Определение № 3 от 03.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 337/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. С.-К. и Н. И. К., чрез техния пълномощник адв. Б. Л. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 1534/13.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1463/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 с-в, с което е потвърдено Решение № 260822/07.03.2022 г., постановено по гр. д. № 10328/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Банка ДСК“ ЕАД срещу Н. И. К. и М. Г. С.-К. пасивно субективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на паричното притезание (при възникнала пасивна солидарна отговорност на длъжниците), удостоверено в издадената на 06.02.2014 г. Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - по ч. гр. д. № 5313/2014 г. по описа на СРС, 64 състав, в размер на сумата от 19878,41 евро, представляваща остатъчната главница (усвоеният кредит) по Договор за жилищен и ипотечен кредит от 30.11.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, както и в частта, в която са уважени предявените от банката срещу длъжниците кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане солидарно на следните суми: 1) 166,36 евро – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 16.03.2016 г. до 19.08.2016 г. и 2) 3,93 евро – наказателна лихва, изтекла за периода от 05.05.2016 г. до 19.08.2016 г. (в останалата част като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила). Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на процесуалния закон – след като е установено по делото, че по предявени частни жалби на длъжниците по реда на чл. 419 ГПК е отменено разпореждането за незабавно изпълнение на паричните притезания, удостоверени в процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК – над сумата от 660,44 евро (непогасени вноски за периода от 05.10.2012 г. до 05.01.2013 г.), принудително удовлетворените вземания на банката в незаконосъобразно образуван изпълнителен процес следва да се приравнят на доброволно изпълнение, поради което тези суми трябва да се вземат предвид от съда по исковото производство (при установяване съществуването на предявеното с иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК парично притезание). В този смисъл, считат, че при получаване на преписа от исковата молба – 13.03.2017 г., не е настъпила предсрочната изискуемост на разсроченото главно парично задължение (кредита) и предявените искове за установяване съществуването на остатъчната главница, респ. за заплащане на възнаградителната лихва и мораторната неустойка (т. нар. наказателна лихва) е следвало да бъдат отхвърлени. При така изложените правни съображения твърдят, че за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, са неприложими тълкувателните разяснения, дадени по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите обосновават със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставят два процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото?“ (по този въпрос твърдят противоречие с Решение № 113/18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС и Решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ГК, IV г. о. на ВКС) и 2. „Приложими ли са постановките на т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в случаите, когато кредиторът е удовлетворил част от вземанията си по принудителен ред преди частичната отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и изпълнителния лист?“ (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните разяснения, дадени в т. 9 от горецитираното тълкувателно решение). Уредената в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка за допускане на въззивното решение до касационното обжалване касаторите обосновават с твърдението за неяснота в тълкувателните разрешения по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно дали те са приложими и при частична отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение, поради което решаването на настоящия казус ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не съществува спор относно пораждането на процесното кредитно правоотношение, породено от действителен договор за банков кредит, като правният спор се съсредоточавал единствено по отношение на обстоятелството какъв е размерът на сумите, дължими на кредитната институция от въззивниците. Апелативният съд е приел, че от основната ССЕ се установява, че на 11.12.2009 г. сумата по договора за ипотечен кредит е преведена по сметката, обслужваща кредита, като със заетите финансови средства е закупен имот. В периода от 05.01.2010 г. до 05.03.2013 г. въззивниците са заплатили по кредита сума общо в размер на 6102,59 евро, послужила за погасяване на следните правни задължения: 1) 496,80 евро (погасена главница с падежи 05.01.2010 г. - 05.10.2012 г.), 2) 5193,97 евро (погасена възнаградителна лихва с падежи 05.10.2010 г. - 05.01.2012 г.), 3) 1,55 евро (погасена санкционна лихва върху просрочена главница), 4) 324,95 евро (погасена наказателна лихва) и 5) 85,37 евро - погасени такси. До 08.01.2013 г. (датата на заявената от банката предсрочна изискуемост на кредита) не са били заплатени вноски с падежи 05.10.2012 г., 05.11.2012 г., 05.12.2012 г. и 05.01.2013 г. От допълнителната ССЕ се изяснява, че заплатената от въззивниците сума по погасителния план към договора за банков кредит - без едностранни изменения на лихвения процент, но при отчитане на всички извършени от тях доброволни плащания (без да бъдат съобразявани плащания, извършени в принудителното изпълнително производство), е общо в размер на 12225,04 евро (6102,59 евро - заплатени суми преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и 6122,45 евро – по извършено доброволно изпълнение след подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК). С тези суми са погасени следните договорни задължения: 1) главница с падежи 05.01.2010 г. - 05.09.2015 г. (1121,59 евро); 2) възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.01.2010 г. до 05.10.2015 г. (10461,69 евро); 3) годишни такси за управление до 05.12.2014 г. (622,92 евро) и 4) санкционна лихва върху просрочена главница до 04.06.2015 г. (18,84 евро). Не са заплатени месечни погасителни вноски с падежи от 05.10.2015 г. до 26.10.2020 г. (датата на изготвяне на заключението), като непогасените парични задължения към 26.10.2020 г. са, както следва: 1) 1546,58 евро (незаплатени главници с падежи 05.10.2015 г. - 05.10.2020 г.); 2) 8514,97 евро (незаплатена възнаградителна лихва с падежи 05.10.2015 г. - 26.10.2020 г.); 3) 385,53 евро - незаплатени годишни такси за управление с падежи 05.12.2015 г., 05.12.2016 г., 05.12.2017 г., 05.12.2018 г., 05.12.2019 г. и 4) 421,68 евро (незаплатена санкционна лихва върху просрочена главница за периода 05.10.2015 г. - 25.10.2020 г.). САС изцяло е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, възприемайки ги като свои фактически и правни съждения, но е обсъдил наведените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт – 1) не е следвало да се зачитат събраните от съдебния изпълнител суми, тъй като по този начин се допускало „двойно плащане” на едни и същи дължими суми и че 2) ищците трябва да платят наказателни лихви съобразно осъдителния диспозитив на решението. По първото оплакване въззивният съд е счел, че СГС законосъобразно не е зачел събраните от съдебния изпълнител суми, тъй като съгласно т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС плащанията, събрани по принудителен ред въз основа на издадената Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, не следва да бъдат съобразявани при определяне на размера на задължението по предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК, тъй като при евентуално отхвърляне на иска тези суми подлежат на връщане (арг. чл. 422, ал. 3 ГПК). Съобразно тези тълкувателни разяснения апелативният съд е заключил, че законосъобразно първата съдебна инстанция не е възприела заключението на основната експертиза в частите, при които размерът на задълженията на ответниците е определен при настъпила автоматична предсрочна изискуемост на 08.01.2013 г., и във втори вариант - при настъпила предсрочна изискуемост към датата на получаване от ответниците на препис от исковата молба (13.03.2017 г.), тъй като и при двата варианта са взети предвид плащания, събрани по принудителен ред по изпълнително дело, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание Заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Като краен резултат въззивният съд е достигнал до правното съждение, че първоинстанционният съд правилно е основал своето вътрешно убеждение въз основа на фактическите изводи, обосновани в допълнително заключение на допуснатата и приета ССЕ, които са в съответствие с тълкувателните разяснения по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. Споделил е и правния извод на СГС, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 13.03.2017 г., когато е връчен препис от исковата молба на ответниците, тъй като не са заплатени дължимите погасителни вноски за периода от 05.10.2015 г. до 13.03.2017 г., поради което ответниците дължат и мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва до 13.03.2017 г.). По същите съображения е счел за правилно първоинстанционното решение в частта, в която е уважен и осъдителният иск за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 166,36 евро, изтекла за периода от 16.03.2016 г. до 19.08.2016 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият процесуалноправен въпрос, макар и да отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не е решен в противоречие с практиката на ВКС (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Той е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд да обсъди всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение – както относно действително установените правнорелевантни факти по делото, така и относно приложимата материалноправна норма, под чиято диспозиция да ги подведе, като тази мисловна логическа дейност ще обезпечи правилното формиране на вътрешното убеждение на съда при решаване на правния спор - въз основа на приетите от него за установени правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). По основния релевиран във въззивната жалба правен довод за незаконосъобразност на обжалваното решение – след отмяната по реда на чл. 419 ГПК на разпореждането за незабавно изпълнение принудително удовлетворените вземания на банката в незаконосъобразно образуван изпълнителен процес следва да се приравнят на доброволно изпълнение, поради което те трябва да се вземат предвид от съда по исковото производство, вкл. при съобразяване на обстоятелството дали с тяхното заплащане не е настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на кредита с връчване на исковата молба на ответниците (на 13.03.2017 г.), въззивният съд изрично се е произнесъл, като е счел, че той е в противоречие с тълкувателните разяснения, дадени по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС („В хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са на основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес… Съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес“). Обстоятелството дали апелативният съд е допуснал твърдяната юридическа грешка, представлява касационно основание за отмяна на неправилно въззивно решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (арг. чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК), но то може да бъде разглеждано едва след установяване, че въззивното решение подлежи на касационен контрол. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по втория процесуалноправен въпрос, тъй като той е разрешен не в противоречие, а в съответствие с тълкувателните постановки по т. 9 ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при формиране на своето вътрешно убеждение съдът, вкл. и въззивният не следва да зачете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК изпълнението на паричните задължения, удостоверени в Заповедта на незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, извършено в изпълнителното производство. От друга страна, правният довод на ответниците за квалифициране на заплатените събрани или осребрени по принудителен ред суми като доброволно изпълнение е въведено едва в писмената защита пред първоинстанционния съд, като пред втората съдебна инстанция не са събирани доказателства относно обстоятелството кога тези суми са постъпили по специалната сметка на съдебния изпълнител (преди или след отмяната по реда на чл. 419 ГПК на разпореждането за незабавно изпълнение), дали те са били разпределени и заплатени на взискателя, дали изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 или т. 4 ГПК, вкл. преди събраната или осребрена сума да бъде заплатена на взискателя, както и дали с осребрената или събрана сума в образуваното изпълнително дело би се възпрепятствало настъпването на твърдяната от банката предсрочна изискуемост на кредита, респ. в касационната жалба не се поддържа касационно основание за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила при оставяне без уважение на доказателственото искане на въззивниците за допускане на допълнителна ССЕ за изясняване на тези обстоятелства, поради което отговорът на този процесуалноправен въпрос не би обусловил различен изход на правния спор. Само за пълнота трябва да се изясни, че този въпрос е релевантен за изпълнителното производство, в което трябва да се съобрази както съдебно установеният размер на паричните вземания на банката по процесното кредитно правоотношение, така и постъпилата по специалната сметка на съдебния изпълнител сума, събрана или осребрена по изпълнителното дело, но незачетена от исковия съд съгласно тълкувателните разяснения по т. 9 ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (в този случай не би се достигнало до „двойно плащане” на едни и същи дължими суми, в какъвто смисъл са правните твърдения на касаторите). По идентични правни съображения въззивното решение не трябва да бъде допуснато и по втория процесуален въпрос при допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - то да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формирана задължителна съдебна практика трябва да бъде следвана от съдилищата, като при нейното съобразяване отделните правни спорове трябва да се разрешават съобразно различните факти, които са установени по делото. В този смисъл, с оглед на конкретно изяснените по настоящото исково производство правнорелевантни факти отговорът на втория процесуалноправен въпрос би бил хипотетичен и не би обусловил различен правен извод – от този, до който е достигнал въззивният съд. Тъй като ответникът по касационната жалба нито е доказал, нито е поискал заплащане на съдебни разноски в настоящото съдебно производство, такива не следва да бъдат присъждани. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд