Определение № 165 от 15.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1354/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗАД„ Армеец“АД, [населено място], чрез пълномощника си- юрк. Б. Д., срещу решение № 45 от 10.02.2020г. по гр.д.553/19г. на Варненски апелативен съд. Ответницата по касационната жалба – Н. С. Д. чрез пълномощника си – адв. Д. Б. е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК. С изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че съдът в противоречие с ТР ОСНГТК №1/16 е приел, че ищцата имала материалноправна легитимация по иска. В тази насока са поставени няколко въпроса относно обективните критерии за определяне на „ една емоционална връзка“, „ разводът“ от естество ли е да обоснове връзка на починалия със сестра му и др. Касаторът е посочил още, че счита че съдът се е произнесъл и по въпроса относно приложението на чл.226 КЗ / отм./ като е поддържал по този въпрос основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Страната е изложила своите оплаквания за неправилност на акта във връзка с неправилното,според нея, приемане за наличие на активна материална легитимация на ищцата. Поставени са още два въпроса, в които е уточнено, че следва да бъдат установени критериите за справедливост в „конкретния случай“. Страната общо теоретично е развила разбирането си относно процесуалните задължения на съда при разглеждане на правния спор, като в заключение е поставила въпросите – „ Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи … „ и „ Следва ли съдът при формиране на фактическите си изводи в рамките на съвкупната преценка на доказателствата да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства и защо не кредитира други“. Изброена е съдебна практика, за която лаконично е отбелязано, че „въззивното решение“ е в противоречие. Развито е разбиране, че застрахователят не е деликвент, сделката, която бил сключил била търговска, а към момента на сключване на застрахователния договор застрахователят не можел да предвиди, че ще бъде увеличен кръга лица, на които следва да заплати обезщетение. Разгледани са понятията „застрахователен риск“ и „застрахователно събитие“ и страната е достигнала до извода, че в случая, съобразно чл.20 ЗЗД, договорът не е включвал покрит риск за обезщетяване на сестрата на починалия при ПТП.Така при посочване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени въпроси – „ Застраховател по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност на автомобилистите“ сключен преди 21. 06.2018г. носи ли риска от възникване на имуществена отговорност на застрахования за вреди към далечния кръг роднини по ТР ОСНГТК на ВКС на починало лице, чиято смърт застрахования виновно е причинил“. „ От кой момент е загубило сила ППВС № 2 /84г. „Страната пространно е развила разбирането си относно началния момент на дължимост на обезщетение, в контекста на установеното по спора фактически, че смъртта на пострадалия е настъпила след ПТП. Като в тази връзка отново са поставени няколко въпроса отново в хипотеза на чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, поставените под № 1 няколко въпроса/ с приблизително сходно съдържание относимо към определяне на критериите за наличие на емоционална връзка/ не са релевантни, тъй като в по-голямата си част са фактически и третират не правните изводи на въззивния съд, а фактическото доказване на интензитета на вредата в контекста на защитната теза на касатора. Липсва обоснована релевантност по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и на въпросите поставени под № 2, третиращи обективните критерии за справедливост в конкретния случай. Тези въпроси са фактически, а не правни, като относими към конкретното доказване по конкретно разглеждания пред въззивния спор. Въпросите под № 3 третират задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички относими към делото обстоятелства и доказателства и въз основа на установената фактическа обстановка да направи своите правни изводи. Доводите към тези въпроси, които могат да бъдат поставени по всеки спор, за да бъдат релевантни спрямо искането за допускане на касационно обжалване, следва да бъдат обосновани с изложени конкретни обстоятелства по отношение на необсъдени факти и обстоятелства, които ако бяха разгледани от състава ще обусловят различен правен резултат. В разглеждания случай, такива не са посочени. Но дори и да бъде изведен правен въпрос от изброените по-горе налице би било единствено общо основание. Касаторът е поддържал на първо място по отношение поставените под № 1 въпроси противоречие с тълкувателна практика на ВКС. Това разбиране е изведено от възпроизведени оплаквания за неправилност на решението, с оглед защитната теза на страната, че не е достатъчно да бъдат установени отношения на обич и привързаност между брата и сестрата, за да е налице основание да бъде приложено изключение от очертания от ПП ВС № 4/61 и ППВС№5/69 кръг лица, които следва да бъдат обезщетени. Противно на твърденията установяващи основното съдържание на така поставените въпроси, въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства – както свидетелските показания, така и изслушаните специални медицински и психиатрични експертизи и при позоваване на приетото с посочената тълкувателна практика е изведено в съответствие с даденото с нея разрешение, че в конкретния случай е налице изключението, при което поради конкретни житейски обстоятелства традиционната привързаност между брата и сестрата е надхвърлила обичайните си рамки на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост и поради това е довела при смъртта на брата до морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет нормално присъщите за съответната родствена връзка. Така съдът е изпълнил задължението си да извърши преценка на това, че неимуществени вреди от причинена смърт на близък за лица извън кръга, очертан от двете цитирани постановления на Пленума на ВС се присъждат само по изключение. С така цитираната практика са дадени и задължителни разрешения на въпросите поставени от касатора под № 4. Или въззивното решение е изцяло в съответствие с цитираната практика. Поради това и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, дори и да бъде изведен от множеството въпроси релевантен, е изключено предвид наличието на задължителна тълкувателна практика по тези въпроси. Въпросите относно приложението на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД / неправилно обобщен от страната като въпрос по приложението на чл.226 КЗ / би могъл да бъде релевантен по всяко дело, свързано с обезщетяване на вреди от деликт. Или така поставен, макар и общо, също може да бъде възприет като релевантен. Но с оглед соченото основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, страната не обоснова допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Поддържаното от нея, че съдът формално е разгледал критериите, определени с тълкувателна практика и необосновано е направил своите изводи, поради неправилно възприета фактическа обстановка са доводи, свързани с неправилност на акта, а не такива, установяващи противоречие при разрешаване на поставения правен въпрос. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Поради това и така поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК е неприложимо. Освен това доводите, с които е сочено това основание, както и квалификацията като неправилност на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване. Оплакването, съобразно което са поставени и въпросите под № 5, за това, че началния момент, от който следва да се преценява настъпване на вредоносния резултата е ПТП, а не смъртта на пострадалия не е съобразен със заявените основания от ищеца с исковата молба- същата претендира вреди от смъртта на близкия си, поради което съобразим като начален момент на давността за вземането за вреди от този деликт е именно смъртта на лицето. Освен това и тези въпроси са поставени в хипотеза на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, която не е обосновава съобразно изричната дефинитивност на това основание установена със задължителна тълкувателна практика на ВКС – т.4 ТРОСГТК № 1 /09г. както и с наличието на практика на ВКС, съответна на приетото от възивният съд, която изключва основанието. На основание чл.78,ал.3 ГПК при този изход на спора касаторът дължи на ответницата по касация направените, установени и предявени по реда на чл.80ГПК разноски в размер на 3850лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение