвено от вещо лице Е. Й. - М.. Според констатациите в заключението, през 2018 г. и 2019 г. ищецът - изпълнител е извършил надлимитна дейност спрямо заложените в договора параметри на обща стойност 378 936 лв., от които за м. април 2018 г. - 40 599 лв., за м. май 2018 г. - 58 690 лв., за м. юни 2018 г. - 48 685 лв., за м. юли 2018 г. - 38 015 лв., за м. август 2018 г. - 33 315 лв., за м. септември 2018 г. - 13 351 лв., за м. октомври 2018 г. - 6 881 лв., за м. ноември 2018 г. - 3 465 лв., за м. февруари 2019 г. - 19 810 лв., за м. април 2019 г. - 52 505 лв. и за м. май 2019 г. - 28 340 лв.; За стойността на извършените надлимитни дейности са издадени фактури, които са отразени в счетоводството на ищеца, но не и в счетоводната система на НЗОК. При така възприетата фактическа обстановка и като е съобразил процесуалните позиции на страните, въззивният съд е очертал като спорни по делото два правни въпроса - допустими ли са предвидените в договора между страните месечни ограничения на стойността и обема на дейностите, които ответникът е закупил и до който размер се е задължил да заплаща на ищеца, и дължи ли ответникът заплащане на исковата сума на договорно основание. Във връзка с първия спорен въпрос въззивният съд е изразил несъгласие с поддържаната от ищеца теза, че клаузите в договора от 25.05.2018 г., които ограничават стойността и обема на финансираната от НЗОК дейност, противоречат на закона - чл. 52 от Конституцията на Република България, чл. 5, чл. 35, чл. 45, чл. 47 и чл. 59 и др. от ЗЗО, тъй като накърняват правото на достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ и поставят оказването на медицинска помощ на здравноосигурените лица в зависимост от обстоятелството дали нуждата от такава е възникнала в рамките на определените от НЗОК стойностни лимити. Изложил е съображения, че по аргумент от чл.26, ал.2 ГПК ищецът не е легитимиран да се позовава на твърдени нарушения на чужди права - тези на здравноосигурените лица, и може да защитава само собствените си права, които не са нарушени чрез клаузите в договора, които само постановяват, че НЗОК ще закупи от ищеца определено количество медицински дейности на обща стойност, установена в приложение № 2, и ако са реално извършени, ще ги заплати на изпълнителя. Изразил е виждане, че с оглед принципа за автономия на волята възложителят не може да бъде задължен да закупи по-голям или неограничен обем медицински дейности спрямо този, за който се е съгласил в договора. Посочил е също, че лимитирането на обема и стойността на дължимото от ответника - възложител плащане е резултат от прилагане на множество договорни клаузи, включително тези в приложение № 2, които не се оспорват от ищеца - изпълнител като нищожни, и че целеният от ищеца резултат - повече здравноосигурени лица да могат да се ползват от медицинските му услуги, успешно може да се постигне и чрез намаляване цените на клиничните пътеки, а също и чрез прилагане на световната практика за предлагане от лечебните заведения на услуги pro bono „като израз на хуманизъм и социална отговорност“. След анализ на приложимото към спора здравнооосигурително законодателство въззивният съд е определил като „принципно несподелима“ тезата на ищеца за недопустимост да се уговарят в индивидуалния договор с изпълнителя на болнична помощ ограничения в обема и стойността на медицинските услуги, предоставяни от лечебното заведение на здравноосигурени лица. В тази насока съдът е развил следните съображения: Признатото в чл.52, ал.1 от Конституцията на РБ право на здравно осигуряване, което гарантира на гражданите достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при определени в закона условия и ред, е от категорията социални права, които могат да бъдат реализирани само ако държавата предприеме необходимите мерки и създаде условия и гаранции за това чрез уреждане на правила за тяхното осъществяване, в рамките на наличните материални и финансови ресурси. Обществото, чрез съответните държавни институции, определя каква част от създадения брутен вътрешен продукт следва да се задели за конкретна дейност и как целесъобразно да се разпредели, което неизбежно предопределя ограничения и върху вида, обхвата и количеството услуги, които обществото /държавата/ може да осигури като престации на лицата, имащи право да ги ползват, в т. ч. и на здравните услуги, чрез които се реализира правото на достъп до медицинска помощ по чл. 52, ал. 1 от Конституцията и които не са безплатни, доколкото се заплащат на изпълнителите на медицинската помощ. Общественият ресурс за здравни услуги ежегодно се определя и разпределя по глобални пера чрез годишния Закон за бюджета на НЗОК, като обхватът и количеството медицински услуги, които държавата закупува чрез така лимитирания ресурс, впоследствие се определя чрез съответния Национален рамков договор /НРД/ или заместващото го решение по чл. 54, ал. 9 ЗОЗ на НС на НЗОК. Според чл. 55, ал. 2, т. 3а ЗЗО (ДВ, бр. 48/2015 г.) в НРД се определят обемите, цените и методиките за остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО, а според чл. 55а, ал. 1 ЗЗО НЗОК планира, договаря и закупува за здравноосигурените лица медицинска помощ в рамките на обемите, договорени в НРД и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗЗО, „обем на медицинска помощ“ е количеството медицински дейности, услуги и стоки, до които осигурените лица имат достъп при определени условия, регламентирани в НРД и в договорите за доброволно здравно осигуряване. Посредством лимитирането на обема на медицинската помощ по същество се лимитира нейното количество - не само като вид медицински услуги, но и като конкретно закупено количество от всеки вид услуга, и по тази причина във всички сключени НРД или решения по чл. 54, ал. 9 ЗОЗ обемът на закупуваната медицинска помощ е описван както чрез отделните видове медицински процедури /клинични пътеки, клинични процедури и амбулаторни процедури/, така и чрез конкретните бройки от всеки вид процедура, която се закупува. Аналогичен подход е възприет и в действалия през исковия период НРД за 2018 г., в който е предвидено закупуване на национално ниво на определен брой дейности в болнична помощ по клиничните пътеки, предмет и на сключения с ищеца индивидуален договор по чл.59, ал.1 ЗЗО. Разпределянето на определените на национално ниво обем и стойност на медицинската помощ между всяка РЗОК, както и помесечно между изпълнителите на болнична медицинска помощ, е правомощие на Надзорния съвет на НЗОК, което се упражнява по определен в закона ред в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година - чл. 15, ал. 1, т. 5а и т. 5б ЗЗО (в действащата през исковия период редакция от ДВ, бр. 98/2015 г., бр. 98/2016 г. и бр. 101/2017 г.), респ. чл. 4, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2018 г. (ДВ, бр. 101/2017 г.) и чл. 4, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2019 г. (ДВ, бр. 102/2018 г.). За пръв път подобни стойностни ограничения са били предвидени в чл. 4 и чл. 5 от ЗБНЗОК за 2007 г. /и във всеки последващ годишен ЗБНЗОК/, като тяхната конституционосъобразност е потвърдена с решение № 2/22.02.2007 г. по к.д. № 12/2006 г. (ДВ, бр. 20/6.03.2007 г.), в което е разяснено, че не съществува колизия между лимитирането на медицинските дейности и конституционното право по чл. 52, ал. 1 от Конституцията на РБ, с конкретизирано съдържание в чл. 4 ЗЗО, предвиждащ свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с касата. В съответствие с изложените съждения въззивният съд е обобщил, че действащият здравноосигурителен модел, чрез който се реализира конституционното право на гражданите на достъп до медицинска помощ, е базиран на разпределението по нива на ограничения ресурс, който обществото може да отдели за този вид социални услуги, на национално ниво - чрез глобалното определяне на стойността на този ресурс с ежегодния ЗБНЗОК и разпределянето му за различните видове и обеми медицински дейности чрез НРД или решението по чл. 54, ал. 9 ЗЗО, на ниво РЗОК - чрез последващото разпределение с решение на НС на НЗОК между всички РЗОК на конкретни стойности и обеми медицински дейности в рамките на националното ниво, и на ниво конкретен изпълнител - чрез възлагането с всеки индивидуален договор на част от отредените за съответната РЗОК стойности и обеми медицинска дейност. Предвид възприетото разрешение въззивният съд се е произнесъл, че съществуващият между страните договор № 230477/25.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности за 2018 г., в сила от 01.04.2018 г., се вмества в посочената по-горе философия на действащия към момента на сключването му здравноосигурителен модел, според който НЗОК закупува от ищеца дейности по КП до конкретна месечна стойност, като лимитира и техния обем /макар и не по конкретна КП, а общо за уговорените/, в рамките на който ищецът следва да извършва болничен прием на пациенти. Доводът на ищеца, че чрез лимитиране на дейностите се ограничава правото на достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, е преценен от съда като неоснователен с аргументи, че правото на достъп не е равнозначно с правото на свободен избор на изпълнител по чл. 4 ЗЗО, второто от които не е от конституционен ранг; че правото на достъп на здравноосигурените лица се разглежда в национален план, а не само спрямо конкретен изпълнител на медицинска помощ, и в случай на изчерпване на лимита при даден изпълнител то може да се реализира чрез насочване към друг изпълнител, предлагащ същите здравни услуги; че правото на здравноосигуреното лице да избере конкретен изпълнител не означава, че приемът следва да се извърши веднага - той следва да се извърши тогава, когато изпълнителят има фактическа възможност да предостави услугите, както и когато се вмества в рамките на закупения от НЗОК месечен обем дейности. Във връзка с обсъждания довод съдът е изразил виждане, че както правото на достъп до медицинска помощ не може да се приеме за нарушено, ако болничният капацитет на изпълнителя е запълнен и поради това не може да приеме конкретен пациент, същото право не може да се приеме за нарушено и при изчерпан месечен лимит дейност, покрит от НЗОК, като и в двата случая здравноосигуреното лице, ако държи да се лекува при конкретeн изпълнител, следва да бъде прието по реда на плановия прием за период, когато това е възможно. Предвид изложените съображения, въззивният съд е направил извод, че клаузите в договора от 25.05.2018 г., които въвеждат ограничения относно обема и стойността на извършваните от ищеца медицински дейности и създават забрана за възложителя да заплаща на изпълнителя стойността на реално извършени в полза на здравноосигурени лица медицински дейности /услуги/ над посочените в договора (приложение № 2) лимити, не са нищожни поради противоречие със закона. Въззивният съд е приел, че извършената от ищеца надлимитна дейност за 2018 г. и 2019 г., за заплащането на която не е постигнато споразумение между страните, е останала незакупена от възложителя НЗОК и е извън предмета на договора, поради което ищецът няма договорна вземане за нейната цена. С оглед на това вторият въпрос, изведен като спорен във въззивното производство - дали претендираната от ищеца стойност на т. нар. надлимитни дейности се дължи на извъндоговорно основание, е определен като излизащ извън предмета на конкретния спор. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд се е произнесъл, че ответникът дължи на ищеца плащане само на закупения с договора конкретен обем медицинска дейност, определен в приложение № 2, поради което предявените срещу НЗОК осъдителни искове за заплащане на стойността на т. нар. надлимитни дейности, заедно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД, са неоснователни. Поради това, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете с последиците по чл.78, ал.3 ГПК. В мотивите към решението въззивният съд е подложил на критичен анализ практиката на ВКС „по обсъдения глобален въпрос“, обективирана в решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ІІ т. о., като е посочил, че не я възприема, тъй като в нея „противоречиво се признава валидността на клаузите за установените лимити на обемите медицинска дейност по приложение № 2, но същевременно се отрича валидността на другите клаузи - че възложителят не дължи заплащане на обемите по приложение № 2“. Освен това въззивният съд е посочил, че практиката в цитираното решение касае тълкуването на уредбата по ЗЗО към м. април 2015 г., преди изменението с ДВ, бр. 48/27.06.2015 г., с което са въведени нови приложими към спорното правоотношение разпоредби, сред които чл. 55, ал. 2, т. 3а ЗЗО, установяващ задължително съдържание на НРД на обемите, цените и методиките за остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ, и чл. 55а ЗЗО, предвиждащ, че НЗОК договаря и закупува за здравноосигурените лица медицинска помощ в рамките на обемите, договорени в НРД и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година. За приложима към спора съдът е счел и въведената със законодателното изменение от ДВ бр.102/2018 г., в сила от 01.01.2019 г., разпоредба на чл.55а, ал. 2 ЗЗО, съгласно която НЗОК не заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ, извършена в нарушение на посочените в договорите по чл. 59, ал. 1 ЗЗО обеми и стойности. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора „МБАЛ - Ботевград“ ЕООД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал бланкетно на основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК, без да изложи конкретни доводи за вероятна недопустимост и за очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение. Настоящият състав на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на въззивното решение, а от мотивите към решението не се установява нито явна необоснованост на изводите на въззивния съд, нито видимо тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон, насочващи към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поради изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол на основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също е заявено бланкетно и с оглед разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване по повод на него. Касационно обжалване не следва да се допуска и по първите два въпроса в изложението, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Процесуалният въпрос за задълженията на въззивната инстанция „при допуснати за отстраняване от първоинстанционния съд нарушения на чл.146 от ГПК и по-конкретно липса на доклад“ не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд изобщо не е бил сезиран от касатора - ищец с оплаквания във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото. По отношение на този въпрос не е осъществен и допълнителният селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като необсъждането от въззивния съд на евентуални нарушения от страна на първоинстанционния съд по повод на доклада е в съответствие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тъл.к. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.2, според която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, дължи даване на указания до страните относно възможността за предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Вторият въпрос - за характера на сключения между страните договор № 2304/25.05.2018 г., не носи белезите на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК по причина, че отхвърлянето на предявените от касатора осъдителни искове не е обусловено от неговото разрешаване и отговорът на същия не е поставен в основата на решаващите правни изводи на въззивния съд, с които е мотивирана неоснователността на исковете. За същия въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК - допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдение за противоречие на въззивното решение с практика на Окръжен съд - Варна, а не с практика на ВКС. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в т.3 и т.4 въпроси, които след прецизиране от касационната инстанция в съответствие с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до един общ въпрос - дали в качеството на възложител по сключен на основание чл.59 ЗЗО договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки НЗОК може да откаже да заплати на лечебното заведение - изпълнител по договора, стойността на извършени медицински дейности в полза на здравноосигурени лица, на които е признато право на достъп до медицинска помощ, по съображения, че е надвишен предвиденият в договора лимит на обема и стойността на закупените за конкретен период дейности. Постановеният с обжалваното решение правен резултат е обусловен от произнасянето на въззивния съд по посочения правен въпрос, с което е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Същевременно даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в противоречие със споделяната и от настоящия съдебен състав практика в цитираното от касатора решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., с която практика въззивният съд е изразил несъгласие. В това решение е прието, че „Уговорената в индивидуалния договор с изпълнителя на медицинска помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на лимитираните в приложение № 2 стойности, не е нищожна на основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД, но тя няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности; В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети; Предвидените в договорите между НЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при превишение на месечния лимит; Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО“. Решението е постановено съобразно действащата към м. април 2015 г. законодателна уредба на отношенията между НЗОК и изпълнителите на болнична помощ, която не е претърпяла съществени промени до момента на сключване на договора между страните през 2018 г. и е приложима към спорното по делото правоотношение. Изменението на ЗЗО от ДВ бр.102/2018 г., с което е въведена разпоредбата на чл.55а, ал.2, е последващо спрямо момента на възникване на спорното правоотношение и с оглед липсата на изрично предвидено действие на разпоредбата спрямо заварени правоотношения не подкрепя становището на въззивния съд за неотносимост към спора на обсъжданата практика на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,