Определение № 52 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 380/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. П. Ф. срещу определение на Софийски апелативен съд № 3316 от 15.12.2021 г. по ч.гр.д.№ 2110/ 2021 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 03.06.2021 г. по гр.д.№ 2485/ 2021 г. и по този начин е оставено без уважение искането на жалбоподателя, квалифицирано по чл.83 ал.2 ГПК, за освобождаване от задължението за плащане на държавна такса в размер 430,16 лв. Жалбоподателят поддържа, че в отклонение от трайната практика на Върховния касационен съд /ВКС/ въззивният съд не съобразил, че критериите в чл.83 ал.2 ГПК са изброени примерно. Неправилно този съд отказал да прецени съотношението между установеното му материално положение и размера на дължимата такса. Той имал годишен доход от 7 000 лв и задължение да осигурява двама души, затова за него било непосилно да плати такса в размер 430,16 лв. Поради това счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига процесуалноправни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г. следва да бъдат уточнени в следния смисъл: при направено искане по чл.83 ал.2 ГПК длъжен ли е съдът да прецени възможностите на длъжника да плати конкретното задължение за такса или може да се ограничи само до констатация, че молителят е в трудоспособна възраст и притежава собствено жилище; и длъжен ли е съдът в същата хипотеза да направи преценка за съотношението между материалното положение на молителя и размера на дължимата такса. Жалбоподателят счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Излага също доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт поради необосноваността му. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано по искова молба на „Юник естейтс“ ООД, гр.София, срещу С. П. Ф. и Л. Д. Н., предявени са искове за установяване на солидарно задължение на ответниците да заплатят сумите 20 066,82 лв главница и 1 441 лв лихви. С решение от 27.10.2020 г. исковете са уважени. С. Ф. е подал въззивна жалба срещу решението, по която не е внесъл държавна такса. С разпореждане от 21.04.2021 г. съдът му е дал указания да внесе дължимата такса от 430,16 лв. С молба от 20.05.2021 г. С. Ф. е поискал да бъде освободен от задължението за плащане на таксата на основание чл.83 ал.2 ГПК. Към молбата е приложил декларация, според която има годишен доход от 7 000 лв от упражняване на адвокатска професия, притежава 1/2 ид.ч. от жилище с площ 76 кв.м. и осигурява издръжка на две лица. С определение от 03.06.2021 г. съдът отхвърлил искането. Частната жалба на С. Ф. срещу този акт е оставена без уважение с обжалваното в настоящето производство определение. Апелативният съд посочил, че молителят е в трудоспособна възраст, в добро здравословно състояние, реализира доходи от адвокатска професия и притежава собствено жилище. Нямало данни за други обстоятелства, които да обосноват извод, че той не разполага с достатъчно средства да плати дължимата такса по подадената от него въззивна жалба. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси не обуславят обжалвания акт. В него съдът не е посочил, че не съществува задължение да прецени възможностите на длъжника да плати конкретното задължение за такса, нито се е ограничил само с констатацията, че молителят е в трудоспособна възраст и притежава собствено жилище. Той също така не е посочил, че за него не съществува задължение да направи преценка за съотношението между материалното положение на молителя и размера на дължимата такса. Напротив, съдът изрично се е мотивирал, че в съответствие с установената практика извършва такава преценка и достига до извод за неоснователност на искането. Затова поставените въпроси са неотносими към процесуалното му решение и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по довода за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Жалбоподателят не излага конкретни доводи, които да сочат наличие на посочените предпоставки, твърденията му за необоснованост на обжалвания акт не попадат в техния обхват. По изложените съображения Върховният касационен съд