Определение № 401 от 22.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 967/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1318/ 13.11.2019 г. по гр.д. № 1664/ 2019 г., с което Варненски окръжен съд, потвърждавайки решение №2998/ 02.07.2019 г. по гр.д. № 18794/ 2018 г. на Варненски районен съд, е отхвърлил молбата на К. Г. Г. с правна квалифакация чл. 132, ал. 1, т.2 СК за лишаване от родителски права на И. П. С. по отношение на детето М.-П. К. Г.. Решението се обжалва от К. Г. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните правни въпроси (първите два – процесуално-правни, а останалите материално-правни): 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба или чл. 272 ГПК допуска единствено да препрати към мотивите на първоинстанционното решение? 2. Когато съдът установи, че родителят трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка, длъжен ли е да мотивира каква е основателната причина за това, за да отхвърли молбата за лишаване от родителски права? 3. Има ли законова възможност в производството по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК съдът да допусне изключение от провежданата в материалното ни право забрана да не се черпят права от собствено противоправно поведение? 4. Какви са материално-правните предпоставки за лишаване от родителски права? и 5. Какво следва да е отношението на бащата към майката, за да отхвърли съдът молбата по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, въпреки че по делото е установена пълната дезинтересираност на майката към детето и това, че не е плащала издръжка? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. По първите два обосновава довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС по чл. 269, изр. 2 и по чл. 272 ГПК (допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а по останалите – довода, че са от значение за точното прилагане на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК и за развитието на правото (допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Претендира разноските по делото. Ответникът И. П. С., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски в касационното производство. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело, което не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Подадена е от легитимирана страна. Касатор е молителят, а молбата по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК е отхвърлена. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: Гражданското дело е образувано по молба от 13.12.2018 г., в която касаторът Г., баща на детето М. – П., [дата на раждане], е твърдял, че с определение от 10.07.2017 г. по чл. 127, ал. 3 СК, последвано от влязло в сила решение по чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59 СК, съдът е определил режим на лични отношения между ответницата С. и детото М. – П. и месечна издръжка от 130 лв., но ответницата не изпълнява режима, като през м. ноември 2017 г. е последният й контакт с детето, а на 28.10.2017 г. последно е платила издръжката. Искането за лишаване от родителски права е било обосновано с предпоставките по чл. 132, ал. 11 т. 2 СК. Ответницата по молбата е признала, че не е редовна в плащането на издръжка, но е твърдяла, че бащата на детето й създава пречки да изпълнява режима на лични контакти с дъщеря й. С първоинстанционното решение е прието, че в тежест на ищеца (на касатора Г.) е да докаже заявените предпоставки (материално-правни условия) по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК – трайното неполагане на грижа за детето и неплащането на издръжка, а в тежест на ответника С. е да докаже основателна причина за неполаганите грижи и в частност, че бащата е пречил за изпълнението на определения от съда режим на лични контакти в релевантния период (след м. ноември 2017 г., когато е била последната среща на майката и дъщерята). Като база на своите разсъждения въззивният съд е определил това, че: 1) лишаването от родителски права е крайна мярка в защита интересите на детето, най-тежката санкция в закона спрямо родител, който изцяло се е дезинтересирал от задълженията си към детето и 2) за налагането й законът изисква кумулация - да са налице и двете предпоставки по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. За да отхвърли молбата първостепенният съд се е мотивирал с това, че: 1) активната защита на ответницата по делото, което е индикатор за ангажираното й отношение като майка на детето М. – П., а разколебава верността на твърденията в исковата молба за пълната й дезинтересираност; 2) след като ответницата е започнала работа и е формирала доходи от трудово възнаграждение, тя е започнала да плаща издръжката на дъщеря си – за месеците януари, март и април 2019 г. дължимото е погасено, а с това също е демонстрирала нагласа да я обгрижва; 3) след раздялата на родителите през 2016 г. детето живее с баща си и баба си по бащина линия, като през последната година майката не се е виждала с него, но гласните доказателства са противоречиви за причините за това – свидетелят М., доведен от ищеца, е дал показания, че майката не е търсила дъщеря си, но свидетелят Р., доведен от ответницата, е дал показания, че бащата е осуетявал контактите, като не е отговарял на телефонните позвънявания на майката, не е отварял входната врата на жилището в определените от съда дни за контакти и е забранил на учителите да допускат майката, при това показанията на свидетеля М. възпроизвеждат узнатото от самия ищец, а показанията на свидетеля Райчева са непосредствени; 4) социалният доклад сочи, че задълбочаващо се отчуждение от майката би се отразило неблагоприятно върху психо-емоционалното развитие на детето. Отчитайки правното значение на всичко това първостепенният съд е достигнал до извода за недоказаност на кумулативните предпоставки по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, които да налагат спрямо майката на детето М. – П. да се приложи най-тежката гражданско-правна санкция – лишаването от родителски права. Първоинстанционното решение е било обжалвано от касатора. Във въззивната жалба е направено оплакване, че въззивният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест между страните, изложените от него мотиви не кореспондират с материално-правните предпоставки по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК, а не е обсъдил приложената по делото преписка на Районна прокуратура – Варна досежно неплатената издръжка на детето М. – П. от неговата майка. С решението въззивният съд е счел за правилно разпределена доказателствената тежест – извод, който обективно следва от материалните предпоставки на основанието за лишаване от родителски права по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Обсъждайки приложената преписка на Районна прокуратура - Варна, е намерил, тя да доказва образувано срещу ответницата досъдебно производство за съзнателно неизпълнение на задължението й за плащане на издръжка в периода 10.08.2017 – 10.10.2018 г. Приложената преписка въззивният съд не е намерил да установява релевантни по делото факти. За това, че кумулативните предпоставки по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК са останали недоказани, а ответницата не следва да бъде лишена от родителски права по отношение на дъщеря си М.-П., въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция (чл. 272 ГПК). Мотивирал се е и с това, че нови доказателства не са събирани във второинстанционното производство. При тези мотиви, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, настоящият състав не намира, че първият процесуално-правен въпрос обуславя решението. Въззивният съд се е произнесъл по всички оплаквания в жалбата от касатора, а не се е ограничил единствено да препрати към мотивите на първата инстанция в обжалваното пред него решение (чл. 272 ГПК). Точно такава е и константната практика на Върховния касационен съд в приложението на чл. 269, изр. 1 и чл. 272 ГПК, включително в решенията по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът се позовава. Настоящият състав я споделя, а даденото от въззивния съд разрешение й съответства. Следователно по първия въпрос са изключени и общото, а и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Повдигнатите от касатора въпроси № 2, 3 и 5 не обуславят решението. Въззивният съд не е приемал, че ответницата трайно не полага грижи за детето; не е установил трайна дезинтересираност към дъщеря й М. – П., нито даденото разрешение по спора по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК е в отклонение в забраната да се черпят права от противоправно поведение, която провежда материалното ни право. Следователно по тези въпроси е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. То е изключено и по въпрос № 4, повдигнат от касатора. Въпросът, какви са материално-правните предпоставки за лишаване от родителски права, е формулиран възможно най-общо. Това изключва връзката му с конкретния случай, за който чл. 132, ал. 1, т. 2 СК е заявеното основание на искането за лишаване от родителски права на И. С. по отношение на дъщеря й М. – П.. Материално-правни предпоставки за прилагането на най-тежката гражданско-правна санкция спрямо родител по отношение на неговото дете, ненавършило 18-годишна възраст визира и чл. 132, ал. 1, т. 1 СК. Установяването им обаче е без значение за настоящия случай. Така отделен се явява въпросът, че предпоставките на заявеното основание по чл. 132, ал. 1, т. 2 СК въззивният съд е изяснил, включително при обсъждане на оплакването във въззивната жалба за начина, по който по делото се разпределя доказателствената тежест. Следователно и въпрос № 4 не предполага допускането на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят сторените пред настоящата инстанция разноски. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника, който е ответник и по касация. При тези мотиви, съдът