Определение № 257 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 331/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Съюза на слепите в България, представляван от председателя В. Т. Д., чрез адвокат В. К. и адвокат А. Д., двамата от АК-София, срещу решение № 1322 от 23.06.2020 г. по в.гр.д.№ 6121/2019 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 30.09.2019 г. по гр.д.№ 15142/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която са уважени предявените искове на Н. С. М., Г. С. Ц., Т. Б. К., И. П. Т., В. П. К., М. К. М., Й. М. К. и Д. М. Д. против Съюза на слепите в България за обезщетение в размер на 72 456 лева, за лишаване от ползването на собствения им имот без основание от 04.12.2011 г. до 04.12.2013 г. и са присъдени разноски по делото. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, по въпросите: 1. „Дали при присъждане на обезщетение по иск за неоснователно обогатяване, е от значение момента на индивидуализацията на имота по площ и граници, чрез нанасянето му по ЗКИР в кадастралната карта, с оглед възможността за ползването на имота от собствениците и следва ли да бъде обвързана тази идентификация и индивидуализация на имота по площ и граници с размера на присъденото от съда обезщетение?“ и 2. „Съществува ли основание за претендиране на вреди от неизпълнение на съдебно решение, с оглед липсата на индивидуализация на имота – до влизане в сила на заповедта за нанасяне на новия поземлен имот, тъй като същият не е бил идентифицируем в претендирания за обезщетението размер в исковия период, по кадастралния план действащ към него момент?“. Според касатора, въпросите са от значение за точното прилагане на закона. От Н. С. М. и Г. С. Ц. чрез адвокат Н. К. от АК-София и адвокат Р. Н. от АК-София е подаден писмен отговор, с който оспорват доводите на касатора, като считат, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендират разноските, съобразно представения договор за правна помощ. За да постанови решението, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че на ищците, като наследници на К. Д., с решение от 22.07.1994 г. на ПК Връбница, влязло в сила на 10.02.1995 г., е възстановено правото на собственост в реални граници на нива от 5700 кв.м в землището на О., тъй като постройките върху терена са с временен характер. Съдът е приел също, че с влязло в сила решение от 04.12.2013 г. на Върховния касационен съд е уважен иск за собственост на ищците срещу ответника на основание чл.108 ЗС, да се предаде владението на имот пл.№ 1907 в кв.62а по плана на София, бул.Сливница, одобрен със заповед от 23.06.1998 г. и представляващ дворно място с площ 5700 кв.м, предмет на принудително изпълнение и протокол за въвод във владение от 04.10.2016 г. Според мотивите на съда, легитимиращото ответната страна основание за ползване на имота е отпаднало с обратна сила, а ищците са били лишени от възможността да ползват собствения си имот в периода от 04.12.2008 г. до 04.12.2013 г., поради което имат право на обезщетение за ползването на собствения им имот без основание, но с оглед направеното възражение за погасяване на вземането по давност, исковете по чл.59 ЗЗД са основателни за периода от 04.12.2011 г. до 04.12.2013 г. При проверката на основанията за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради противоречие с т.19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд е обсъдил подробно всички доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за ползване на чуждия имот без основание и въз основа на тях е приел изводите на първата инстанция, че са налице предпоставките на фактическия състав по чл.59 ЗЗД - несобственик ползва чужд недвижим имот без основание, с което възпрепятства собствениците да извличат гражданските плодове на вещта. Правата на ищците са признати с влязлото в сила съдебно решение на съда по отношение на ответника, с оглед на което за исковия период им се дължи обезщетение за петгодишен срок преди подаване на исковата молба. В тази връзка, въпросът, дали индивидуализацията на имота чрез нанасянето му в кадастралната карта по ЗКИР има значение за размера на дължимото обезщетение на неговия собственик, не обуславя изхода на делото, поради което е неотносим. В случая, въззивната инстанция по същество е приела, че ищците по несъмнен начин са доказали правото си на собственост върху имота, размера на своето обедняване и обогатяването на ответника, т.е. средния пазарен наем на свободната площ от поземления имот, върху която не са били изградени временни постройка, но съдът не е обсъждал дали се дължи обезщетение в зависимост от нанасянето на имота в кадастралната карта. Формулираният от касатора въпрос няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от съдебния състав и не е обусловил крайните му изводи. Ето защо, съгласно указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че вторият поставен от касатора въпрос, дали е налице основание за претендиране на вреди от неизпълнение на съдебно решение, също не обуславя изхода на делото, тъй като постановеното от първоинстанционния съд решение по иск за пропуснати ползи на ищците не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. В този смисъл, въпросът не обуславя изискванията на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. От Н. С. М. и Г. С. Ц. чрез адвокат Н. К. и адвокат Р. Н. са поискани сторените разноски пред касационната инстанция, които с оглед изхода следва да бъдат присъдени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение