Определение № 190 от 14.03.2019 г. на ВКС по д. № 4007/2018 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 и чл.295 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. Д. срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №616/18 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение касаторът е осъден да заплати на „Топливо” АД, гр. София на осн. чл.203, ал.2 КТ обезщетение за имуществени вреди в размер на 51 892 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 3.10.11 г. и сторените деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че от значение за спора са разрешените от въззивния съд правни въпроси: 1.Следва ли за точното определяне на размера на причинената вреда при ПТП от пълната пазарна стойност на превозното средство да се приспадне стойността на годните и запазени части и детайли?; 2.След като според ЗАНН по административен ред се наказват както умишлените, така и непредпазливите деяния, следва ли да се счете, че вл. в сила наказателно постановление сочи умисъл или следва да се анализира всеки случай конкретно относно формата на вината? Намира, че първият въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с р. по гр.д. №865/12 г. на трето г.о. на ВКС, евентуално по него липсва съдебна практика, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото е по тълкуването на умисъла като форма на вина в гражданското право и конкретно – като следствие от административно наказание. С отговора на поставените въпроси ще се посочи правилен начин за възприемане и разбиране на посочената по-горе правна норма – чл.203, ал.2 КТ, вр. с чл.45 ЗЗД, при съществуващите юридически факти. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въпросът за формата на вината, като част от състава на чл.203, ал.2 КТ, вр. с чл.45 ЗЗД е разрешен при първото касационно разглеждане на делото, като дадените с решение на четвърто г.о. на ВКС по гр.д. №1504/17 г. от 31.01.18 г. указания по тълкуване и прилагане на материалния закон са задължителни за съда, на който е върнато делото – чл.294, ал.1 ГПК. Прието е, че ответникът е реализирал процесното ПТП при евентуален умисъл – съзнавал е общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните му последици и е допускал настъпването им. Разглеждането и разрешаването на въпроса за формата на вина при осъществяване на имуществената отговорност на работника по гл.Х, р.ІІ от КТ при първото касационно обжалване, води до преклудиране на игнорираните или незаявени оплаквания и доводи във връзка с него при повторното касационно разглеждане на спора – ТР №2/04 г., т.6 ОСГК. Затова по този въпрос касационно обжалване не може да се допусне. Касационно обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне по въпроса за размера на причинената вреда, който е разрешен от въззивния съд без пълно изясняване на относимите към обезвредата обстоятелства, посочени в цитираното от касатора р. по гр.д. №865/12 г. на трето г.о. на ВКС. По настоящото дело е установено от назначената по указание на ВКС и приета от въззивния съд експертиза, че ищецът „Топливо” АД не е сключвал за календарната 2011 г., когато е настъпила вредата, договори за застраховка „автокаско” и за застраховка на стоки, поради което в счетоводството му няма данни за получено обезщетение за вредите от процесното ПТП. От назначената и приета от първоинст. съд автотехническа експертиза се установява, че стойността на катастрофиралия влекач „Скания” с водач ответника по иска - касатор към момента на изготвяне на заключението/15.03.16 г./ е 26 013 лв., а на полуремаркето „Ш.” -21 662 лв. От заключението се установява още, че за процесното ПТП не е приложен протокол за оглед на местопроизшествие, не е правен оглед на превозното средство от застраховател, не е приложен и опис на щетите, а тези документи носят изключително важна информация за изготвянето на експертизата. Въззивният съд е определил размера на вредата въз основа на заключението на автотехническата експертиза и съобразно чл.162 ГПК, като е приел, че отв. по иска не е доказал твърдението си, че части от автомобила и ремаркето са били запазени и годни / т.4 от заключението/ и са продадени от ищеца на конкретна цена, която да се приспадне при определяне на размера на вредата. Прибавил е към общата стойност на катастрофиралите влекач и ремарке от 47 675 лв., по заключението на автотехническата експертиза, осчетоводените от дружеството загуби от превозваната стока в размер на 4 217 лв., съобразно заключение на вещото лице- счетоводител. Не е обсъдил обаче представения протокол за ПТП, ползван и от в.л. – автотехническа експертиза, в който са описани видимите щети на автомобила, които са частични и докладната записка на ревизор в ответното предприятие на л.12 от делото на първата инстанция, в която е посочено, че катастрофиралият товарен автомобил е прибран на склад. Налице е противоречие между въззивното решение и цитираното в изложението на касатора р. по гр.д. №865/12 г. на трето г.о. на ВКС, постановено за сходен случай – там претендираният размер на вредата над полученото застрахователно обезщетение е намален със стойността на запазените годни части и детайли на катастрофиралия автомобил, останали в собственост на ищеца, данни за каквито има и в настоящия случай. Поради изложеното и на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК ВКС на РБ, състав на трето г.о.