Определение № 50081 от 20.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 356/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция по безопасност на храните – Бургас, представлявана от адв. С. Г., срещу решение № 482 от 25.07.2021г. по т.д. № 266/2021г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 260555 от 14.12.2020г. по т.д. № 2376/2019г. на Софийски градски съд, VI-4 състав. С потвърденото първоинстанционно решение ОДБХ – Бургас е осъдена да заплати на „Екарисаж – Варна“ ЕООД на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата от 434 559,62 лева – стойност на извършени работи през периода 01.02.2017г. – 16.08.2017г. по допълнително споразумение от 16.02.2017г. към договор № 23/17.08.2016г., по което са издадени фактури с №: 63774/01.02.2017г., 64269/28.02.2017г., 64286/01.03.2017г., 64857/31.03.2017г., 64870/03.04.2017г., 65386/30.04.2017г., 65408/02.05.2017г., 65997/31.05.2017г., 66020/01.06.2017г., 66641/30.06.2017г., 66665/03.07.2017г., 67250/31.07.2017г. и 67619/17.08.2017г., ведно със законната лихва от 31.10.2019г. до окончателното плащане; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 105 064,29 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 07.03.2017г. – 30.10.2019г., както и съдебни разноски.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове, доколкото не е страна по процесния договор за услуга нито лично, нито чрез пълномощник. В тази връзка излага подробни съображения за нарушение на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗЗД. На следващо място навежда доводи за недействителност на клаузите на чл.5, ал.1 и ал.3 от договора поради липса на съгласие. Твърди липсата на доказателства, установяващи действителното извършване на услугата от ищеца в обема, в който претендира плащане. Поддържа, че ищецът е допуснал нарушения на договора, касаещи представянето на информация и/или доказателства за реалното изпълнение на договора, които са в противоречие с принципа за равнопоставеност на страните в гражданския, респ. търговския оборот. Поддържа още липсата на приемане на изпълнението от възложителя. В тази връзка изразява несъгласие с довода за липса на възражения, като изтъква, че по непредявено обстоятелство и/или документ не би могло да има валидно релевирано възражение. Счита, че неизправната страна по договора е ищецът, доколкото неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които е отговорен, като сам е увредил собствения си имуществен интерес. Поддържа, че неправилно са кредитирани заключенията на основната и допълнителната съдебно – икономически експертизи, като съдът неоснователно не е допуснал поисканите релевантни за спора автотехническа и допълнителна икономическа експертизи. На последно място счита, че неправилно съдът е тълкувал осчетоводяването на процесните фактури. Поддържа, че воденето на счетоводство съобразно установените в страната норми и стандарти не представлява признание на вземането, доколкото същото е извършено, респ. адресирано до държавата в лицето на НАП, а не до ищеца.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Може ли уговорената по договор престация, респ. отговорност при изпълнение да се търси от страна, различна от тази, сключила този договор? Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 118 от 03.06.2011 г. по т.д. № 474/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 460 от 29.07.2009 г. по гр.д. № 1404/2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 166 от 22.12.2009 г. по т.д. № 346/2009 г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Включва ли приемането на извършеното по договора по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД, освен едно фактическо, така и едно отделно правно действие? Поддържа противоречие с решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр.д. № 972/1999 г. на ВКС, ГК, V г.о.

3. Предпоставя ли неточното изпълнение намаляване на дължимото на изпълнителя възнаграждение и без изрично упражнено от възложителя право по чл.265, ал.1 ЗЗД? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 48 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1213/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о.

4. Неизпълнението на договорно задължение, препятстващо възложителя да контролира, респ. да е информиран за обема на изпълнението, представлява ли обстоятелство, което обуславя отказ от заплащане на възнаграждението, респ. неговото намаляване? Поддържа противоречие с решение № 64 от 03.06.2011 г. по т.д. № 558/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 97 от 12.02.1986 г. по гр.д. № 710/1985г. на ВКС, ГК, II г.о.

5. Представлява ли осчетоводяването на едно вземане признание на същото? Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 105 от 05.06.2014 г. по т.д. № 1697/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 230 от 25.02.2000 г. по гр.д. № 1286/1999 г. на ВКС.

Касаторът поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът „Екарисаж – Варна“ ЕООД, представляванo от адв.Е. С., оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за липса на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Навежда доводи и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, след препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на Софийски градски съд, е приел за установено, че въз основа на договор за услуга от 17.08.2016г. между ищеца „Екарисаж – Варна“ ЕООД и ответника Областна дирекция по безопасност на храните – Бургас е възникнало облигационно правоотношение, по което ищецът в качеството на изпълнител е поел по възлагане на ответника задължението да извършва събиране, транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни от регистрирани по ЗВД животновъдни обекти на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни в обекти само за лични нужди, както и убити животни при ликвидиране на заразни болести, на зародишни продукти, суровини и храни от животински произход на територията на страната, а ответникът в качеството на възложител е поел задължението да плати възнаграждение. С допълнително споразумение от 16.02.2017 г. е постигнато съгласие срокът на изпълнение на договора да се продължи с шест месеца – до 16.08.2017 г.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение не е недопустимо, тъй като е постановено срещу лицето, за което в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че е отговорно за заплащане на процесните възнаграждения за услуги. Изтъкнал е, че наведените от ОДБХ възражения за недопустимост на решението по същество касаят материалноправната легитимация на ответника, което е въпрос по основателността на иска, а не и по допустимостта му. Изложил е съображения, че по делото е налице хипотезата на чл.8 ЗОП, доколкото със споразумение от 05.08.2016г. директорът на ОДБХ – София е упълномощен да организира и проведе процедурата по сключването на процесния договор, като взема всички необходими решения във връзка с провеждането ѝ до нейното завършване, включително като сключи договор от името и за сметка на останалите възложители. Приел е, че сключеният на 17.08.2016 г. договор е изцяло съобразен с уредения в т.5 от споразумението начин на плащане. С оглед на тези съображения въззивният съд е намерил за неправилно разбирането на ответника, че по процесния договор отговорността му не може да бъде ангажирана, като е приел, че договорът е сключен от директора на ОДБХ – София при условието на делегиран мандат от директорите на всички областни дирекции по безопасност на храните съобразно нормативните разпоредби за съвместно възлагане на обществена поръчка.

Въззивният съд е приел, че наведеният от ответника довод за нищожност на чл.5, ал.1 и ал.3 от договора не следва да бъде разискван, тъй като нито една от очертаните в доктрината и практиката хипотези на липсата на съгласие не намира място към фактите по делото.

Приел е за неоснователно и възражението, че първоинстанционното решение е постановено при липсата на доказателства за извършени от ищеца услуги, съответни на претендираното възнаграждение. Изтъкнал е, че в неоспорената от ответника експертиза подробно са анализирани представените по делото доказателства – стойностни сметки, пътни листове и описи към тях, както и потвърдителни бележки, подписани надлежно от определения по реда на чл.9, ал.4 от договора с писмо с изх. № 307-1495/24.08.2016г. на ОДБХ – Варна служител – д-р Д. Д., който следва да контактува с „Екарисаж – Варна“ ЕООД и да заверява необходимите документи. Изтъкнал е още посоченото от вещото лице, че на всяко място на произход на СЖП шофьорът е издавал потвърдителни бележки по образец в три екземпляра: оригиналът е оставял в собственика, вторият екземпляр е бил за съответното ОДБХ, а третият екземпляр – за документацията на ищеца; в пътния лист, издаден от служител на ищеца, водачът на автомобила е попълвал посетения обект, населено място и изминати километри, а ищецът е попълвал стойностни сметки за извършени разходи, които са проверявани от отдел „Финансово – стопанска дейност“ към ОДБХ – Варна и заверени от директора на ОДБХ – София; на база стойностните сметки за извършени разходи са издавани данъчни документи – фактури за плащане към съответното ОДБХ. Въззивният съд е отбелязал и констатацията на вещото лице след посещение на ОДБХ – Варна и проверка на всички съхранявани там документи – копия на потвърдителни бележки и пътни листове, че потвърдителните бележки отговарят на описаните документи в „Опис – потвърдителни бележки“; количествата са идентични и не се различават, както и че общите сборове в описите на потвърдителните бележки са верни. Акцентирал е върху установеното от вещото лице след извършената чрез програмата GoogleMaps проверка, че липсват надписани километри по пътните листове. Отбелязал е и извода на вещото лице, направен след обобщение на стойностните сметки за извършените по месеци разходи и на описите по потвърдителните бележки и изчисляване на възнагражденията за реално изпълнени дейности, че тези суми напълно кореспондират с количествените сметки, въз основа на които са издадени и фактурите с получател „ОДБХ – Бургас“. С оглед на това апелативният съд е приел за доказан факта на претендираното от ищеца изпълнение. Във връзка с липсата на представени графици по чл.8, т.1 и дневници по чл.8, т.4 и т.5 от договора е посочил, че съобразно описаното им в договора съдържание същите не включват данни, които, съпоставени с проверените от вещото лице документи, биха поставили под съмнение крайния извод в заключението за документална обоснованост на изпълнението.

Въззивният съд е приел за несъответстващо на разписаното в договора възражението, че ответникът е лишен от възможността да контролира етапите и качеството на изпълнение, както и от правото си да възрази при наличие на констатирано неизпълнение. Посочил е, че контролът по изпълнението на договора, уреден в чл.9, т.4, се осъществява от посочения с изх. № 307 – 1495/24.08.2016г. на ОДБХ – Варна служител – д-р Д. Д.. Отбелязал е, че ако ответникът е имал възражения по качеството или количеството на извършената работа, той е разполагал с правата по чл.27 от договора на свой ред да изпрати до изпълнителя т.нар. „съобщение за неизпълнение“ при открити пропуски и да поиска съставянето на съответните констативни протоколи съобразно разписаните в раздел V от договора права и задължения на възложителя, като е акцентирал, че доказателства за тази цел не са представени. Въззивният съд е посочил, че отразяването на процесните фактури в търговските книги на ответника е допълнителен аргумент, че последният е приел изпълнението съобразно описаната в тях стойност.

Апелативният съд е намерил за несъстоятелно и неразбираемо възражението за недобросъвестно изпълнение на задълженията на ищеца, увредил сам собствения си имуществен интерес по договора, като е отбелязал, че пред първа инстанция не са наведени никакви съображения, а и по делото липсват доказателства в подкрепа на такива факти.

На последно място, апелативният съд е счел за неоснователно и възражението, че вземанията са погасени по давност. Намерил е, че поначало възражението е преклудирано, тъй като не е направено в срока за отговор на исковата молба. Изложил е съображения, че дори и в обратната хипотеза, възражението е неоснователно, тъй като процесните вземания нямат белезите на периодични плащания съгласно чл.111, б. „в“ ЗЗД и Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, а само хипотетично, ако се допусне, че са такива, то към датата на предявяване на иска давността за тях не е изтекла.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е формулиран общо и не е обусловил решаващата воля на съда относно материалноправната легитимация на ответника да отговаря по предявените искове. Противно на вложения във въпроса смисъл, въззивният съд не е приел, че процесният договор има действие спрямо трети лица, различни от посочените в него насрещни страни, а че ответникът е страна по него, доколкото е направил изявление за сключването му чрез пълномощник - ОДБХ - София, чието упълномощаване е извършено по силата на сключеното на 05.08.2016г. споразумение между всички областни дирекции за безопасност на храните, между които и ответникът. По отношение на този решаващ мотив на въззивния съд касаторът не е формулиран съответен въпрос.

Вторият материалноправен въпрос, доколкото касае изводите на съда за приемане от ответника на извършената от ищеца работа, е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не се доказва допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното от касатора решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр.д. № 972/1999 г. на ВКС, V г.о., както и със служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, обективирана в решение № 138 от 17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 42 от 15.04.2010 г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 166 от 26.10.2020г. по т.д. № 991/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 65 от 16.07.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Съгласно така формираната практика, ако възложителят, респ. негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора за изработка или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, това означава, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан съответен двустранен приемо – предавателен протокол. В случая въззивният съд е мотивирал извода си за доказано изпълнение на договора от ищеца, респ. на приемане от ответника като възложител на извършената от ищеца работа, позовавайки се както на представените писмени доказателства и на заключението на вещото лице, установяващи извршването на възложената работа, осъществяването на контрол върху изпълнението и одобряване на работата от представител на дирекцията, определен по реда на чл.9, ал.4 от договора, така и на факта на отразяването на издадените от ищеца фактури в търговските книги на ответника. Поради това изводът на въззивния съд за доказаност на изпълнението и приемането на изпълнението е формиран в съответствие с постоянната практика на ВКС.

Третият материалноправен въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд. Същият е основан на твърдението на касатора за неточно изпълнение на договора от страна на изпълнителя в количествено отношение, при което съдът следва да намали дължимото възнаграждение и без възложителят да е релевирал възражение по чл.265, ал.1 ЗЗД. В случая въззивният съд не е излагал съображения във връзка с разпоредбата на чл.265 ЗЗД, тъй като е приел за доказано изпълнение на договора в претендираното от ищеца количество.

Неосъществяващи общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК са и последните два материалноправни въпроса, формулирани под т.4 и т.5 от изложението. Въпрос № 4 касае наведения от касатора довод за приложение на последицата освобождаване от отговорност на длъжника в хипотезата на чл.83, ал.1 ЗЗД поради неизпълнение от ищеца на задължения по договора. От една страна, въззивният съд не е приел за установено наличието на неизпълнение на договора от страна на ищеца, каквото твърдение се съдържа в поставения въпрос. От друга страна следва да се отбележи, че в цитираното от касатора решение № 64 от 03.06.2011 г. по т.д. № 558/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че вината на кредитора е от значение само при търсене на последиците от неизпълнение на договорните задължения на длъжника при иск за обезщетение по чл.82 ЗЗД, при който като правоизключващо възражение по чл.83, ал.1 ЗЗД може да се разгледа виновното поведение на кредитора. Следователно разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗЗД би могла да намери приложение само по отношение на иска за обезщетение при неизпълнение на договорно задължение на длъжника, но не и да бъде успешно противопоставена като защитно възражение срещу иск за плащане на възнаграждение по договора за изработка, поради което поставеният въпрос се явява ирелевантен за спора. Петият въпрос не е единствено обуславящ изхода на спора, доколкото крайният извод на въззивния съд за дължимост на възнаграждението за изработеното по договора е аргументиран не само с отразяването на издадените от ищеца фактури в счетоводството на ответника, но и въз основа на представените стойностни сметки, пътни листове, описи към тях, потвърдителни бележки, подписани надлежно от определяния по реда на чл.9, ал.4 от договора служител, и извършената от експертизата проверка на отразеното по процесните доказателства. Тъй като се касае за договор за изработка, от значение за претенцията за заплащане на възнаграждение е приемането на извършената работа от възложителя, а по този въпрос е налице съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от изброените пороци. Отделно, касаторът не сочи, нито обосновава, която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а наведените съображения са такива по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 14 715,23 лева с ДДС, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение