Определение № 2324 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 759/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. О. М. против решение № 1168/11.11.2024 г., постановено по гр.д.№ 1397/2024 г. от І-ви състав на Окръжен съд – Варна. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процусално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел за основателен предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, като е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районен съд. Съдът е приел, че е предявен е иск с правно основание член 422 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи заплащането на следните суми: 11 698,24 лева, представляваща дължима сума за доставена електроенергия по фактура от 21.08.2018 г., издадена за периода от 31.05.2018 г. до 28.08.2018 г. за обект с адрес в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /03.05.2023 г./ до окончателното плащане на задължението, както и 5 435,65 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 11.09.2018 г. до 21.04.2023 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК № 2565 от 04.05.2023 г., поправена с разпореждане № 43324 от 10.11.2023 г., постановена по ч.гр.д.№ 5522/2023 г. описа на В.. Прието е от съда, че е налице влязло в сила решение № 50030 от 23.03.2023 г., постановено по гр.д.№ 4662/2021 г. на ВКС – трето ГО, с което е отхвърлен предявеният от ответницата по настоящото дело против ищеца по делото иск с правно основание член 124, алинея 1 от ГПК за признаване за установено, че ищцата няма задължение към ответника за сумата от 11 698,24 лева, начислена по фактура от 21.08.2018 г., представляваща цена на коригирано количество електрическа енергия за периода от 31.05.2018 г. до 28.08.2018 г. След влизане в сила на това решение ответницата не е изпълнила задължението си към ищеца /няма спор по този факт/, поради което ищецът е депозирал заявление по член 410 от ГПК. Тъй като ответницата е възразила по реда на член 414 от ГПК, заявителят е предявил иск с правно основание член 422 във връзка с член 415, алинея 1 от ГПК. Посочено е в конкретния случай, че няма спор между страните, че между тях е налице влязло в сила съдебно решение по предявен от ответницата по делото отрицателен установителен иск против ищеца по настоящото дело за същото вземане. В касационната жалба, както и в изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че решението е недопустимо. Правният интерес от воденето на установителен иск по член 422 от ГПК вместо осъдителен иск за събиране на вземане, за което липсва изпълнителен титул, се заключава в стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение. С иска по член 422 от ГПК кредиторът цели последицата на член 416 от ГПК - снабдяване с изпълнителен лист въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение с оглед удовлетворяване на субективното си материално право. Искът по член 422 от ГПК е продължение на заповедното производство, с което е функционално свързан, и цели стабилизиране на правните последици на заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Доводите за недопустимост на съдебното решение, касаторът извежда от наличието на влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск за същото вземане, като в тази насока се цитират съдебни решения на ВКС, които обаче са неотносими към специфичния случай на наличието на заповедно производство и целения с предявения положителен установителен иск ефект на стабилизиране на заповедта за изпълнение, доколкото решението по постановения отрицателен установителен иск не подлежи на принудително изпълнение. Цитираните решения на ВКС касаят спор за собственост, като същите са водят до основание за приемане на вероятна недопустимост на решението. Безспорно е, че предявяването на отрицателен установителен иск за вземането във всички случаи спира течението на давността в хипотезата на член 115, буква „ж“ от ЗЗД, тъй като това основание не съдържа други изисквания, освен наличието на висящ исков процес относно вземането, като е без значение от коя от страните – длъжник или кредитор – е иницииран, като в тази насока е трайната съдебна практика /цитирана и от съда в обжалваното решение/, поради което доводите в насока, че част от сумата по заявлението е погасено по давност не могат до доведат до извод за допустимост на касационното обжалване. Законът свързва началото на погасителната давност с изискуемостта, т. е. с възможността кредиторът да иска изпълнение ( чл. 114 ЗЗД ), и го санкционира при бездействие - с изтичане на давностния срок кредиторът губи държавната защита по принудителното изпълнение, а длъжникът може да изпълни само доброволно ( чл. 118 ЗЗД ). Основанията за спиране на погасителната давност по чл. 115, ал. 1 ЗЗД са свързани с обстоятелства, които обясняват бездействието на кредитора. Следователно изходната база за тълкуването на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е в обосноваване или изключване на втория елемент на погасителната давност - трябва ли да се приеме, че кредиторът бездейства, когато длъжникът е иницирал висящ исков процес, оспорвайки вземането. Буквалният прочит на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД налага извод, че законът не предвижда други условия за осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен висящ исков процес относно вземането. Кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането пред съд (с отрицателен установителен иск), позовава се на погасителна давност (давността не се прилага служебно), и процесуалната легитимация на страните е надлежна (ако О. не е предвиден в закона, длъжникът има правен интерес от О., когато кредиторът претендира вземането извънсъдебно, а с предявения О. длъжникът заявява правоотношение, в което би участвал, ако вземането съществува). Положителният и отрицателният иск за вземането са с еднакъв предмет. По предявения О. кредиторът не бездейства, а очаква съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е без значение дали висящият процес е инициран от длъжника. Правото на иск по О. (на държавно съдействие чрез разрешаването на спора за вземането със сила на пресъдено нещо) принадлежи не само на ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е без значение и това, дали кредиторът е предприел активна защита по О. (твърди и/или доказва факти от значение за вземането). За спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "Ж" ЗЗД е без значение и това, дали по предявения О. кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск. Кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото право/вземането, като се позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо. Дори когато кредиторът не е снабден с влязло в сила изпълнително основание и разполага с насрещен осъдителен иск, той може, но не е длъжен да то предяви. В общия случай по чл. 124, ал. 1 ГПК решението, с което О. е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и да изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането, както и за акцесорните вземания. Това основание за спиране на погасителната давност не изисква други условия. Такива условия не произтичат и не могат да произтекат от процесуалните права на кредитора като ответник по О.. И. на погасителната давност е материално-правен, а не процесуално-правен. Длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения О. ( чл. 235, ал. 3 ГПК ), но този му довод е винаги неоснователен. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД се заличава с обратна сила, ако производството по О. бъде прекратено. Съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД, погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение (за прихващане или задържане) или искане на започване на помирително производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е сходен със случая на предявен О. ( чл. 46, ал. 2 ЗНА ). Поради това и по аналогия от чл. 116, б. "б" ЗЗД следва да се приеме, че предявеният О. за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването започва да тече нова давност и новият срок е всякога пет години ( чл. 117 ЗЗД ). Срокът има за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за отхвърляне на О. за вземането. В този смисъл е практиката на ВКС - решение № 50017 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 720/2022 г., IV г. о., ГК и др., която се споделя и от настоящия състав. Останалите доводи в изложението относно основателността на иска касаят съществото на спора, относно което съдът е зачел силата на пресъдено нещо по отрицателния установителен иск, по който извод на съда не се сочат доводи, водещи до допустимост на обжалването. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът не се е произнесъл по възражението на ответника и въззивник в производството пред въззивния съд, че когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане, а претенция за обезщетение за забава за периода преди завеждане на иска и за следващ предявяването му период не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора, не е обхванато от процеса и по отношение на него давност тече, поради което претенцията е погасена по давност за вземането за лихва за забава, за период от три години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълние. В тази насока се поставя процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да се произнесе по всички относими искания и възражения на страните в процеса, като се твърди противоречие с практиката на ВКС по този процесуалноправен въпрос. Действително, с отговора на исковата молба е направено възражение за погасяване на задължението за мораторна лихва за периода до 21.04.2020 г., като районния съд не се е произнесъл по направеното възражение. Във въззивната жалба отново е направено същото възражение и оплакване против решението на районния съд, но с решението си, въззивния съд не се е произнесъл по него. П. по този начин, съдът е допуснал противоречие с практиката на ВКС, която е трайна в насока, че въззивния съд е длъжен да се произнесе по всички направени възражения на страните с въззивната жалба, както и отговорът на същата. Предвид изложеното и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне. На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 342,67 лева. Водим от горното, състав на ВКС