Определение № 2947 от 13.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 879/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Т. Т. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ищецът „ББР Микрофинансиране“ ЕАД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на вземания по договор за кредит - главница в размер на 174 641,23 лв., заедно със законната лихва, както и договорна лихва в размер на 28 030,13 лв. след частична отмяна на решението е признал за установени и задължения на ответника по същия договор за неустойка в размер на 89 787,88 лв. и такси в размер на 5438,22 лв.

За да постанови решението си, съдът е приел, че между дружеството-ищец и неучастващото в делото трето лице - земеделски производител Р. Р. В. бил сключен на 13.11.2015 г. договор за кредит № 486, както и последващи анекси. В договора и анексите третото лице било посочено като кредитополучател. Също така в договора и в четирите анекса било посочено, че те са сключени и от лицата Т. К. Т., П. Е. Д. и П. Р. В., всеки от тях като съдлъжник на основание чл.121 и сл. ЗЗД, надлежно положили подписи върху договора и четирите анекса, както и върху погасителните планове, общите условия и тарифата за таксите, комисионните и неустойките, прилагани от дружеството-ищец. Също с посочено качество на съдлъжник ответникът подписал и нотариален акт, с който били учредени ипотеки върху недвижими имоти от ипотекарни длъжници Р. В., Р. В. и Т. П.. Съгласно чл. 1 предмет на договора било предоставянето на кредитополучателя на кредит в размер на 201 500 лв. за закупуване на краварник, крави и телета със задължение на кредитополучателя да ползва сумата съобразно уговореното предназначение и да я върне при условията и в сроковете, посочени в погасителния план и чл. 12.

Съдът е установил, че освен в началната част на договора, в текста на договора не се съдържа посочване на имената на тримата съдлъжници, отделните негови уговорки не предвиждат права и задължения конкретно за тях, а уреждат само права и задължения на кредитора и кредитополучателя, а в последния абзац на договора е посочено, че е сключен в пет еднообразни екземпляра – по един за всяка от страните. Кредитът бил усвоен само от кредитополучателя Р. В..

Въз основа на това въззивният съд е изложил правните съображения, че съгласно чл. 180 от ГПК, подписвайки договора, ответникът е направил изявлението, което се съдържа в него, а именно че сключва договора като страна - съдлъжник на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД, както е посочено в началния текст. Съобразявайки, че нормите, към които е направено препращането, уреждат солидарните задължения, съдът е приел, че посочването на трите лица, включително ответника, като съдлъжници на основание чл.121 и сл. от ЗЗД, обективира волеизявления на всички страни за постигнато между тях съгласие за възникване на солидарна отговорност между длъжниците спрямо кредитора. Отбелязал е, че макар и в останалия текст на договора да липсва посочване на съдлъжниците и конкретно на техни права или задължения, даденото съгласие в началната част на договора, удостоверено с подписите им както в края на договора, така и на всяка негова страница, е за задължаването им солидарно с кредитополучателя, чието основно задължение е да изплаща кредита, като поетото от тях задължение възниква независимо от това на кое от лицата-длъжници е предадена фактически заетата сума, т. е. съгласие за възникване между кредитополучателя и съдлъжниците на основание чл. 121 и сл. ЗЗД на пасивна солидарност. Приел е по-нататък, че пасивната солидарност по чл. 121 ЗЗД като вид лично обезпечение е различна от отговорността на поръчителя по чл.138-148 ЗЗД, защото поръчителят съгласно чл. 138,ал.1, изр. 1 ЗЗД отговаря за чужд дълг, а при уговорената съобразно чл. 121 ЗЗД солидарност всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността му няма акцесорен характер. Съобразявайки пълната липса на изявена воля за учредяване на поръчителство, съдът е приел, че макар и поръчителят да отговаря солидарно с длъжника, както и в случаите на солидарност по чл. 121 ЗЗД, в конкретния случай това само по себе си не е основание за извод за учредено поръчителство, след като от текста на договора не е видно договаряне на този вид обезпечение. В подкрепа на този извод е изтъкнал и предвидените в договора обезпечения (ипотеки върху недвижими имоти, особени залози върху животни, други движими вещи и вземания), сред които поръчителство не е посочено, и то при положение, че в общите условия изрично е проведено разграничение между поръчителство и поемане на солидарно задължение от трети лица.

С тези съображения съдът е отхвърлил като неоснователни основното възражение на ответника, че между него и ищеца не е възникнала договорна връзка по договора за кредит от 13.11.2015 г., така и евентуалното възражение, че такава връзка е възникнала при условията на чл. 138-148 ЗЗД, но впоследствие задължението е било погасено при условията на чл. 147, ал.1, изр. 1 ЗЗД.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от посочена практика на ВКС по въпросите:

• относно правилата, по които се тълкува волята на страните по договора и приложението на чл. 20 ЗЗД; и

• следва ли за възникване на солидарна отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника и в този случай задължен ли е съдът да установи конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД.

Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване.

По първия въпрос е установена последователна практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, съгласно която при възникнал спор между страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора спорните уговорки подлежат на тълкуване от съда; тълкуването следва да изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите страни, като следва да бъде извършено съобразно критериите, установени в чл. 20 ЗЗД, а именно отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите.

В разглеждания случай не се установява отклонение на въззивния съд от посочената практика. Тълкуването съдът е извършил, съобразявайки както направеното от страните препращане към чл. 121 и сл. ЗЗД при липсата на конкретни уговорки за задълженията на посочените като съдлъжници лица, така и от друга страна пълната липса на уговорки, които да насочват към възможност страните да са изявили воля за учредяване на поръчителство, а не на солидарна отговорност. Липсата на конкретни уговорки относно правата и задълженията на съдлъжниците не може да обоснове отклонение от установената практика, в какъвто именно смисъл са развитите от жалбоподателя доводи, според които нарушението на правилата, установени в чл. 20 ЗЗД, се изразява в непосочването в мотивите на нито една конкретна договорна клауза/уговорка с предмет права или задължения на съдлъжниците, тъй като такива не съществуват, както е установил и сам въззивният съд. По смисъла на относимата към въпроса практика на ВКС при тълкуването може и следва да бъде съобразена и липсата на уговорки с определено съдържание, доколкото такава липса също може да послужи за разкриване на изразената в тълкуваните клаузи действителна воля на страните. С оглед на това противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, а изложените доводи в действителност представляват оплакване за неправилност по същество на правните изводи на въззивния съд относно правното естество на поетата от жалбоподателя отговорност. Последното обаче представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не се установява специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК и във връзка с втория въпрос, доколкото липсва противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Така по гр. д. № 5864/2015 г. на IV г. о. наличието на поръчителство с произтичащите от това последици е прието за установено въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. и чрез тълкуване на договора, поради което даденото разрешение е неотносимо към настоящия случай. По т. д. № 1024/2020 г. на I т. о., както и в настоящия случай, е прието, че обосновано въззивният съд е стигнал до извод, че не се доказва договор за поръчителство, като е тълкувал волеизявленията на страните, съдържащи се в договора за кредит и е разграничил поръчителството от възникването на солидарна отговорност при встъпването в дълг. По т. д. № 998/2011 г. на I т. о. е приета за изцяло несъществуваща отговорността на ответника на основание нередовен от външна страна запис на заповед при недоказаност ответникът изобщо да е страна по каузалното заемно правоотношение било като съдлъжник, било като поръчител, поради което даденото разрешение също е неотносимо към настоящия случай.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Искане за присъждане на разноски за касационното производство ищецът не е направил.

С тези мотиви съдът