Определение № 304 от 23.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3151/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “С П. С – С. Т.“ ЕООД, представлявано от управителя С. Т., чрез адвокат П. Т.-С., срещу въззивно решение № 2512 от 25.04.2024 г., постановено от Софийския градски съд, по въззивно гр.д. № 9385/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна М. Г. З., чрез адвокат Г. В., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 20222299/12.10.2020 г., постановено от Софийския районен съд по гр.д. № 22824/2020 г., като вписал следния диспозитив, а именно: “ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като незаконно, уволнението на М. Г. З., извършено с предизвестие от 09.03.2020 г. по чл. 328, ал., 1, т. 5 КТ, издадено от управителя на “С П. С – С. Т.“ ООД. За да постанови този резултат, въззивният съд намерил, че в решението, чиято поправка се желае, районният съд е изложил изрични мотиви, че е сезиран с иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението, извършено с предизвестие от 09.03.2020 г., разгледал по същество същия и го намерил за основателен, но пропуснал да се произнесе с нарочен диспозитив. Така, в мотивите на решението от 12.10.2020 г. съдът е приел по отношение на уволнението, че предизвестието от 09.03.2020 г. не е мотивирано - в него не са посочени конкретните липсващи качества на ищцата за ефективно изпълнение на трудовите задължения, като обективно и трайно състояние, което й пречи да ги изпълнява /стр. 11, абзац 1 от решението/. Съгласно мотивите на същото решение, съдът е приел по отношение на второто по време уволнение, извършено с предизвестието от 10.03.2020 г. по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, че е незаконосъобразно, тъй като за да е налице надлежно упражнено право на работодателя да прекрати трудовия договор на това основание, следва в предизвестието да е конкретизирана приложената хипотеза по чл. 328, т. 2 КТ - закриване на част от предприятието или съкращаване на щата /стр. 11, абзац 3, изр. последното от решението/. Същевременно, в диспозитива на решението от 12.10.2020 г. районният съд постановил, че отменя като незаконно уволнението на М. Г. З. със заповед № 376/10.04.2020 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от управителя на „С П. С - С. Т.“ ООД. Въззивният съд е приел, че молбата по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 20222299/12.10.2020 г. по гр. д. № 22824/20 г. на СРС в частта му, касаеща липсата на диспозитив за отмяна на уволнението, извършено с предизвестие от 09.03.2020 г. по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, като незаконно, е основателна. Налице несъответствие между формираната действителна воля на съда в мотивите на решението, че уволнението, извършено с предизвестието от 09.03.2020 г., по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, и уволнението, извършено с предизвестието от 10.03.2020 г., по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, са незаконни, и обективираната в диспозитива на решението воля за незаконност на уволнението само на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, за което се отнася констатиращата заповед № 376/10.04.2020 г., че трудовото правоотношение е прекратено. Касаторът обуславя допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси: при какви процесуални предпоставки може да се допусне поправка на ОФГ и може ли по пътя на това производство да се постигне по същество постановяване на ново решение, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 321 от 26.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 54/2012 г., I г. о.; решение № 62 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2224/2022 г., I т. о.; решение № 77 от 14.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1023/2021 г., II т. о.; решение № 55 от 6.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 541/2009 г., I т. о. и кой е съдът, който може да допусне поправка на ОФГ в окончателното съдебно решение, постановено от Върховния касационен съд и може ли да се допуска поправка на несъществуващ съдебен акт на въззивна инстанция, като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 18 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1355/2009 г., I г. о.; решение № 91 от 5.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2282/2018 г., I г. о.; решение № 517 от 5.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1795/2009 г., I г. о.. В евентуалност, касаторът поддържа наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване на поддържаните от касатора основания. Разрешението на въззивния съд, че очевидна фактическа грешка е налице при изрично изразена воля в мотивите на съдебното решение относно резултата по предявен иск, когато те не са намерили израз в диспозитива на същия съдебен акт, е при точно приложение на закона, а и не противоречи на разрешенията в цитираните съдебни решения на Върховния касационен съд. Случаите на несъответствие между диспозитив и мотиви могат да имат различно проявление, като не се изчерпва с примерите, посочени в мотивировъчната част от изложението на касатора. Не са редки случаите, когато по реда на чл. 247 ГПК се отстраняват пропуски на съда да отрази в диспозитива формираната в мотивите воля разрешение по някой от общо разгледаните обективно съединени искове. Не се касае в този случай за ново решение, каквото би било при допълване на решението или при излизане извън предмета на произнасяне, а за отразяване волята на съда, която е вече формирана, в диспозитива на съдебния акт. Следва да е ясно, че в случая е важен предметът на произнасяне – има ли такова и по иска за незаконност и отмяна на първото уволнение в мотивите, което изисква отразяване в диспозитива, а не дали е бил надлежно сезиран или не съдът с такъв иск. Последното е от значение по молба за допълване на решението, евентуално за валидността на произнасянето на съда, а не за това е ли налице фактическа грешка или не. В случая въззивният съд не е поправил решенето на ВКС по делото. Предмет на искането по чл. 247 ГПК е решение на първата инстанция, поради което тя по компетентност е разгледана от съда, постановил решението, чиято поправка се иска. СГС, а сега ВКС, са следващи по реда на инстанционния контрол на решението на СРС, постановено по чл. 247 ГПК. Както стана ясно, в случая, няма искане за поправка на „несъществуващ съдебен акт“. Съдебното решение, което е поправено е № 20222299/12.10.2020 г. по гр.д. № 22824/2020 г. на СРС и то съществува в правния мир. Въззивният съд в обжалвания съдебен акт е намерил, че в това решение е налице несъответствие между мотиви и диспозитив в указаната част досежно произнасянето по един от обективно съединени искове. Несъгласието с този извод няма отношение към поставените въпроси. Мотивите на въззивно решение № 263066/13.05.2021 г. по гр.д. № 104/2021 г. на СГС и на касационно решение № 50189/21.12.2022 г. по гр.д. № 3311/2011 г. на ВКС не сочат на нещо различно, нито могат да обусловят допускане на касационно обжалване по повдигнатите правни въпроси или служебно, по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В тях не е разглеждан въпросът за наличие на допусната очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение. Съображенията за предмета на обжалване не засягат съществуването на евентуален порок по чл. 247 ГПК, при това и двете инстанции са се обосновали само със съдържанието на диспозитива на първоинстанционното решение. Действително, достига се до противоречие в крайния резултат по иска за отмяна на уволнението с първото предизвестие и влезлите в сила решения по исковете с правно осн. по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, които се основават на разбирането, че уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ е налице, но това не е пречка за уважаване на молбата по чл. 247 ГПК, като подлежи на отстраняване по друг ред. Обратното разбиране още би лишило страната от всякакво средство за защита, без причината да е в нея. Решение № 91/05.07.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2282/2018 г. на I г.о. на ВКС не е относимо в случая, защото е поправено решение на РС по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ досежно уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, извършено с първото, отправено до служителя предизвестие, на 09.03.2020 г. В тази част първоинстанционното решение не е отменено, вкл. исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ са разгледани като обусловени от незаконността на уволнението с предизвестието от 10.03.2020 г. Съставът на ВКС отново подчертава, че преценката на СГС и ВКС за това какъв е предметът на тяхното произнасяне и има ли такова от СРС, постановено по иск с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК за отмяна на уволнението с първото предизвестие от 09.03.2020 г., не касае наличието или не на очевидна фактическа грешка. Не са налице основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1 800 лв. с ДДС заплатен адвокатски хонорар, което е 920,33 евро, след превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Мотивиран от горното, съдът