Определение № 2593 от 02.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2799/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по обща касационна жалба на Ф. Е. И., ЕГН: [ЕГН] и С. Е. И., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 190 от 31.05.2024 г. по в.т.д. № 65/2024 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е отменено решение № 564/14.11.2023 г. по гр.д. № 2184/2022 г. на Районен съд - Казанлък в частта му, с която „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на Ф. Е. И. и С. Е. И. сумите от по над 5 400 лв. за всеки от тях до присъдените им от първоинстанционния съд по 18 000 лв. на всеки – обезщетения за неимуществени вреди, причинени им от смъртта на брат им М. Е. М. при ПТП на 24.03.2022 г., като вместо това предявените от касаторите искове са отхвърлени в тези им части по главниците, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че съдът неправилно е приел съпричиняване от пострадалия в обем 70 %, без посочване на причинна връзка между което и да е негово нарушение и настъпилите вреди. Изтъква се, че в атакуваното решение не се излагат данни, доказателства и мотиви за причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди, в каквато насока се счита, че е налице нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил нито един довод или възражение на настоящите касатори, с които е бил сезиран, нито пък представените по делото доказателства, свързани с тези доводи. На следващо място касаторите считат, че съдът се е произнесъл неправилно по въпроса за съпричиняване от починалия, както и неправилно е определил обема на съпричиняване. Според касаторите неправилно съдът е приел само с констатиране на факта за допуснато от пострадалия нарушение наличието на съпричиняване, без изобщо да изследва въпроса за причинната връзка между евентуалното нарушение и настъпилите вреди. В тази връзка се прави позоваване на постоянната съдебна практика, изискваща категорично доказване при условията на пълно и главно такова, на причинна връзка между въведеното възражение за съпричиняване и настъпилите вреди. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в частта му, с която предявените искове са отхвърлени и постановяване на ново решение по спора, в което да се приеме, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и да се осъди ответника „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на Ф. Е. И. и С. Е. И. и сумите от по над 5400 лв. за всеки от тях до суми в общи размери от по 18000 лева по главницата за всеки, със законната лихва върху същите, считано от 15.04.2022 г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски. Моли се за определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, заедно с начислен ДДС, като се прави изрично възражение за недължимост, евентуално за прекомерност на разноските на ответника. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК /инкорпорирано в касационната жалба и представено като допълнителна молба/ се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК. Твърди се очевидна неправилност на въззивното решение, обосновавана с неправилното прилагане на материалния закон и нарушаването на съдопроизводствените правила при ценене на доказателствата за приемане и отчитане на съпричиняване, в какъвто смисъл се препраща към подробните аргументи, изложени в р. I от касационната жалба. Формулират се и следните въпроси, които според касаторите са от значение за изхода на делото: 1/ „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“ Сочи се основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК – противоречие с решение № 147/05.12.2017 г., по т.д. 60341/2016 г. 1-во ГО ВКС и решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г., II т.о. ВКС. 2/ „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“ По този въпрос се сочи противоречие с решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г., II т.о. ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 3/ „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?“ По този въпрос, както и по горепосочените въпроси № 1 и № 2, се твърди противоречие с решение № 16 от 4.02.2014 г. на ВКС по т.д. № 1858/2013 г., I т.о., ТК, решение № 6 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр.д. № 53091/2015 г., Трето г.о., ГК, решение № 45 от 15.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 525/2008 г., II т.о., решение № 154/31.10.11 г. по т.д. № 977/10 г. II т.о. ВКС, решение № 97 от 10.11.1968 г. по н.д. № 1359/67 г., III н.о., решение № 322 от 28.11.1973 г. по н.д. № 234/73 г., III н.о., решение № 407/87 г. по н.д. № 365/87 г. на ВС, решение № 260/83 г. по н.д. № 216/83 г. на ВС – наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 4/ „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?“ Сочи се наличието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на Трето гр. отд. на ВКС, решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г., IV ГО ВКС. 5/ „Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда - отчитане на висок процент съпричиняване, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение? Следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не е в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи?“ Сочи се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 149 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о., ГК, ВКС. 6/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“ Според касаторите по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 60136 от 24.11.2021 г. на ВКС по т.д. № 1897/2020 г., II т.о., ТК. 7/ „Към кой момент настъпва преклузията за ответника за въвеждане на възражения за съпричиняване и ако същото произхожда от данни по наказателното дело, което е приключило по време на разглеждане на гражданското дело пред първоинстанционния съд, наличието на бездействия на ответника може ли да доведе да възникване на право за въззивника да въвежда възражения на по-късен етап, пред въззивната инстанция?“ 8/ „Следва ли да се приемат и разглеждат възражения за съпричиняване, въведени след установените преклузивни срокове?“ По въпроси № 7 и № 8 се твърди наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като според касаторите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излагат се аргументи, че двата последни въпроса са изключително важни, поради честото им практическо значение от една страна, а от друга - в закона няма разпоредба, която изрично да изключва възражения и доказателства, приети след преклузията, нито да установява какво е решението в частта, в която се произнася и приема такива възражения. Ответникът по касация „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на Старозагорски окръжен съд е приел в относимата им към оплакванията в касационната жалба и към съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение /досежно направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, според което същият е нарушил разпоредбите на чл. 79, т. 3 ЗДвП, чл. 80, т. 1 ЗДвП и чл. 80, т. 2 ЗДвП/ следното: По направеното възражение за нарушение на чл. 79, т. 3 ЗДвП въззивният съд се е позовал на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, поред която велосипедът на пострадалия е бил оборудван със светлоотразител единствено отзад, но не е бил оборудван с устройство излъчващо червена светлина отзад и светлина отпред. При това положение, съдът е приел, че е било налице противоправно поведение от страна на пострадалия Е. М., доколкото същият е нарушил разпоредбата на чл. 79, т. 3 ЗДвП и по този начин е допринесъл за настъпване на произшествието. По направеното възражение за нарушение на чл. 80, т. 1 ЗДвП въззивният съд е възприел заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, съгласно което произшествието е настъпило в тъмната част от денонощието и починалият велосипедист не е носил светлоотразителна жилетка. Съдът е изтъкнал, че велосипедистът е длъжен да носи светлоотразителна жилетка, защото участието му в движението крие повишен риск както за него, така и за останалите участници в движението. Според изложеното, нарушавайки разпоредбата на чл. 80, т. 1 ЗДвП, М. Е. М. сам се е поставил в сериозен риск да не бъде забелязан от другите участници в движението до един по-късен момент, което несъмнено е рефлектирало върху възможността им да реагират адекватно на опасността, като предприемат действия по спиране или поне заобикаляне и да предотвратят настъпването на ПТП. Поради това въззивният съд е заключил, че Е. М. е нарушил и разпоредбата на чл. 80, т. 1 ЗДвП. С оглед възражението за нарушение на чл. 80, т. 2 ЗДвП, съдът е възприел заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза. Според експертизата, ако велосипедистът се е движил възможно най-близо до дясната граница за движение, ударът между автомобила и велосипеда отново е щял да настъпи, като същият би се реализирал с предна дясна колона на автомобила в лявата част на велосипедиста. Видно от обясненията на вещото лице в съдебно заседание северният банкет, по който може да се движи велосипедистът е с много неравности, тревни площи и дървета и това възпрепятства преминаването. Поради това въззивният съд е счел, че М. Е. М. не е извършил нарушение на чл. 80, т. 2 ЗДвП. По направеното възражение за неизползване на защитна каска за велосипедисти е отбелязал, че поведението на велосипедистите като участници в движението по пътищата е регламентирано в разпоредбите на чл. 79 - чл. 82 ЗДвП, като в така посочените норми не е въведено изискване велосипедистът да ползва предпазна каска. Следователно според съда неизползването й не е нарушение, което да обуславя противоправност на поведението на велосипедиста и да води до обективен принос от негова страна при причиняване на уврежданията. Поради изложеното въззивният съд е приел, че това възражение за съпричиняване е неоснователно. По възражението, направено във въззивното производство за наличие на алкохол в кръвта на М. Е. М., въззивният съд е отчел, че видно от данните по делото в съдебно заседание от 02.10.2023 г., първоинстанционният съд е отказал да приложи към производството НОХД № 489/2023 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора и по този е ограничил възможността на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да направи доказателствени искания и възражения. Съдът се е позовал на чл. 266, ал. 2 ГПК, поради което е приел представения с въззивната жалба протокол за извършено химическо лабораторно изследване № А71 от 01.01.2022 г. от ОД на МВР - Стара Загора. В приетия протокол е отбелязано, че към момента на настъпване на смъртта М. Е. М. е имал концентрация на алкохол в кръвта 2, 26 промила. С оглед изложеното съдът е приел, че като участник в движението по пътищата пострадалият М. Е. М. е управлявал велосипеда след употреба на алкохол в нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, където е посочено, че на водач на пътно превозно средство е забранено да управлява с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда. Според съда с това си поведение пострадалият обективно се е поставил в опасност и като резултат е допринесъл за настъпване на вредните последици. С оглед на гореизложеното, съдът е стигнал до извода, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Е. М., поради нарушение на чл. 79, т. 3 ЗДвП, нарушение на чл. 80, т. 1 ЗДвП и чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, поради което е намалил обезщетенията за неимуществени вреди със 70 % или до размер от по 5 400 лв. за всеки от ищците. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай оплакванията на касаторите в обосноваване твърденията им за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт /чрез препращане към оплакванията в касационната жалба/, са относими изцяло към правилността на въззивното решение, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з. като основание за допускане на касационно обжалване. Тези твърдения, дори и да бъдат споделени, не са от естество да доведат до претендираната очевидна неправилност на решението, както същата е обяснена по-горе, а проверката им изисква задълбочен анализ на дейността на съда по събирането и оценката на доказателствата по делото и подвеждането им към хипотезите на приложимите правни норми, което на свой ред съставлява дейност по осъществяване на същински касационен контрол досежно правилността на решението в производство по чл. 290 от ГПК, неосъществим в настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване. При внимателен прочит на обжалваното съдебно решение – мотиви и диспозитив в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК настоящият касационен състав намира, че същото не разкрива белези на очевидна неправилност, както същите са обяснени по-горе, поради което и касационното му обжалване не следва да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК: Първият и петият от въпросите на касаторите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото са обосновани само със собствени твърдения на касаторите и поддържани от тях по делото защитни тези, без конкретна връзка с определена част от мотивите на въззивното решение и в противоречие с действителното съдържание на същите – първият – за обосноваване на изводите на съда за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, петият – за непълно, едностранно и извадково обсъждане на събраните по делото доказателства с цел да се обоснове извод за висок процент съпричиняване, съставляващо процесуално нарушение. Останалите въпроси на касаторите принципно съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на същите не са налице поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба. По отношение на въпросите с номера две, три, четири и шест не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на въззивното решение с цитираната от касаторите практика на ВС и ВКС, доколкото видно от само частично възпроизведените в настоящите мотиви такива на въззивния съд към обжалваното му решение, цялата обективирана в тях дейност на съда по разрешаването на правния спор като инстанция по съществото на същия - както констатациите му досежно фактите, така и изводите му, които са решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, е всъщност съобразена с посочената практика на върховната съдебна инстанция, а не осъществена в противоречие с нея. По отношение на седмия и осмия въпрос на касаторите не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, действителният смисъл на която процесуална норма е разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Несъответно на дадените там разрешения и на твърденията на касаторите в тази част от изложението им в противен смисъл, в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, по приложението им е налице практика както на ВС, така и на ВКС, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставените въпроси не следва да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение