Определение № 7 от 08.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 430/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника М. К. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. К. срещу решение № 687 от 18.07.2019 г. по т. дело № 590/2019 г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 5182 от 14.12.2018 г. по гр. дело № 305/2018 г. на Районен съд Варна, Гражданско отделение в частта, с която е прието за установено на основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК съществуването на вземане на „Банка ДСК“ ЕАД от М. К. Д., присъдено с издадена по ч. гр. дело № 11450/2017 г. на Районен съд Варна заповед по чл. 417 ГПК, в следните размери: 12 092.17 евро – дължима главница по договор за кредит от 31.07.2015г., отчитан по кредитна сметка № 1/22841722, и допълнително споразумение от 26.07.2016 г.; 515.04 евро – дължима договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 12.12.2016 г. до 23.06.2017 г.; 156.21 евро – лихвена надбавка за забава за периода от 12.12.2016 г. до 08.08.2017 г.; 60 лв. – дължима такса изискуемост, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 08.08.2017 г. до окончателното изплащане на вземането. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която М. К. Д. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер 1 025,32 лв. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която М. К. Д. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 148,11 лв. – разноски за въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въпросите, по отношение на които касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:

1. Представлява ли самостоятелен източник на права и задължения и има ли самостоятелно значение подписаното от банката – кредитор и длъжника споразумение за обединяване на вече съществуващи кредити, ако от съдържанието на споразумението не може да се установи, че е налице обективна новация? – противоречие с решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

2. Може ли волята на страните да създадат едно ново правоотношение, различно по основание и предмет /обективна новация/, да бъде извлечена по тълкувателен път? – противоречие с решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 210/22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.

3. Презумира ли се редовното водене на счетоводните книги, без вещото лице да е установило тази редовност в счетоводството на ищеца, и ако тази редовност не е доказана следва ли съдът да цени записванията в тях като доказателства, въпреки направеното възражение от страна на ответника? – противоречие с решение № 187/24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/22.02.2011 г. по т. д. № 264/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 169/31.01.2013 г. по т. д. № 664/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 185/30.10.2013 г. по т. д. № 813/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 218/05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др.

4. Длъжен ли е съдът да следи служебно за наличие на противоречащи на закона и добрите нрави уговорки в договорите, каквато е тази за олихвяването на непогасени лихви, и да прогласи тяхната нищожност? – противоречие с решение № 61/10.07.2013 г. по т. д. № 94/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., т. 10 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и др.

5. Чия е доказателствената тежест да установи наличието на договор за групова застраховка на кредит, сключен с трето лице – страната, която го е сключила, или страната, която е трето задължено по договора лице?

Въпросите, за които касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са следните:

1. Длъжен ли е ищецът в специалното производство по реда на чл. 422 ГПК още с предявяване на исковата молба да представи с нея всички писмени доказателства, с които разполага и от които твърди, че черпи права, или е допустимо да представи такива писмени доказателства в първото по делото заседание във връзка с възраженията на ответника, позовавайки се на правото си, залегнало в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 ГПК?

2. Представлява ли тежкото хронично заболяване на длъжника и последващата го загуба на работа и като последица от това – невъзможността му да реализира трудови доходи, основание за освобождаване от отговорност за плащане на парично задължение и приложима ли е в този случай разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД?

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител главен юрисконсулт Б. С. Ч. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като по посочените в т. 1, 2 и 5 правни въпроси въззивният съд не се е произнесъл и същите не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, посочената по четвъртия правен въпрос практика на ВКС е неотносима, като въпросът е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2011 г. на ВКС, ГК, определение № 6628/30.06.2011 г. по гр. д. № 173/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 202/27.03.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС и определение № 161/18.02.2016 г. по т. д. № 1107/2015 г. на ВКС, а въпросите, за които касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал наличието на валидно възникнало правоотношение между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД и ответника М. К. Д. по силата на Споразумение за обединяване на кредити от 31.07.2015 г., с което ответникът е признал наличието на задължения към банката по сключени между тях предходни договори – договор за кредит за текущо потребление № 11/19259672 от 25.02.2011 г. и договор за кредитна карта № 02/14155861 от 21.09.2007 г. /допусната техническа грешка в изписване на датата на договора за кредитна карта в споразумението – 25.02.2011 г. вместо 21.09.2007 г./. Приел е, че сумите по двата договора са усвоени изцяло; ответникът е признал задължение по договора за кредит от 25.02.2011 г. в размер 11 979,79 евро, а по договора за кредитна карта – в размер 1 026,54 лв. и е поел задължение да заплати общия дължим размер по обединените кредити 12 429 евро в срок от 144 месеца, считано от подписване на споразумението. Съдебният състав е изложил съображения, че съобразно съдържанието на поетите от страните права и задължения, споразумението има характеристиките на договор за спогодба, тъй като съдържа признание на ответника за съществуване на задължения към банката, постигнато е съгласие за размера на дълга и е разсрочено изпълнението му с уговаряне на нови срокове за плащане при нов лихвен процент; съставлява самостоятелен източник на права и задължения за страните и има установително значение за съществуващото кредитно задължение и неговия размер.

Възражението за недействителност на договора за кредит от 2011 г. и споразуменията поради неспазване на изискванията на ЗПК, действащ към момента на сключването им, в частност разпоредбата на чл. 33а, ал. 3 ЗПК, и възражението за неравноправност на клаузите в тях, предвиждащи едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката, са приети за неоснователни по следните аргументи: с договора за кредит от 25.02.2011 г. страните изрично са договорили в чл. 8 кредитът да се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на договора е 8,45% годишно, като в Общите условия, съставляващи неразделна част от договора, е описан начина на олихвяване; съгласно заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза на вещо лице П. Т. И. по договора няма извършена промяна на лихвения процент; страните изрично са уговорили конкретен размер на годишния лихвен процент от 8,45%, прилаган по време на действие на договора, която клауза се явява индивидуално договорена, като потребителят при проява на обичайно дължимата грижа към собствените си дела е следвало да прецени личните си икономически последици от този договор; с предвидената в споразумението от 31.07.2015 г. клауза за олихвяване на кредита с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на кредита е 8,95%, формиран от стойността на 6-месечния EURIBOR и надбавка 8,901%, като крайният лихвен процент не може да бъде по-нисък от фиксираната надбавка, и аналогичната разпоредба на чл. 2 от допълнителното споразумение от 26.07.2016 г., в която е посочен лихвен процент към момента на сключването 8,901%, формирането на размера на лихвата е поставено в зависимост от ясно обозначен индикатор, върху който банката няма пряко влияние и който се оповестява публично, поради което изменението на лихвения процент по кредита е поставено в зависимост от показател, който не се определя едностранно от банката; посочените клаузи съдържат достатъчно ясна и разбираема за кредитополучателя информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за кредит, поради което тези клаузи не биха могли да се възприемат като неравноправни. Въззивният съд е изложил и съображения, че съгласно заявеното от вещо лице И. К. в съдебно заседание на 15.01.2016 г. лихвеният процент е намален на 8,901%, което е изцяло в полза на потребителя.

Възражението на ответника по иска /настоящ касатор/ за неоснователност на иска, тъй като кредитът / договора за потребителски кредит от 2011 г./ е застрахован по договор за застраховка, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „Групама застраховане“ ЕАД, и възражението, че ищецът действа недобросъвестно спрямо кредитополучателя, а бездейства по отношение на задълженото лице – застраховател, са приети от въззивната инстанция за неотносими в настоящото производство по чл. 422 ГПК, доколкото неупражняването на права на банката по друго правоотношение е ирелевантно за спора по делото. От друга страна въззивният съд е посочил, че въпреки носената от него доказателствена тежест, ответникът по иска /настоящ касатор/ не е предприел нужните процесуални действия и не е ангажирал годни доказателства за установяване на сключения между „Банка ДСК“ ЕАД и „Групама застраховане“ ЕАД договор за застраховка, като наличието по сметката на кредитополучателя на плащане на застрахователна премия не е достатъчно, за да обоснове извод за възникнало застрахователно правоотношение именно във връзка със сочения договор за кредит, нито са от естество да установят съществените елементи на такъв договор.

По отношение на размера на непогасените суми съдебният състав е кредитирал неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице И. К., и въз основа на него е приел, че непогасеният размер на главницата е 12 092,17 евро, непогасената договорна лихва за процесния период 12.12.2016 г. – 23.06.2017 г. е в размер 515,04 евро, непогасеното обезщетение за забава за периода 12.12.2016г. – 08.08.2017г. е в размер 156,21евро, а неплатените такси - в размер 60 евро. Посочил е, че се съобразява със заключението, доколкото същото е изготвено въз основа на извлечения от банковите регистри, и предвид липсата на конкретно оспорване от страна на ответника по иска относно тези вписвания и редовността на воденото счетоводство.

По отношение на възражението за неоснователност на иска поради освобождаване на кредитополучателя от отговорност съгласно чл. 81, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е квалифицирал наведените в тази връзка твърдения като твърдения за наличието на субективна невъзможност за изпълнение на поетото парично задължение, поради което и съобразно чл. 81, ал. 2 ЗЗД е заключил, че ответникът - длъжник на парично задължение не може да се освободи от задължението си поради липсата на пари.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Във Върховен касационен съд е образувано тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК по правен въпрос, решаването на който ще има значение за правилното решаване на настоящото дело, а именно:

Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?

Поради изложените съображения и на основание чл. 292 ГПК производството по настоящата касационна жалба следва да бъде спряно до приключване на посоченото тълкувателно дело.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение