Определение № 256 от 20.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 390/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Я. С. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд по отношение на отхвърлената над размера от 10000 лв. част от предявения частичен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му в обжалваната част със съответните последици. Ответникът ЗД „Бул инс“ АД оспорва жалбата. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Не се установява очевидна неправилност на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 390/2020 г., стр. 3/3 касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с противоречие със задължителна и незадължителна практика. Не са налице и основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросът „Какво е приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, които следва да бъдат съобразени при определянето на дължимото обезщетение?“ не отговаря на изискването за конкретност, съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Независимо от това, дори и въпросът да бъде приет за достатъчно конкретизиран с изложените доводи, че въззивният съд не е обвързал преценката си за размера на обезщетението с всички релевантни обстоятелства, не се обосновава значението на същия за конкретния случай, доколкото не е посочено кои точно обстоятелства според жалбоподателя са останали несъобразени от въззивния съд. Тук следва да се отбележи, че изложената подробна аргументация в по-голямата си част е напълно неотносима към въпроса за размера на обезщетението съобразно чл. 52 ЗЗД, доколкото се основава на причината за настъпване на произшествието, употребата на алкохол от виновния водач, липсата на съпричиняване от страна на ищеца. Доколкото по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, безпредметно е обсъждането на специалните предпоставки по изтъкнатите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следва само да се отбележи, че наличието на богата и последователна съдебна практика, вкл. задължителна, цитирана и от самия жалбоподател, изключва основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК в отсъствието на изложени доводи за настъпили промени в обществените условия, налагащи изменение на установената практика. Въпросът „Следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение поради съпричиняване от страна на пострадалата при отсъствие на категорични доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалата по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат?“, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е изцяло неотносим към мотивите на въззивното решение и изобщо към концентрирания съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК предмет на спора пред въззивната инстанция. Предявеното от ответника възражение за съпричиняване първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователно, във въззивната си жалба ответникът не е изложил оплаквания в тази насока и съответно въпроса за съпричиняването въззивният съд не е обсъждал, нито от фактическа страна, нито е обосновал със съпричиняване и с приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изводите си относно приетия размер на обезщетението. Накрая, не обосновават допускане на касационно обжалване и последните два въпроса, които следва да бъдат обобщени като: „Допустимо ли е обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено поради съдебната констатация, че увеличаването на размера на застрахователните лимити не може да бъде водещ критерий, както и поради обратната тенденция към увеличаване на минималната, респ. средната работна заплата в страната и промяната на икономическата обстановка?“, като направената от жалбоподателя връзка между формулираните въпроси и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не следва да се отчита, предвид пълната неотносимост на тази разпоредба, уреждаща последиците на съпричиняването, с посочените във въпросите икономически критерии. По този въпрос изводите на въззивния съд, че законоустановеният лимит на отговорността по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ не е водещ, а съпътстващ критерий, е съобразен с установената последователна практика на ВКС. Не е налице отклонение от установената практика и в останалата част, доколкото въззивният съд е основал изводите си на икономическите критерии именно към момента на настъпване на застрахователното събитие. С тези мотиви съдът