Определение № 60330 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1906/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител на „ТРАКИЕЦ 08“ЕООД ЕИК[ЕИК] и на Ю. А. Г. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №197 от 09.07. 2020 г. по в.т.д. №161/2020 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение №10 от 25.01.2018 г. по т.д. № 67/2017 г. на ОС-Пазарджик, с което, по иска с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД, предявен от страна на „Еврофонд Адвайзърс“ЕООД срещу двамата касатори, е признат за относително недействителен, на основание чл.135 ал.1 ЗЗД, договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в н.а. №150 т.2, рег. № 3323 по дело №183/2016 на нотариус Д., рег. № 693 НК, вписан в Служба по вписванията – Пазарджик .под вх. рег. №12260 от 12.12.2016 г., дв. вх. рег. №12246, акт № 175, том 39, дело №6520, сключен между „Тракиец 08“ ЕООД, от една страна като прехвърлител и Ю. А. Г. от друга като приобретател, за прехвърляне правото на собственост върху описаните в нот.акт недвижими имоти, находящи се в [населено място], област Пазарджик, както и в частта за разноските. В касационната жалба се излагат доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателите се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.3 ГПК. Ответната по КЖ страна в писмен отговор изразява становище за тяхната неоснователност.Претендира разноски в размер на 2100 лева-възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.3 от ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови решението си, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Ищецът „Еврофонд Адвайзърс “ ЕООД се явява кредитор по отношение на „Тракиец ЕООД “ ЕООД, за парично вземане в размер на 17 513.32 лева с вкл. ДДС, произтичащо от Договор за консултантски услуги от 30.09.2008 г.. Това се установява от приетото като доказателство по делото решение от 27.03.2017 г. по арб. дело № 8/2016 г. на Арбитражен съд при Българска стопанска камара. Според съда, възражението на ответниците, че към момента на прехвърлянето на имота от ищецът нямал качеството на кредитор на „Тракиец 08“ ЕООД, тъй като към онзи момент вземането не било изискуемо и ликвидно, освен че се опровергава от решението на арбитражния съд, е и неоснователно. Изискуемостта и ликвидността на вземането на кредитора към момента на извършване на увреждащата го сделка или действие на длъжника, не е необходимо условие за възникване на потестативното право по чл. 135 ЗЗД. По делото е категорично установен и вторият обективен елемент от фактическия състав на П. иск - увреждането на кредитора, което се проявява в намаляване възможността за удовлетворяване на кредитора с цялото имущество на длъжника. Между двамата ответници е сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу погасяване на парично задължение (дълг срещу собственост). С този договор, сключен в изискуемата от закона форма за действителност, длъжникът „Тракиец 08.“ ЕООД е прехвърлил на Ю. А. Г. собствения си недвижим имот срещу погасяване на паричното му задължение от 49 500 лева към приобретателя на имота. Този вид договор има погасително действие и представлява допустим от закона погасителен способ. Това, че чрез постигнатото съглашение между страните по него, длъжникът погасява задължението си към друг свой кредитор, не означава, че с него не могат да бъдат засегнати или увредени интересите на останалите кредитори на прехвърлителя, както и че подобно съглашение е изключено от обсега на действие на П. иск. Приложното поле на потестативното право по чл. 135 ЗЗД не е ограничено с оглед характера и вида на действията, извършени от длъжника. Предмет на П. иск би могло да бъде всяко действие на длъжника, щом с него се увреждат правата на кредитора. Според въззивния съдебен състав, подобно действие би могло да бъде отчуждаване или намаляване имуществото на длъжника чрез прехвърлянето му на трето лице; чрез опрощаване на дълг, чрез обезпечаване на чужд дълг, чрез изпълнение на чужд дълг без правен интерес и прочие. За неоснователно е счетено и поддържаното от въззивниците възражение за липсата на втората предвидена в закона – чл. 135, ал. 1 ЗЗД предпоставка, за относителната недействителност на процесната сделка – предназначението й да увреди кредитора, основаващо се на твърдението, че длъжникът разполагал с достатъчно имущество, за да удовлетвори вземането му: според справката, на която се позовават ответниците, освен че през текущата 2016 г., „Тракиец 08“ ЕООД не е разполагало с краткотрайни активи, в т.ч. и с парични средства, а около 80 % от дълготрайните активи са представлявали предоставени аванси и дълготрайни материални активи в процес на изграждане, през същата година дружеството е имало и задължения, надвишаващи размера на активите. Освен това, според съда, съгласно с разпоредбата на чл. 133 ЗЗД, цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. Затова, отчуждаването на част от това имущество, служещо за обезпечаване вземането на кредитора, на практика води до намаляване на общия му размер, съответно - до затрудняване или осуетяване реализацията на вземането на кредитора. Доколкото подобни действия увреждат кредитора, същият разполага с отменителния иск по чл.135 ЗЗД, чрез който да възпрепятства недобросъвестният длъжник да намали възможностите за удовлетворяване му. Относно знанието на страните по договора за увреждането на кредитора, този относим към спорното правоотношение факт следва, както от обстоятелството, че прехвърлянето на имота с процесния договор е извършено след възникване на вземането на кредитора-ищец към първия ответник, така и от обстоятелството, че страните по този договор са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 ДР на ТЗ, поради което за тях е приложима презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че в случая са налице кумулативните предпоставки по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, обуславящи основателността на предявения иск. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В случая, в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК от страна на касатора се формулират като правни въпроси от значене за изхода по спора следните: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства и твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност, действителен ли е договорът, по който не е платена цена и подлежи на разваляне и връщане на даденото, ако е налице основание за инцидентен иск във връзка с възражението на ответника, следва ли същият да бъде разгледан, както и всички косвени въпроси от значение за спора. Така формулираните въпроси са напълно необуславящи изхода по настоящия спор по следните съображения: Първият от тях се основава на оплаквания за пропуски на съда, каквито не са налице-съдът е разгледал всички възражения на ответника във връзка с оспорените елементи от фактическия състав на нормата в разпоредбата на чл.135 ал.1 ЗЗД и е изложил съображенията си по тях. Вторият въпрос, от правна страна е крайно некоректно зададен: в него се смесват основанията за разваляне на договор,поради неизпълнение-чл.87 и сл. ЗЗД, с последиците на нищожността нищожност-чл.26 ЗЗД и няма каквато и да е връзка с изхода по спора, по чл.26 ЗЗД и то при положение, че искът е по приложението на чл.135 ал.1 ЗЗД-за относителна недействителност. Същото се отнася и до въпроса за разглеждането на инцидентен /установителен/ иск, какъвто изобщо не е предявяван по реда на чл.212 ГПК и следователно правилно не е разглеждан от съда, както и за всички останали „косвени въпроси“, които изобщо не са конкретизирани в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК от страна на касатора. С оглед гореизложеното, така формулираните въпроси нямат качеството обуславящи изхода по спора, от което следва,че не е налице първата обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, съгласно задължителните постановки в т.1 на цитираното по-горе ТР. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по КЖ следва да се присъдят направените от негова страна разноски в размер на 2100 лева-възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, доколкото се установяват от приложения към отговора на КЖ договор за правна защита и съдействие и пълномощно за това. На база изложеното, ВКС,Второ т.о.