Определение № 50325 от 11.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1358/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Й. В. Ч. и Р. В. Ч. срещу решение №68 от 08.02.2022 г. по в.т.д. № 467/2021 г. на АС-гр. Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 21013 /15.02.2021 г. по т.д. №56/2019 г. по описа на ОС-Смолян, в обжалваната пред АС-Пловдив част, в която е бил уважен установителният иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК от страна на „Първа инвестиционна банка“АД ЕИК[ЕИК] срещу двамата ответници, като е признал за установено, че банката е носител на вземания срещу последните, основани на договор за банков кредит № 068LD-R-000577 от 19.03.2012 г. за непогасени остатъци за следните суми: неиздължена част в размер на 10 763.32 евро от главница; просрочена договорна лихва в размер на 2 652.98 евро, дължима за времето на просрочието от 27.04.2013 г. до 19.05.2014 г., както и законна лихва върху уважения размер на главницата от 10 763.32 евро, считано от 14.06.2019 г. до окончателното заплащане на дължимата сума. Излагат се основания за незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на иска като недоказан по основание. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноските в настоящата инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение, съдебният състав на АС-Пловдив е изложил в мотивите следните съображения: Установено е, че спорното вземане е възникнало по договор за банков кредит № 068LD-R-000577 от 19.03.2012 г.,по силата на който банката-ищец е предоставила на кредитополучателя Й. В. Ч. банков кредит в размер на 14 800 евро за рефинансиране на съществуващи задължения по предходни два договора за кредитни карти от 28.03.2007 г. Вземането по договора е обезпечено чрез сключен договор за поръчителство от 19.03.2012 г., като поръчител е вторият ответник Р. В. Ч., който се е задължил по отношение на банката– кредитодател да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението на главното задължение, което се състои от главница в размер на 14 800 евро, договорни лихви, такси, комисионни и разноски, произтичащи от сключения договор за банков кредит. По отношение на оплакването във въззивната жалба, че договорът за потребителски банков кредит е недействителен, тъй като Общите условия на банката за предоставяне на кредити на физически лица не са подписани от кредитополучателя на всяка страница, въззивният съд е изложил съображения, че това изискване в чл.11,ал.2 от Закона за потребителския кредит не е било налице към датата на сключване на процесния договор за банков кредит: последният е сключен на 19.03.2012 г. към който момент законът не е изисквал да бъдат подписани от страните Общите условия, при това- на всяка страница от тях. Последното е въведено с изменението на разпоредбата на чл.12,ал.2 / нова/, обн.ДВ, бр.35 от 2014 г, в сила от 23.07.2014 г. Ето защо, според съда, не може на това основание договор за потребителски кредит да бъде обявен за недействителен още повече, че кредитополучателят изрично е декларирал, че се е запознал с Общите условия и приема последните да се приложат при изпълнението на договора. Не е споделено от въззивния съд и олакването за нищожност, поради неравноправност на потребителите, с оглед липсата на връчени Общи условия по този вид кредити– потребителските кредити, предоставени на физически лица, поради което, както кредитополучателят, така и поръчителят не са били наясно с последиците от сключването на договора в евро. Според съда, първо кредитополучателят се е запознал с Общите условия / подписал е изрична декларация за това/ и второ: това, че договорът за потребителски кредит е уговорен в евро, а не в националната валута- не води автоматично до недействителност на договора поради наличието на неравноправни клаузи. Процесният договор е сключен през 2012 г., а както е добре известно режима на валутен борд е въведен в България през далечната 1996 г., от когато еврото е резервна валута със стабилен фиксиран курс към лева. Ето защо, според съда, само по силата на факта, че кредитът е усвоен в евро не може да доведе до извода, че в същия има неравноправни клаузи. Относно оплакването за постановяване на решението в нарушение на чл.147,ал.1 от ЗЗД съдът се е позовал на следното: Договорът за потребителски кредит от 19.03.2012 г е сключен за период от 10 години, като е предвидено задължението да се изплати на отделни – общо 120 погасителни вноски, които са с различен падеж. Съгласно Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. на ВКС, постановено по т.д. № 5/2019 г., на ОСГТК при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечния срок по чл.147,ал.1 от ЗЗД започве да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително и в хипотезата на предсрочна изискуемост. Изложени са обстоятелствата, според които съдът приема, че уведомяването на длъжника и поръчителя, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем следва да се счита с връчването на препис от исковата молба: исковата молба по същество има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и с връчването на преписа от ИМ той обявява този факт на длъжника си. По делото е безспорно установено ,че ответниците са получили преписи от исковата молба по чл.422,ал.1 от ГПК на 12.08.2019 г. От който момент съдът е приел,че кредитът е обявен за предсрочно и изцяло изискуем. Към този момент на обявяването на кредита за предсрочно изискуем са били налице и обективните предпоставки за предсрочната изискуемост: съгласно чл. 10,ал.1 от договора банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличие на просрочени плащания, а в случая забавата е продължила повече от 5 месеца. За неоснователно е счетено оплакването във въззивната жалба, че преклузивният срок по чл.147,ал.1 от ЗЗД тече отделно за всяка погасителна вноска с настъпил падеж, съгласно договорения между страните погасителен план, доколкото с вече цитираното Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г.на ВКС по т.дело№ 5/2019 г. ВКС е приел обратното. С оглед гореизложеното въззивният съд е заключил, че обжалваното решение следва да се потвърди като постановено в съответствие с материалния закон – чл.147,ал.1 от ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 по следните два въпроса, които обобщено се свеждат до това: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора, доводи твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, във връзка с оплакването, че съдът не е обсъдил довода за нарушаване на чл.11 ал.1,т.9а от Закона за потребителския кредит. Съгласно т.1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че така формулираният от касатора и възпроизведен по-горе въпрос, на който последният се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, не се явява обуславящ изхода по спора, доколкото цитираната правна разпоредба на чл.11 ал.1,т.9а от Закона за потребителския кредит, изискваща договорът за потребителски кредит да съдържа и методиката за изчисляването на референтния лихвен процент, е въведена от законодателя със ЗИДЗПК -ДВ бр.35 от 2014 г. и е в сила от 23.07.2014 г. а в пар.13 от ПЗР на същия изрично е изключено действието по отношение на договори за кредит, сключени преди влизането му в сила, освен по отношение на такси, обезщетения и неустойки по пар.9 от този закон. Процесният договор за банков кредит е сключен на 19.03.2012 г., т.е. преди горното изменение на ЗПК. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. счита, че на са налице основания за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.78 ал.8 ГПК -за изготвяне на отговор на КЖ в размер на 200 лева. Водим от горното, настоящият състав на ВКС,ТК, Първо отд.