Определение № 731 от 07.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1125/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. у. – С., представляван от ректора проф. Д-р В. М., приподписана от юрисконсулт М. Г. след изрично указание на администриращия съд и е срещу въззивно решение от 14.05.2012 г. на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІVб състав, постановено по гр.д. № 15 833/2011 г. Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна А. Т. А. чрез адв. проф. д-р К. М. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски, сторени в производството пред Върховен касационен съд, като представя и списък по чл. 80 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: А. Т. А. е предявил иск против М. у. С. за отмяна на уволнение по заповед № 204/05.10.2010 г. на ректора на университета, за възстановяване на заеманата преди това длъжност „доцент” в катедра „Икономика на здравеопазването” във Факултета по обществено здраве, както и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Исковете са уважени от първостепенния Софийски районен съд. С въззивното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт и е присъдил в полза на А. А. съдебноделоводните разноски за инстанцията. Установено е по делото, че А. А. е работил по трудов договор в М. у. на длъжността „доцент” в катедра „Икономика на здравеопазването” във Факултета по обществено здраве. Със заповед № 204/05.10.2010 г. е уволнен на осн. чл. 58, ал. 1, т. 3 от закона за висшето образование /ЗВО/. Съдът приел, че не е осъществено посоченото в заповедта основание, поради което и уволнението се явява незаконно. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: при уволнение на осн. чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗВО работодателят длъжен ли е да посочва в заповедта причините за намаляването на годишната учебна натовареност на преподавателя, който уволнява и непосочването на причините, води ли до незаконосъобразност на уволнението; ако причините за намаляването на годишната учебна натовареност на преподавателя не са посочени изрично в заповедта за уволнение, може ли да се извлекат от други събрани по делото доказателства; длъжен ли е съдът да изследва доказателствата по делото във връзка с причините за намаляването на годишната учена натовареност на преподавателя. Така поставени въпросите са неотносими към постановения резултат, защото съдът не е приел, че в хипотезата на чл. 58, ал.1 т. 3 ЗВО работодателят трябва да посочи в заповедта за уволнение причините за намаляване годишната учебна натовареност, а, че работодателят, както и при всяка друга хипотеза на прекратяване на трудово правоотношение трябва да установи посоченото в заповедта основание. Тежестта за доказване е негова, поради което и трябва да проведе пълно главно доказване. В тази връзка, всички годни и допустими доказателства, имащи отношение към причината за уволнение следва да бъдат обсъдени, независимо дали са цитирани или не в заповедта за уволнение. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и е заключил, че работодателят не е изпълнил доказателствените си задачи. Несъгласието с този извод не е основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Повдигнати са още и въпросите какъв документ е справката относно аудиторната заетост на ищеца, издадена от работодателя – официален или частен; каква е неговата доказателствена сила и допустимо ли е да не се кредитира документ, оспорен от насрещната, след като не е открито производство по чл. 193-194 ГПК, Въпросите са относими към постановения резултат, защото работодателят е установявал по делото аудиторна заетост на А. А. с изготвена от негов служител справка, според която ищецът за учебните 2007/08, 2008/09, 2009/10 г. има 135 часа аудиторна натовареност. А. е възразил, че справката не отговаря на действителната му натовареност, но работодателят не е ангажирал други доказателствени средства. Съдът, освен това е изложил съображения, че в представената справка са включени само лекциите, не и другите елементи от аудиторната заетост посочени в правилниците за подготовка и провеждане на цитираните по-горе учебни години, а именно – упражнения и изпити на студенти занятия със стажантски групи, ръководство на дипломанти, научно ръководство на докторанти, обучение на специализанти. Съдът посочил още, че ако се приеме, че А. е отказал да води упражнения, то необяснимо е защо липсват часовете на провежданите изпити на студенти. В заключение съдът е направил извод, че справката, представена от работодателя е непълна, а също така и с оглед оспорването й, тя, като частен документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което и не може да обоснове безспорно убеждение у съда за осъществяване на удостовереното в нея. Не са налице, обаче, останалите условия за допускане на касационно обжалване. Заключенията на въззивния съд не противоречат по повдигнатите въпроси на съдебната практика, нито в случая разглеждането им е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Ясно е, че изготвената от учебно заведение, без значение дали е държавно или частно справка за аудиторна заетост на негов преподавател е частен документ. Друг е въпросът, че в случая представената справка не е подписана, за да се правят от касатора и доводи за качеството на издателя. Нормата на чл. 180 ГПК, аналогична на чл. 144 ГПК от 1951 г., отм. е ясна и в съдебната практика не буди съмнение, че частният документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което и при оспорването му, не е нужно откриване на производство по чл. 193-194 ГПК. Няма съмнение, че частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства - допустими според процесуалния закон, стига да не съществува забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон, по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват. Доказателственото значение на документите се преценява от съда по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая, съдът не е изключил доказателственото средство, а го е обсъдил с всички други данни по делото и по вътрешно убеждение, като е достигнал до заключение дали релевантния факт, за който свидетелства е осъществен, с оглед правилата за последиците от разпределението на доказателствената тежест в граждански процес. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1500 лв. заплатен адвокатски хонорар, което е установено с договор за правна защита и съдействие от 12.09.2012 г.. Мотивиран от горното, съдът