Определение № 2713 от 27.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3365/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Н. В. от [населено място], В. област, срещу определение № 2030 от 26.05.2023 г. по в. ч. гр. д. № 966/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3890 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 7671/2022 г. на Варненския районен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за освобождаването й от заплащане на държавна такса и разноски в производството по посоченото дело. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска същото да бъде отменено. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството пред Варненския районен съд е образувано по искова молба на Д. Н. В. за допускане и извършване на делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. А., обл. В., представляващ жилищна сграда на един етаж, с площ от 35 кв. м и мазе, находяща се в УПИ ** в кв. 4 по плана на [населено място], общ. А., обл. В.. С разпореждане № 6098 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 7671/2022 г. на Варненския районен съд исковата молба е оставена без движение и на ищцата е даден едноседмичен срок да представи доказателства за внесен по сметка на съда депозит в размер на 1500 лв. за назначаване на особен представител на ответниците Н. Ч. Н., П. Д. Д., Д. С. Н., М. И. Н. и И. С. Н.. С молба от 08.03.2023 г. същата е поискала освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски в производството. От представените към молбата писмени доказателства е установено, че тя е в пенсионна възраст и получава пенсия в размер на 467 лв., а пенсията на съпруга й за осигурителен стаж и възраст в размер на 1095,21 лв. месечно. Ищцата живее в недвижим имот в [населено място], лична собственост на съпруга й, съответно няма разходи за наем, и притежава идеални части от процесното делбено имущество. Тя и съпругът й страдат от хронични заболявания, като според нейните твърдения разходите за лекарства възлизат приблизително на 160 лв. месечно, за което липсват докозателства. Същата е упълномощила адвокат, който я представлява по делото, като няма данни процесуалното представителство да се осъществява по реда на чл. 38 ЗА. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че в случая предпоставките на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, предвиждаща, че такси и разноски в производството не се внасят от физическите лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, не са налице. Направен е извод, че ищцата разполага с обективна възможност да се снабди със средства за еднократно заплащане на дължимия депозит за особен представител в размер от 1500 лв. на основание чл. 47, ал. 6 ГПК и липсва основание молбата и да бъде уважена. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли съдът да се произнесе по всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства, относими към тях, в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възраженията, като неоснователни; 2. При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса, как се определя дали едно лице действително не разполага с парични средства, достатъчни за заплащане на държавна такса и разноски по делото; В случай че е необходимо ищецът години да събира необходимата сума за заплащане на държавна такса, следва ли да се приеме, че същият разполага с достатъчно средства; 3. При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса, следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива, с установените в страната линия на бедност и данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейство и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка на живот; Какъв е размерът на минималните средства, над които ищецът може да бъде задължаван да внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и кои данни за необходими минимални средства за живот следва да се съобразят; 4. Нарушава ли се правото за свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минималните необходими за нормален живот и не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие; 5. До какви минимални средства може да се изисква да остане ищецът, над които да се счита, че има възможност да плати държавна такса и разноски. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два поставени процесуалноправни въпроса са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото са основани на принципното положение, залегнало и в константната практика на касационната съдебна инстанция, че при разрешаването на въпроса дали страната има достатъчно средства да заплати дължащите се държавна такса и разноски в производство, съдът дължи комплексна и цялостна преценка на заявените и установени по делото от молителя обстоятелства относно имущественото му, здравословно и гражданско състояние, с оглед и на конкретния размер на държавната такса и разноските, и на другите особености на всеки отделен случай. При постановяването на обжалваното си определение обаче въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, включително и с посочената от частната жалбоподателка. Напротив – съдът е извършил преценка на заявените в представената по делото декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства, както и на приложените по делото доказателства и е стигнал до решаващия си за изхода на делото извод, че с оглед установеното, и при конкретния размер на дължащия се депозит за особен представител, за ищцата не е невъзможно да го внесе. Наред с това извършената от съда конкретна преценка на доказателствата по делото, като такава изцяло по правилността на обжалваното определение, не подлежи на обсъждане в настоящото производство по допускане на касационно обжалване. Поради изложеното по отношение на първите два въпроса не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият поставен въпрос е правен, но обуславящите отговора му предпоставки не са обсъждани от въззивния съд в обжалваното му определение, поради което същият не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на него не е налице и поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в цитираната и приложена от частната жалбоподателка към жалбата и практика на ВКС, съдържащите се във въпроса предпоставки, основани на линията на бедност и на статистически, съответно – синдикални данни, също не са обсъждани. Не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и следващите два поставени въпроса, тъй като същите са формулирани като общотеоретични, излизащи извън конкретиката на спора и решаващите мотиви на въззивното определение. В допълнение следва да се отбележи, че с разпореждането от 15.02.2023 г. на Варненския районен съд на жалбоподателката е даден едноседмичен срок да представи доказателства за внесен по сметка на съда депозит в размер на 1500 лв. за назначаване на особен представител на ответниците по предявения от нея иск за делба, а не да внесе държавна такса по сметка на съда за разглеждане на делото, поради което поставените въпроси от № 2 до № 5 нямат пряко отношение към предмета на спора. Обжалваното определение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,