Определение № 643 от 08.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6774/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й. Б., подадена чрез адв. И. Д., срещу въззивно решение №4875 от 03.07.2014г. на Софийски градски съд, ГО, ІV – А въззивен състав, постановено по в.гр.д.№17080/2013год. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 02.08.2013г. по гр.д.№12666/2012г. на Софийски РС, В ЧАСТТА, с която С. Й. Б. е осъден да заплати на К. А. М. и Е. А. М. по 3000 лв. на всеки от двамата - обезщетение за неимуществени вреди, причинени им в резултат на неправомерно поведение на ответника по оформяне на съобщения и призовки по гр.д.4136/08г., СГС, І г.о., 12 с-в, за връчването им на преписи от искова молба с приложения, насрочване на първо открито съдебно заседание и връчване на съобщение за неприсъствено решение на адрес: [улица], 117А, [населено място], какъвто адрес не съществува, и на домашно лице - получател на книжа, което не живее на същия и не е домашно лице, заедно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.04.2009г., до окончателното плащане, ведно и със сума от по 1519,82 лв. на всеки поотделно – разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС – чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Счита, че такъв е въпросът – “Отговаря ли по реда на общия деликтен състав на чл.45, ал.1 ГПК длъжностното лице - призовкар при Софийски градски съд, в това му качество?” Настоящият състав приема, че при формулиране на въпроса касаторът е имал предвид нормата на чл.45 ал.1 ЗЗД и посочването на чл.45, ал.1 ГПК е резултат на техническа грешка. В изложението си касаторът обосновава наличието на посоченото основание с твърдението, че с оглед качеството му на съдебен служител – призовкар, спрямо него общата норма на чл.45 ЗЗД е неприложима, а отговорността за евентуално причинени от него в това му качество вреди следва да се реализира по реда на ЗОДОВ. Позовава се на т.6 и т.7 от ППВС № 7/30.12.1959г.; на ТР№4/29.01.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС и на т.6 от ТР №3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС. В изложението си касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса :” кога съществува причинна връзка между деяние и вреда и дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?” Счита, че като е посочил в решението си, че „причинна връзка съществува не само, когато деянието непосредствено причинява вреда, но и когато създава условията и реалната възможност от увреждане, макар и тази възможност да е превърната в действително увреждане по друга причина” въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с ТР№88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВС, според което причинителят на вредите отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, както и в противоречие с ТР№4/29.01.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС, според което на обезщетяване подлежат всички вреди,които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Изразява и несъгласие с формираните от съда фактически изводи досежно това, че, ищците са претърпели неимуществени вреди, че е налице пряка причинна връзка между неговото поведение и причинените на ищците вреди, както и относно периода, през който са търпени последните. Ответните страни К. А. М. и Е. А. М. вземат становище, че не са налице основания по чл.280 за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждането на сторените разноски в производството в размер по 1500лв. за всеки съобразно приложени списъци на разноските и договори за правна помощ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на иска към момента на завеждане на исковата молба, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: За да приеме предявените искове по чл.45 ЗЗД за основателни до размерите от по 3000лв. за всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, въззивният съд е приел следното: На първо място съдът е приел, че по реда на общия деликтен състав на чл.45, ал.1 ЗЗД следва да се ангажира личната гражданска отговорност на длъжностното лице – връчител при СГС за незаконни служебни действия в това му качество, както и, че е неприложим предвиденият в чл.1, ал.1 ЗОДОВ ред. За да обоснове този си извод е посочил, че дейността на съдебната администрация в лицето на връчителя не се характеризира като административна, а е пряко свързана и произтича от работата на съда като правораздавателен орган. Не е налице никоя от изчерпателните хипотези на специалния чл.2 ЗОДОВ за отговорност на държавата относно други дейности на правозащитни органи. От фактическа страна е счел за установено, че противоправното поведение на ответника Б. се състои в това, че въпреки известното му обстоятелство за обективна липса на административен адрес в [населено място], [улица], 117А, последователно е оформил връчвания на съдебни книжа на същия адрес и чрез лице, различно от адресатите, представило се като И. Г. И. - домашна помощница и живуща на същия (несъществуващ) адрес. Съдът е приел, че допълнително нарушение, извършено от Б., е и неизвършването на проверка за самоличност на получателя по лична карта, с което изискване призовкарите са запознати, но по делото не се доказва да е спазено. Счел е, че нарушение съставлява и липсата на вписване, че връчванията са извършени в Бюро „Призовки” при СГС, а не на адреса, посочен в съдебните книжа. Обосновал е извод, че още при връчването и оформянето на книжата, ответникът е съзнавал или допускал, че получателят няма качеството на „друго лице” по смисъла на чл.46, ал.2 ГПК, че нито е от кръга на домашните, нито е служител при адресатите, след като самият адрес фактически не съществува. Въззивният съд е приел също, че в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение се намират претърпените неимуществени вреди от адресатите по съобщенията – ищците М.. Приел е, че за воденото срещу тях дело от трето лице [фирма], М. са разбрали едва 2 месеца сред постановяване на неприсъствено решение от 02.02.2009г., по гр.д.4136/08г., СГС, 12 с-в. С последното е признато за установено, че те не са собственици на 37/834 ид.ч. от право на строеж върху магазин № 1 в [населено място], [улица]. Обосновал е извод, че именно поради липсата на редовно връчени им и съответно узнати съобщения с препис от искова молба, призовка за открито съдебно заседание и препис от неприсъственото решение, същите напълно са били лишени от процесуална възможност да участват по делото и да организират защитата си. Счел е, че некоректното връчване на адресираните до тях съдебни книжа представлява условие, без което вредата не би настъпила при нормално стечение на обстоятелствата. В тази връзка е посочил, че причинна връзка съществува не само, когато деянието непосредствено причинява вредата, но и когато създава условията и реалната възможност от увреждане, макар и тази възможност да е превърната в действително увреждане по друга причина. Въззивният съд е приел и това, че моралните тревоги и страдания са търпени от ищците през 2-годишния период от узнаване за неприсъственото решение до неговата отмяна по реда на чл.240, ал.1 ГПК с решение от 15.07.2009г., постановено по гр.д.1085/09г., САС, 7 с-в, и влязло в сила на 11.04.2011г.; че същите се изразяват в неприятности, напрежение и стрес, а също в чувство на гняв и недоволство срещу съдебната система. В тази връзка съдът е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, посочени от ищците. Съдът е приел също, че в пряка връзка със съдебното отричане на суперфициарните им права, ищците търпят нормално обичайни душевни притеснения и тревоги за статута на имота, променен не само против волята им, но и при невъзможност да се противопоставят. Преди отмяната на неприсъственото решение, ищецът не е могъл да се легитимира като титуляр на вещно право върху имота, поради което със заповед от 28.05.2009г. СРДНСК е отхвърлила жалбата му срещу разрешение за строеж № 90/30.04.2009г., издадено в полза на [фирма] и още две физически лица. Отделно, същото дружество се легитимирало като единствен притежател на правото на строеж върху мястото, поради което и последното е било изцяло ипотекирано за обезпечение на предоставен му банков кредит. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел характера, интензитета и продължителността на болките и страданията, свързани както с разочарование от съдебната система, така и със силен стрес и притеснения от нарушаване на суперфициарните права, финансовата криза в страната през периода на търпените вреди. По реда на чл.52 ЗЗД е определил обезщетение за неимуществени вреди от по 3 000 лв. за всеки ищец поотделно. До този размер е счел исковете за основателни. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая с първият поставен в изложението въпрос касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Въпросът – “Отговаря ли по реда на общия деликтен състав на чл.45, ал.1 ГПК длъжностното лице - призовкар при Софийски градски съд, в това му качество?” е правно разрешен от въззивния съд с атакуваното решение и обуславя решаващите му изводи. Във връзка с този въпрос обаче не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. За да е налице това основание е необходимо разрешението на въззивния съд по поставения правен въпрос да е в противоречие с правното разрешение на същия правен въпрос, дадено с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г.(отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В случая касаторът се е позовал на т.6 и т.7 от ППВС № 7/30.12.1959г. Това позоваване е неуместно, тъй като с тази съдебна практика не се дава разрешение на поставения въпрос, а касае отговорността на възложителя на работата по реда на чл.49 ЗЗД. Конкретно с цитираните от касатора точки 6 и 7 от Постановлението е прието, че „Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. Държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди”. Касаторът се позовава и на ТР№4/29.01.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС, даващо правно разрешение на въпроса „Какъв е видът на отговорността на обществения снабдител - енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя - договорна или деликтна, с оглед претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди?”, какъвто правен въпрос не е разрешаван с въззивното решение и също не е от естество да обоснове извод за наличие на основанието по т.1 на чл.280 ГПК. Неотносимо е и позоваването на т.6 от ТР №3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, според която „Пасивно легитимиран по искове за обезщетение за вреди причинени на граждани е държавният орган- юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни отношения”. Изложеното е достатъчно да обоснове извод, че във връзка с първия поставен въпрос не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че даденото от въззивния съд правно разрешение е в съответствие с формираната по същия въпрос задължителна съдебна практика, обективирана в т.2 на Тълкувателно постановление №2/2014 от 19.05.2015г., постановено по тълкувателно дело №2/2014 г. по описа на ВКС Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. С последната е прието, че делата по искове за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на органите на съдебната власт са подсъдни на rражданските съдилища. Отговорността за причинените вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на органите на съдебната власт следва да се реализира по общите правила на ЗЗД. С поставянето на втория въпрос в изложението - ” кога съществува причинна връзка между деяние и вреда и дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?” също се обосновава наличие на общо основание за достъп до касация. Във връзка с този въпрос се установява и наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. За да установи твърдяното противоречие касаторът се позовава на ТР№88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВС, според което причинителят на вредите отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, както и в противоречие с ТР№4/29.01.2013г. по т.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС, според което на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. С решението си съдът е приел различно правно разрешение на въпроса, което е в противоречие с разрешението, дадено с цитираните тълкувателни решения. Предвид изложеното във връзка с този въпрос на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,