Определение № 491 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2277/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Българска банка за развитие“ АД, чрез адвокат Ж. К., срещу определение № 682 от 8.03.2021 г. по гр. д. № 587/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 28.01.2021 г. по гр. д. № 3676/2020 г. на Софийски градски съд за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на гр. д. № 12655/2017 г. на Софийски градски съд. Софийски апелативен съд е посочил в определението си, че предмет на спряното производство е установителен иск за право на собственост върху гараж, предявен от „Българска банка за развитие“ АД срещу И. П. С.. Като основание на претендираното право на собственост се сочи постановление от 24.04.2015 г. за възлагане на имот по изпълнително дело № 20147900401393 по описа на ЧСИ Р. М., по което длъжник е „Бояна строй“ ЕООД, ипотекирало в полза на банката с нотариален акт № 145/2013 г. еднофамилна жилищна сграда, част от която е процесният гараж. Ипотекираният имот е продаден на „Бояна строй“ ЕООД от С. З. Г. с нотариален акт № 144/2013 г. С нотариален акт № 160/2015 г. С. З. е продал на И. С. процесния гараж. С решение от 5.11.2019 г. по гр. д. № 79430/2015 г. по описа на СРС установителният иск за право на собственост е уважен. Спряното въззивно производство по гр. д. № 3676/2020 г. на Софийски градски съд е образувано по жалба на И. С. срещу първоинстанционното решение. 1 Предмет на гр. д. № 12655/2017 г. по описа на СГС са искове на И. С. срещу „АММ Инженеринг“ ЕООД, С. З. И. и „Бояна строй“ ЕООД за прогласяване нищожността на продажбата по нотариален акт № 144/2013 г. поради персонална симулация на страната на купувача и евентуално - поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, и иск срещу „Бояна строй“ ЕООД и „Българска банка за развитие“ АД за прогласяване недействителността на учредената с нотариален акт № 145/2013 г. ипотека на основание чл. 167, ал. 3 ЗЗД. В обжалваното пред настоящата инстанция определение е прието, че изходът на спора по горепосочения иск за прогласяване недействителността на ипотеката е от обуславящо значение за изхода по установителния иск за собственост. Ако ипотекарният длъжник не е собственик на ипотекирания имот, такъв няма да стане и придобилият го на публична продан, тъй като публичната продан на недвижим имот е деривативен способ за придобиване право на собственост. Като ответник по гр. д. № 79430/2015 г. И. С. е направил идентично възражение за недействителност на ипотеката, но произнасянето по него няма да формира сила на присъдено нещо. Ето защо и доколкото искът е насочен и срещу двете страни по договора за ипотека, а ипотекарният длъжник не е страна по установителния иск за право на собственост, разрешаването на спора по иска, предмет на спряното дело е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 12655/2017 г. по описа на СГС, тоест е налице съотношение на преюдициалност. Жалбоподателят счита атакуваното от него определение за незаконосъобразно и неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че Софийският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (определение № 432/8.07.2016 г. по гр. д. № 2393/2016 г. на ВКС, І г. о. и решение № 459/1.02.2011 г. по гр. д. № 1292/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.) по въпроса: в случай, че със съдебно решение се признае нищожността на сделката, с която ипотекарният длъжник е придобил ипотекирания имот, могат ли да отпаднат правата на лицето, което е придобило собствеността на ипотекирания имот на публична продан с вписано в имотния регистър постановление за възлагане, предхождащо вписване на исковата молба за обявяване на нищожността на прехвърлителната сделка. Жалбоподателят сочи, че по приетото за обуславящо дело изрично се е позовал на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД. От насрещната страна не е постъпил отговор на частната касационна жалба. 2 За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, така както е формулиран, е неотносим към спирането на производството по гр. д. № 3676/2020 г. по описа на Софийски градски съд и към изложените в обжалваното пред ВКС определение мотиви за наличието на преюдициален спор. Същият изисква да се отговори какви са материалноправните последици от уважаването на иска за прогласяване нищожността на сделката, с която ипотекарният длъжник е придобил ипотекирания имот, което не е предмет на настоящото производство, и предполага разглеждането на различни хипотези (различни основания за нищожност). Същевременно атакуваното определение не влиза в противоречие с цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, в която е прието, че в случаите на нищожност на придобивното основание законодателят изрично е уредил хипотезите, при които се признава настъпило правоприемство в полза на третите лица, въпреки липсата на права на праводателя им (т. нар. фингирано правоприемство), като са визирани нормите на чл. 17, ал. 2, чл. 33, ал. 3, чл. 41, ал. 2, чл. 88, ал. 2, чл. 135, ал. 1, изр. последно и чл. 227, ал. 5 ЗЗД. В случая по гр. д. № 12655/2017 г. на Софийски градски съд И. С. се е позовал и на основания за нищожност на продажбата по нотариален акт № 144/2013 г., които не попадат сред гореизброените. Определението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,