Определение № 544 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2774/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Л. Б. от [населено място], [жк], [жилищен адрес] ап.73, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. К. Ч., против Решение №977 от 12.07.2023г. по в. гр. д. №1248/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено Решение №2705 от 10.10.2022г. на СГС, ГО, 11 състав, по гр.д. 10174/2021г., с което жалбоподателката- ответник по иска е осъдена да заплати на ищеца Д. К. Б. на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД сумата от 28 000 лева- регресно вземане за заплатени от ищеца в качеството му на поръчител по договор за поръчителство от 04.06.2010 г. суми по договор за ипотечен кредит от 04.06.2010 г., сключен между Т. Б. и „Емпорики банк- България“ ЕАД, впоследствие преименувана на ТБ „Виктория“ АД, чийто правоприемник е „Инвестбанк“ АД, ведно със законната лихва от 12.08.2021 г. до окончателното плащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 8532, 22 лева- лихва за забава за периода от 12.08.2018г. до 12.08.2021г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Д. К. Б. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. В. Х., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между ответника Т. Л. Б., като кредитополучател, и „Емпорики банк- България“ ЕАД, впоследствие преименувана на ТБ „Виктория“ АД, чийто правоприемник е „Инвестбанк“ АД, е бил сключен договор за ипотечен банков кредит № М 40822-10 от 04.06.2010г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя ипотечен кредит в размер на 40 000 евро. С договор за поръчителство от същата дата- 04.06.2010г., ищецът Д. К. Б. се е задължил пред банката да отговаря като поръчител за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя Б. по договора за кредит. Със заповед за незабавно изпълнение от 22.05.2014 г., издадена по ч.гр.д. № 34338/2013г. на СРС, 60-ти състав, Т. Л. Б. и Д. К. Б. били осъдени солидарно да заплатят на банката сумата от 39 254.55 евро- главница по договора за банков кредит, сумата от 1369,23 евро- възнаградителна лихва за периода 04.10.2012г.- 27.03.2013г. и 2832.65 евро- наказателна лихва. След подадени срещу заповедта възражения от длъжниците с влязло в сила на 10.03.2016г. решение по гр.д № 12549/2014 г. на СГС, 7-ми състав, предявените искове за установяване на вземанията били отхвърлени поради ненастъпила предсрочна изискуемост. След влизане в сила на посоченото решение с нотариална покана от 15.03.2016г. банката обявила на кредитополучателя Т. Б. предсрочната изискуемост на вземанията си по договора за кредит. По подадено от банката заявление по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 23285/2016 г. по описа на СРС, 119 състав, била издадена нова заповед за незабавно изпълнение от 09.05.2016г. за вземанията й по договора за кредит. Срещу същата постъпило възражение от длъжника Т. Л. Б., поради което банката предявила иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на вземанията си. С нотариална покана, получена от поръчителя Д. К. Б. на 29.03.2017 г., банката-кредитор го уведомила, че поради забава в плащането на месечни анюитетни вноски, падежирали в периода 04.11.2012 г. до 04.03.2016 г., с нотариална покана от 15.03.2016г. е обявила на кредитополучателя Т. Б. предсрочна изискуемост на вземанията по ипотечния кредит, които тя не е погасила, като същите към 01.03.2017 г. възлизат общо на 55 231,29 евро. На 19.10.2017г. между „ТБ „Виктория“ АД и Д. К. Б. било подписано споразумение, в което страните, като са приели, че между банката и длъжника е налице висящо гражданско дело по предявен установителен иск по чл. 422 ГПК за вземанията по заповед за незабавно изпълнение от 09.05.2016 г. на СРС, 119 състав, по ч.гр.д. № 23285/2016 г., са се съгласили, че Д. К. Б. признава същите и се задължава да заплати на кредитора в срок до 02.11.2017 г. сумата в размер на 28 000 лева, за погасяване на част от главницата в размер на 27 390.99 лева и такса за управление в размер на 609.01 лева. В т.5 от споразумението банката се е съгласила да върне на поръчителя заплатената от него сума в случай, че бъде установено с влязло в сила решение по предявения установителен иск, че сумите по издадената заповед за изпълнение са недължими. С влязло в сила на 15.05.2018г. решение по гр.д. № 7426/2016 г. по описа на СГС, І г.о., 19-ти състав, било признато за установено по предявените от „ТБ „Виктория“ АД срещу Т. Л. Б. установителни искове по чл. 422 ГПК, че Б. дължи на банката сумата от 39254,56 евро- главница по договор за ипотечен кредит №М 40822/04.06.2010 г., сумата от 8222,30 евро- възнаградителна лихва за периода 04.11.2013г.- 25.03.2016 г. и сумата от 822,38 евро- наказателна лихва за периода 20.03.2016 г.- 25.04.2016 г., за които суми била издадена заповед за незабавно изпълнение от 09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 23285/2016 г. на СРС, 119 състав. Съдът е приел, че на 30.10.2017 г. съгласно сключеното с банката споразумение ищецът Д. К. Б. е заплатил сумата от 28 000 лева по сметка на банката-кредитор за погасяване на задълженията на кредитополучателя по посочения по-горе договор за банков кредит. При така установените факти по делото от правна страна съдът е приел, че предявените от ищеца срещу ответницата искове за заплащане на сумата от 28 000 лева- регресно вземане за заплатената от ищеца в качеството му на поръчител сума на банката- кредитор, и на сумата от 8532, 22 лева- лихва за забава за периода от 12.08.2018г. до 12.08.2021г., са основателни и следва да бъдат уважени. За ирелевантно за изхода на делото е било счетено възражението на ответницата за погасяване на поръчителството съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД, за което съдът е изложил съображения, че тази норма защитава поръчителя в отношенията му с кредитора и е неприложима в отношенията между платилия поръчител и длъжника. За неоснователни са приети и доводите на ответницата, че не е била уведомена за плащането от страна на поръчителя. В тази връзка съдът е посочил, че ищецът е направил разумни усилия да връчи покана на ответницата на известните му адреси чрез нотариус. При извършените посещения на 04.12.2017 г., 17.12.2017 г. и 08.01.2018 г. адресатът не е бил открит, поради което и на основание чл. 47, ал. 1 ГПК е залепено уведомление на входната врата на 08.01.2018 г., като на 28.01.2018г. нотариусът е удостоверил връчването на уведомлението за плащане. За неотносими към спора са приети и доводите, че имотът, във връзка с който е сключен договорът за ипотечен банков кредит, бил с променена собственост от 2016г., а споразумението между банката и поръчителя било от 2017г., когато основанието за обслужване на кредита било отпаднало. По така наведените доводи съдът е изложил мотиви, че въпросът кой е собственик на имота е без значение за дължимостта на вземанията на ответницата към банката, както и към платилия поръчител. Посочил е и че тези твърдения, дори да и бяха относими, са недоказани, тъй като по делото няма никакви доказателства за собствеността на имота, за закупуването на който е предоставен кредитът. За неоснователни са приети и възраженията на ответницата, че не е била уведомена за извършеното от ищеца, в качеството му на поръчител, плащане към кредитора. В тази връзка съдът се е позовал на формираната практика на ВКС /Решение № 306 от 6.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 185/2014 г., IV г. о., Решение № 114 от 21.03.2011 г. по гр. дело № 1143/2010 г., IV г. о.; Решение № 229 от 10.09.2012 г. по гр. дело № 452/2011 г. на IV г. о./, с която е прието, че задължението на поръчителя по чл.143 от ЗЗД да уведоми длъжника за предявения срещу него иск и за предстоящото плащане е уредено, за да бъдат избегнати усложненията в случаите, когато длъжникът има възражения срещу вземането, както и за да знае за извършеното изпълнение с оглед на това да не продължи да изпълнява на кредитора. Когато поръчителят е платил, без да уведоми за това длъжника, то ако задължението е съществувало, той получава регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането, като в тази хипотеза длъжникът може да му противопостави само възраженията, които е имал към кредитора. Съдът е приел, че в случая, извършвайки плащането на кредитора, ищецът не е лишил ответницата от предявяване на възражения. Посочил е, че задължението на ответницата към банката е съществувало, тъй като от ответницата не са изложени твърдения и не са ангажирани доказателства за обратното, поради което неуведомяването й за предстоящото плащане не лишава ищеца от регресното му вземане спрямо нея за всичко, което е платил, със законната лихва от деня на плащането. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторката твърди, че с решението въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Когато поръчителят е платил на кредитора сумата без основание съгласно чл.147, ал.1 от ЗЗД, то с плащането възникват ли за него регресни права спрямо кредитополучателя? На следващо място, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК твърди, че съдът е разрешил в противоречие с практиката на ВКС /т.4Б от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№4/2013г.; Тълкувателно решение №5 от 21.01.2022г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№5/2019г., както и Решение № 114 oт 07.09.2016 г. пo т. д. № 362/2015г., 2-po т.о.; Peшениe №351 oт 15.01.2014г. пo гp. д. №2767/2013г. и др./ въпросът за прекратяване на поръчителството по право, когато в рамките на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД, течащ от настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, кредиторът не е предявил иск против длъжника. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и при условията на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая и двата поставени от касаторката въпроси в изложението са свързани с доводите й в касационната жалба, че отговорността на ищеца Д. К. Б. като поръчител е била прекратена на основание чл.147, ал.1 от ЗЗД, тъй като банката- кредитор не е предявила иск против длъжника в шестмесечен срок от 27.03.2013г., когато била настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Така формулирани според поддържаната от касаторката теза, въпросите не са от значение за формиране на правните изводи на съда и за изхода на спора, тъй като се основават на обстоятелства и изводи, каквито въззивният съд не е установявал и правил в обжалваното решение. Видно от същото, съдът не е приемал, че предсрочната изискуемост на вземанията на банката по договора за ипотечен кредит е настъпила на 27.03.2013г., а е приел обратното, а именно- че предсрочната изискуемост не е настъпила на посочената дата, тъй като с влязло в сила на 10.03.2016г. решение по гр.д № 12549/2014 г. на СГС, 7-ми състав, предявените искове за установяване на вземанията по издадената по ч.гр.д. № 34338/2013г. на СРС, 60-ти състав, заповед за незабавно изпълнение от 22.05.2014г. са били отхвърлени поради ненастъпила предсрочна изискуемост. От събраните по делото доказателства е видно, че предсрочната изискуемост на вземанията на банката е настъпила на 20.03.2016г., когато същата е била обявена на главния длъжник Т. Л. Б., като на 09.05.2016г. по подадено от банката заявление по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 23285/2016 г. на СРС, 119 състав, е била издадена заповед за незабавно изпълнение за същите. В този смисъл са задължителните указания, дадени в т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., съгласно които вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 5/2019 г., шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост на целия дълг. В случая в рамките на уредения в разпоредбата шестмесечен срок от настъпването на предсрочната изискуемост /20.03.2016г./ банката е инициирала производство по чл.417 от ГПК, като на 09.05.2016г. е била издадена заповед за изпълнение срещу длъжника Т. Л. Б.. С оглед установените от въззивния съд факти по делото не може да се приеме и съдът не е правил извод, че към датата на извършеното от него плащане поръчителството на ищеца Д. К. Б. за задълженията на ищцата е било прекратено на основание чл.147, ал.1 от ЗЗД, както се поддържа от касаторката. Предвид горното поставените от касаторката въпроси в изложението за правните последици от прекратяването на поръчителството съгласно чл.147, ал.1 от ЗЗД нямат обуславящо значение за изхода на спора и не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторката Т. Л. Б. следва да бъде осъдена да заплати на ответната страна по касационната жалба Д. К. Б. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2800 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,