Определение № 762 от 13.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 2328/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Р. срещу решение № 87 от 21.02.2013г. по гр.д. № 554/2012г. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение №98 от 08.11.2012г. по гр. д. №287/2012г., на Районен съд [населено място]. С решението на първоинстанционния съд е отхвърлен предявения от касатора иск за признаване за установено,че Г. Д. Г. му дължи сумата от 21 800 лева, представляващи задължение по два броя записи на заповед, съответно от 22.12.2006г. и 18.12.2006г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 14.03.2012г. по ч. гр.д. №118/2012г. по описа на РС Гълъбово. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Ответникът Г. Д. Г. не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че при направено в производството по иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК възражение от ответника – длъжник за липса на каузална сделка, поради която са издадени записите на заповед, ищецът следва да посочи каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което са издадени записите на заповед и да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, а ответникът – погасяването му. Приел е, че тъй като ищецът е навел доводи за наличие на договори за паричен заем, за обезпечаването на които са подписани записите на заповед, то той следва да докаже възникването на каузалните правоотношения по договорите за заем. Изтъкнал е, че тъй като липсват доказателства, удостоверяващи предаването на процесните суми на ответника, твърдението на ищеца за сключването на двата договора за заем между страните е останало недоказано. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като значими за изхода на делото следните материалноправни въпроси: - има ли записът на заповед правната характеристика на разписка, удостоверяваща получаването на сумата, посочена в него, ако този запис не е оформен съобразно задължителните изисквания на закона; - при отнет менителничен ефект на запис на заповед и при възражение на ответника за липса на каузална сделка, доказано ли е със самия запис възникването на вземането, неговата изискуемост и задължението на издателя на записа на заповед. Твърди, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните съдебни решения: решение №102 от 25.07.2011г. по т.д. №672/2011г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение №330 от 10.04.2009г. по гр.д. №1037/2008г. на ВКС, ГК, ІІ ГО. Първият формулиран от касатора въпрос не отговаря на общия селективен критерий на чл. 280 ал.1 от ГПК за достъп до касация. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Първият въпрос, поставен от касатора в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК не е обусловил изхода на делото, доколкото в мотивите си съдът не е изразил становище за нередовност на процесните записи на заповед от външна страна. Съдът е приел, че двата записа на заповед съдържат задължителните реквизити за редовност по чл.535 от ТЗ, тоест те са редовни менителнични ефекти. Поради това и не е обсъждал въпроса дали те могат да служат като разписки за получаването на посочените в тях парични суми. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по втория формулиран въпрос и по – точно в частта му дали при възражение на ответника за липса на каузална сделка, е доказано със самия запис възникването на вземането, неговата изискуемост и задължението на издателя на записа на заповед. Този материалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е приел, че при направено в производството по иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК възражение от ответника – длъжник за липса на каузална сделка, поради която са издадени записите на заповед, ищецът следва да посочи каузалното правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което са издадени записите на заповед и да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение. Следователно по отношение този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросът касае връзката между записа на заповед и каузалното отношение като причина за издаването му, както и разпределението на доказателствената тежест между страните по иска с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК. По него е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана в т.17 на Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Обжалваното решение на Старозагорски окръжен съд е постановено преди формирането на тази задължителна практика, поради което следва да се прецени доколко то е в съответствие с разясненията, дадени с Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 436 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд