Определение № 50536 от 26.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2243/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. С. и А. П. Д., срещу решение №664/17.06.2021г. по в.гр.д. №813/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав. С него след частична отмяна на решение № 261656/08.12.2020г. по гр.д. № 6846/2018г. на Софийски градски съд, I ГО, I-6 състав, са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели против „ДЗИ – Общо застраховане“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата 100 000 лв. до сумата от 200 000 лв., за всеки един от тях, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син – Г. С., настъпила при ПТП на 16.08.2017г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд не е изложил мотиви относно занижения размер на обезщетението. Считат, че съдът е нарушил разпоредбите на чл.9, чл.12 и чл.202 от ГПК, тъй като едностранно и необективно е приложил закона, не е разпределил правилно доказателствената тежест за установяването на обстоятелства, релевантни за фактическия състав на съпричиняването, както и не е съпоставил заключението на приетата комплексна експертиза с останалите доказателства. По отношение на размера на обезщетението и размера на съпричиняването поддържат, че е налице неправилно приложение на разпоредбите на чл.52 от ЗЗД и чл.51, ал.2 от ЗЗД. В тази връзка излагат съображения относно наличието на несъответствие между фактическите констатации на съда и събрания по делото доказателствен материал. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 от ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1/ Представлява ли форма на неоснователно забогатяване присъждането на обезщетение по справедливост, при което е отчетено, че двамата родители понасят загубата на петнадесетгодишния си син, който едва е навлязъл в своето непълнолетие и чиято смърт е нанесла огромни страдания на семейството, още повече че деликтът е причинен виновно от другия по – голям син, който е понесъл за това и наказателна отговорност?; 2/ Присъждането на обезщетение за претърпените неимуществени вреди за всеки от родителите в размер на 200 000 лв. несъответен ли е на стандарта на живот и на икономическата обстановка в страната?; 3/ Ще следва ли да се приеме, че е налице принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, когато не е установено по категоричен и безспорен начин, че с поведението си пострадалият, за когото има съмнения, че не е поставил предпазния колан, с който е оборудвано дясното място на задната седалка на автомобила, като вероятно е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите – смърт, или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди?; 4/ Следва ли механизмът на увреждането да е установен категорично, т.е. пълно и главно, а не вероятно, защото в случая от заключенията на вещите лица се вижда, че е възможно смъртоносният удар да е получен вътре в купето от блъскането на главата в дясната рамка на вратата на автомобила, а останалите увреждания – счупване на раменната кост, накърняване на белия дроб, охлузвания и други, от удара със затревената площ, върху която е изпаднало тялото, която не предполага удар, при който могат да бъдат раздробени костите на главата в описаната степен?; 5/ При възможен друг механизъм за получаване на смъртоносните увреждания – травма и разкъсно – контузна рана на главата не от удар със затревения терен, при които поставянето на предпазен колан на задната седалка на крайно дясното място би било без значение, следва ли да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия? Поддържат, че всички въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи и втори въпроси се позовават на ППВС №4/23.12.1968г., решение № 832/10.12.2010г. по гр.д. № 593/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 5/13.03.2013г. по гр.д. № 638/2012г. на ВКС, III г.о., решение № 1/27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 2/27.02.2018г. по гр.д. № 2303/2017г. на ВКС, III г.о., а по трети, четвърти и пети въпроси – с решение № 96/29.06.2015г. по т.д. №2461/2014г. на ВКС, II т.о. Касационните жалбоподатели поддържат и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение при определяне на размера на обезщетението и преценката за съпричиняване на вредоносния резултат. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и излага съображения за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, Софийски апелативен съд е приел за установено, че „ДЗИ – Общо застраховане“ АД е материалноправно легитимирано да отговаря пред ищците за неимуществените вреди, претърпени вследствие смъртта на сина им – Г. С., настъпила на 16.08.2017г. при ПТП, причинено от водач, застрахован при ответника по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. По първия спорен въпрос за размера на дължимото обезщетение въззивният съд е кредитирал свидетелските показания на Д. Г. и П. И. и е приел, че справедливото обезщетение възлиза на по 150 000 лв. за всеки ищец. Съобразил е възрастта на починалия към датата на ПТП – 15 години и тази на ищците – 45 години; обстоятелството, че е загинало най – малкото дете на ищците; тяхното съвместно ежедневие преди инцидента, при което детето е било обградено с много обич и грижи; необратимостта на загубата; шока от внезапната смърт; непреодоляната мъка; променения живот. Съобразил е също и периода на настъпване на вредата, конкретните, индивидуални и субективни изживявания на ищците, както и стандарта на живот в страната и конкретните икономически условия. По втория спорен въпрос за наличието и обема на съпричиняване на вредоносния резултат от починалия въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелските показания на пътувалата в автомобила М. С. и заключенията на вещите лица на САТЕ, СМЕ, КСМАТЕ и повторна КСМАТЕ и е приел, че пострадалият е пътувал на задна дясна седалка без правилно поставен обезопасителен колан. По отношение на показанията на М. С., че пострадалият е ползвал колан, е изтъкнал заявената от свидетелката несигурност в спомените. Отбелязал е еднозначните заключения на двете комплексни експертизи, че след като тялото на Г. С. е изпаднало от автомобила, същият е пътувал без правилно поставен обезопасителен колан, както и че ако пострадалият е бил с колан, като пътуващ на задна дясна седалка не би получил травма в ляво на главата си /основна причина за настъпването на смъртта/, а би получил травми, по – леки и съизмерими с тези на останалите пътници /всички оцелели/. С оглед на тези съображения апелативният съд е заключил, че поведението на пострадалия е противоправно – в нарушение на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП, като неползването на обезопасителен колан е в причинна връзка с настъпилата смърт. При съобразяване на допуснатите нарушения от всеки от участниците в ПТП и тяхната тежест и връзка с настъпилия инцидент решаващият съдебен състав е приел, че обемът на съпричиняването възлиза на 1/3, поради което е редуцирал размера на обезщетението на по 100 000 лв. за всеки от ищците. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първият и вторият въпроси не обосновават общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В същите акцентът е поставен върху неправилното приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Дали е обоснован изводът на съда, че справедливото обезщетение за всеки един от ищците се равнява на 150 000 лв., е въпрос на правилност на самото решение, който може да бъде решен във втората фаза на касационния контрол, след като касаторите са обосновали наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Поради това въпросите не са правни, а представляват оплаквания за неправилност на атакувания акт. Отделно, първият въпрос не е поставен коректно от касаторите, тъй като редуцирането на приетия от първоинстанционния съд размер на обезщетението не е основано на констатацията за наличие на неоснователно обогатяване на ищците. Изводът, че справедливият размер на обезщетението се равнява на по 150 000 лв. за всеки един от ищците, е резултат от обсъждането от съда на събраните по делото доказателства относно вида и характера на претърпените от ищците неимуществени вреди и стриктното съобразяване на общите и специфичните критерии, посочени в цитираното от касаторите ППВС № 4/23.12.1968г. Поради това, дори поставените въпроси да се приемат като относими, не е обосновано поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и формираната последователна практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД. Останалите въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 от ГПК и определяне на степента на съпричиняване, също нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По начина, по който са формулирани, въпросите обективират оплакванията на касаторите за необоснованост на извода на съда, че от доказателствата по делото се установява приносът на пострадалия за настъпване на вредите. Както беше посочено, обосноваността на решението подлежи на преценка след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК. В допълнение, следва да се отбележи, че поставените въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд. Изводът за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия поради непоставянето на обезопасителен колан не е направен на базата на предположения, а е основан на подробното обсъждане на събраните по делото доказателства, най – вече на двете комплексни автотехнически и медицински експертизи. Въззивният съд изрично е посочил, че експертизите не са опровергават от останалите доказателства и че са еднозначни в заключенията, че изпадналото от автомобила тяло на пострадалия сочи, че последният е пътувал без правилно поставен обезопасителен колан, както и че ако същият е бил с колан, не би получил травмата в ляво на главата си, представляваща основната причина за неговата смърт. Неоснователно е и наведеното твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, прeдл.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, тъй като обжалваното решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Отделно, изложените от касационните жалбоподатели доводи не обосновават нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност, а представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 от ГПК. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд