Определение № 26 от 07.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2365/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Обединена българска банка“ АД срещу определение № 131 от 25.02.2025 г. по т. д. 20/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 3992 от 17.10.2024 г. по т. д. № 2414/2023 г. по описа на СГС в частта, с която е прекратено производството и върната исковата молба по предявения от „Обединена българска банка“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ за установяване, че ответникът „СЕВА лоджистикс България“ ЕООД (с предходна търговска фирма „Жефко България“ ЕООД) няма вземане към „Болан България“ ЕООД – в несъстоятелност, за сумата 26 953,71 лв. – възнаграждение по фактура № [ЕГН]/09.06.2022 г. за предоставени спедиторски услуги.

Частният касатор поддържа, че въззивното определение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния закон. Сочи, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи по сезиралата го частна жалба, както и не е отдал изискуемото правно значение на обстоятелството, че процесното вземане е било включено в списъка на неприетите вземания, поради което за кредитора „Обединена българска банка“ АД не е съществувал правен интерес от подаване на възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ. Изтъква, че едва с постановеното определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ и по възражение на „Жефко България“ ЕООД съдът е включил вземането в списъка на приети вземания, което е обусловило и интереса му от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ. По тези доводи моли въззивното определение да бъде отменено в обжалваната част и делото върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на иска. Претендира присъждането на разноски по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като обуславящи за правния спор:

1. Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелен анализ на представените по делото доказателства относно релевантните факти и обстоятелства и твърдения на страните и да направи свои обосновани изводи по всички наведени доводи и възражения на страните относно правилността на постановеното определение на първоинстанционния съд, както и да изложи собствени мотиви/доводи, дори когато е съгласен напълно или частично с мотивите на първата инстанция?

2. При допусната техническа грешка в списъка на приетите и/или в списъка на неприетите вземания длъжен ли е съдът да изследва действителното положение и да поиска становище от синдика или да даде указания за отстраняването й, или съдът сам следва да я отстрани, като включи/изключи процесното вземане в/от съответния списък, съобразявайки твърденията и доказателствата по делото?

3. Как следва да процедира съдът, когато установи, че едно и също вземане е включено както в списъка на приетите вземания, така и в списъка на неприетите вземания?

4. След като приеме, че едно вземане е включено в списъка на приети вземания, следва ли съдът изрично да изключи същото вземане от списъка на неприети вземания или да даде указания на синдика за промяна на списъка на неприети вземания?

5. Има ли правен интерес кредитор с прието вземане да подаде възражение срещу вземане на друг кредитор, включено както в списъка на приети вземания, така и в списъка с неприети вземания, в т.ч. когато са изложени мотиви в списъка на неприети вземания за неприемане на конкретното вземане?

6. Следва ли съдът по несъстоятелността, респ. съдът, разглеждащ иск по чл. 694 ТЗ, да съобрази становището на синдика, с което се уточняват и коригират допуснати от последния фактически грешки, пропуски и/или други пороци, при изготвяне на списъците на приетите и неприети вземания? Може ли съдът по несъстоятелността да отстранява пороци при обективиране на волята на синдика, без да бъде изискано становище от последния, или в случая, когато е предоставено становище, съдът може ли да приеме свое собствено тълкуване на волята на синдика, различно от представеното от синдика?

7. Кои са предпоставките за предявяване на отрицателния иск по чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ и ако последните са налице, може ли съдът да поставя и други, непосочени в закона, а произтичащи от порочни действия на съда и страните?

8. Фактическата грешка в списъка на приетите вземания и инкорпорирана в определението представлява ли условие за допустимост на иска по чл. 694 ТЗ?

9. Непроизнасянето на съда по несъстоятелността с определение по чл. 692 ТЗ по възражение пречка ли е за предявяване на установителен иск по чл. 694 ТЗ?

10. Представлява ли правният интерес обща предпоставка, която се преценява във всеки отделен случай или липсата на правен интерес може да се извежда само от отсъствието на специалните условия за предявяване на иска по чл. 694 ТЗ?

Излага, че определението е очевидно неправилно в обжалваната му част, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата, „СЕВА лоджистикс България“ ЕООД, с предходна търговска фирма „Жефко България“ ЕООД, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Излага доводи за правилност на определението в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноски.

В указания срок не е депозиран отговор на жалбата от „Болкан България“ ЕООД – в несъстоятелност, и от синдика на „Болкан България“ ЕООД – в несъстоятелност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат, е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Обединена българска банка“ АД срещу „Жефко България“ ЕООД и „Болкан България“ ЕООД – в несъстоятелност, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ за установяване по отношение на ответниците, че „Жефко България“ ЕООД няма вземане по отношение на „Болкан България“ ЕООД – в несъстоятелност, за главници и лихви по фактури № [ЕГН]/09.06.2022 г. за сумата от 26 953,71 лв. за извършени спедиторски услуги и № [ЕГН]/16.12.2022г. за сумата от 13 886,39 лв. за разноски, направени от „Жефко България" ЕООД при изпълнение на задълженията му като спедитор.

Позовал се е на установените по делото факти, че в списъка с приетите вземания под № 27 /л. 51/ синдикът е включил вземането на „Жефко България“ ЕООД за сумата 26 953,71 лева по фактура № [ЕГН]/09.06.2022 г. с основание: неплатена сума по спедиционен договор за предоставяне на спедиторски услуги и с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. Изтъкнал е, че в списъка на неприетите вземания под № 7 синдикът е включил всички вземания на „Жефко България“ ЕООД, включително по фактура № [ЕГН]/09.06.2022 г. - главница в размер на 26 953,71 лева за извършени спедиторски услуги, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, както са предявени, като синдикът е изложил подробна аргументация защо не приема така предявените от този кредитор вземания. Посочил е, че в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ срещу списъка с неприетите вземания е постъпило възражение от кредитора „Жефко България“ ЕООД, което с определение № 4335 от 11.12.2023 г. по чл. 692, ал. 4 ТЗ, вписано в ТР на 12.12.2023 г., е уважено, като включително съдът по несъстоятелността е изменил списъка на приетите от синдика вземания в частта му, с която вземането за сумата от 26 953,71 лв. по фактура № [ЕГН] от 09.06.2022 г. за спедиторски услуги е прието с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ, като е посочил ред за удовлетворяване на вземането по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ върху сумите, получени от осребряване на стоките, върху които „Жефко България” ЕООД претендира заложно право. Подчертал е, че по делото липсват твърдения и данни ищецът „Обединена българска банка“ АД да е подал възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ срещу списъка с приети вземания, в който фигурира вземането на кредитора „Жефко България” ЕООД за сумата 26 953,71 лв. по фактура № [ЕГН] от 09.06.2022 г.

При така установените и безспорни между страните факти по спорният правен въпрос относно допустимостта на предявения иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ за сумата 26 953,71 лв. по фактура № [ЕГН] от 09.06.2022 г. е посочил, че с нормата на чл. 694, ал. 3 ТЗ е признато правото на кредитор да предяви иск за установяване несъществуването на прието вземане на друг кредитор, ако е направил възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ, но съдът е оставил възражението без уважение – т. 1 на чл. 694, ал. 3 ТЗ, или за вземане на друг кредитор, включено в списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ – т. 2 на чл. 694, ал. 3 ТЗ. Позовал се е на практиката по определение № 211 от 07.05.2019 г. по ч. т. д. № 651/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и изтъкнал, че хипотезата на чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ е налице, когато кредитор е предявил иск да установи несъществуване на вземане на друг кредитор, чието вземане е прието от синдика, но той е направил възражение срещу приетото вземане в 7-дневен срок от обявяването на списъка по чл. 689 ТЗ в Търговския регистър, което възражение съдът е оставил без уважение, а в хипотезата на чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ кредитор с прието вземане предявява иск за несъществуването на прието вземане на друг кредитор, когато приемането се дължи на постъпило от последния или длъжника възражение срещу списъка с неприети вземания, което е било уважено от съда и въз основа на това е настъпила промяна в списъците с приети вземания, в която последна хипотеза кредиторът е бил лишен от възможността да възрази срещу приемането на вземането, тъй като същото е било включено за пръв път с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ.

Подчертал е, че срещу включването на вземането за сумата 26 953,71 лв. по фактура № [ЕГН] от 09.06.2022 г. в списъка на приети вземания не е постъпвало възражение от кредитора „Обединена българска банка“ АД при правен интерес от подаване такова в преклузивния срок на чл. 690, ал. 1 ТЗ, независимо че същото вземане е било включено от синдика и в списъка на неприети вземания на кредиторите. Посочил е, че законодателят не е предвидил пропускът в упражняването на това право да бъде саниран с иск по чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ, и заключил, че нито една от двете хипотези на чл. 694, ал. 3 ТЗ не е налице по отношение на вземането за сумата от 26 953,71 лв. Допълнил е, че както е констатирал съдът с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, единственото депозирано възражение е от „Жефко България“ ЕООД срещу определения от синдика ред за удовлетворяване на вземането, по което единствено възражение и съдът се е произнесъл, като е изменил само реда за удовлетворяване на приетото вземане с този по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Обобщил е, че вземането за главницата от 26 953,71 лв. по фактура № [ЕГН] от 09.06.2022 г. не е включено в списъка с приети вземания с определението на съда по несъстоятелността по чл. 692, ал. 4 ТЗ и за ищеца-кредитор не съществува правен интерес и активна процесуална легитимация да предяви за това вземане както иск по чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ, така и по т. 1 от същата законова разпоредба.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната му част.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос е обуславящ за изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при произнасяне по сезиралата го частна жалба, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран САС, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т.д. 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е по сезиралата го частна жалба на ищеца, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил допустимостта на предявения иск, включително подробно е обосновал извода си защо последният е недопустим.

Останалите формулирани от частния касатор въпроси касаят предпоставките за допустимост на предявения отрицателен установителен иск. По така обобщения въпрос е налице утвърдена съдебна практика, намерила отражение например в решение № 155 от 13.10.2011 г. по т. д. № 652/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 50039 от 22.06.2023 г. по т. д. № 729/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и цитираното от въззивния съд определение № 211 от 07.05.2019 г. по ч. т. д. 651/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която безпротиворечиво се приема, че право да предяви отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ има всеки кредитор в производството по несъстоятелност, който е оспорил с възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ съществуването на прието вземане на друг кредитор, но съдът е оставил възражението без уважение, а в хипотезата на т. 2 на чл. 694, ал. 3 ТЗ кредитор с прието вземане предявява иск за несъществуването на прието вземане на друг кредитор, включено за първи път в списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ. Изтъкнато е, че целта на търсената с иска защита е да се отрече със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане - изцяло или за определен размер, или привилегиите/обезпеченията, с които то е прието в производството по несъстоятелност, за да се осигури в максимална степен удовлетворяване на приетото вземане на кредитора - ищец във фазата по осребряване на имуществото от масата на несъстоятелността. Намерено е, че от посочената цел произтича правният интерес на кредитора от предявяване и поддържане на иска, като този интерес трябва да е налице не само към момента на предявяване на иска, но и към момента на постановяване на съдебното решение по спора за съществуване на отричаното вземане.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика, като е съобразил безспорно установения по делото факт, че процесното вземане за главницата от 26 953,71 лв. по фактура № [ЕГН] от 09.06.2022 г. е включено от синдика в списъка на приетите вземания с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ГПК, срещу което ищецът – кредитор с прието вземане, не е възразил в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, поради което и е отрекъл легитимацията му да оспорва с иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ съществуването на това вземане. Подчертал е, че вземането не е включено в списъка на приетите вземания от съда по несъстоятелността с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, а единствено по възражение на предявилия го кредитор срещу списъка на неприетите вземания е изменен списъкът на приети вземания в частта за реда на удовлетворяването му, респективно не е налице хипотезата на т. 2 на чл. 694, ал. 3 ТЗ в частта за съществуване на вземането, а само в частта за реда на удовлетворяването му, в която производството по делото не е прекратено.

Не е налице и соченото от частния касатор основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по жалбата. Доказва разноски в размер на сумата 6 526,99 лв., които ще му бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение