Определение № 1226 от 14.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3584/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Столична община /СО/ и А. Г. П. срещу решение №.2727/9.05.24 по г.д.№.9782/21 на СГС, ІV В с., с което, след частична отмяна на реш.№.20135656/9.06.21 по г.д.№.66159/19 на СРС, І ГО, 26с., е признато за установено на основание чл.71 ал.1 т.1ЗЗД по отношение на СО, че спрямо А.П. е допусната пряка дискриминация по признак „лично положение“, изразяваща се в неактуализиране на работната му заплата след възстановяването му по съдебен ред на заеманата длъжност, отказ за разрешаване на ползване на годишен платен отпуск и неосигуряване на условия за полагане на труд – логистична обезпеченост, и невъзлагане на работа и задачи, а искът в частта за признаване за установено, че е допусната пряка дискриминация по признак „лично положение“, изразяваща се в тормоз чрез прекратяване на служебното правоотношение със заповед №.СО А-19-РД 15-5039/25.04.19, е отхвърлен като неоснователен. СО обжалва решението в частта за уважаване на иска; ищецът – в тази за отхвърлянето му. А. П. оспорва жалбата на СО; последна оспорва неговата жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието за безспорно, че между страните за периода 1987-04.02.16 е съществувало трудово правоотношение, като с допълнително споразумение към трудов договор №.СОА16-РД151600/ 04.02.16. е възникнало служебно такова, по което А.П. е полагал труд на длъжност „старши експерт“ в Отдел „Благоустройствени дейности и природни ресурси“ към Дирекция „Териториално планиране“ на СО; със заповед №.СОА16-РД 15-8959/01.09.16, изменена със заповед №.СОА16-РД 15-9786/30.09.16 на кмета на СО, той е назначен на длъжност „главен експерт“„В и К“ в Отдел „Благоустройствени дейности и природни ресурси, зелени политики и градска мобилност“ към Дирекция „Териториално планиране“, с ранг „IV-младши“ при непълно работно време-6 часа дневно, 30 часа седмично и при 5-дневна работна седмица, с основно месечно възнаграждение 1500лв. и срок за изпитване /12м./; в рамките на същия служебното му правоотношение е било прекратено със заповед №.СОА16-РД 15-10192/18.10.16; тя е била отменена по съдебен ред /реш.№.4347/ 27.06.18 по а.д.№.4886/18, АССГ, потвърдено с реш.№.2058/13.02.19 по а.д.№.12226/18, ВАС/ и ищецът се е явил да заеме длъжността, на която е възстановен; работодателят е издал заповед №.СОА19-РД151593/22.04.19 за възстановяването му на работа с ранг „IV-младши“ на длъжност „главен експерт“ в Отдел „Благоустройствени дейности и природни ресурси, зелени политики и градска мобилност“ към Дирекция „Териториално планиране“ считано от 22.02.19 на непълно работно време-6 часа дневно, 30 часа седмично и при 5-дневна работна седмица, с основна месечна заплата 1500лв; със заповед №.СОА19-РД 15-5039/25.04.19, връчена на А.П. на 30.04.19, считано от 30.04.19 служебното му правоотношение е прекратено на основание чл.107 ал.1 т.10 от Закона за държавния служител /ЗДСл/-поради едностранно прекратяване от органа по назначаването без предизвестие, тъй като длъжността по чл.16а ал.1 ЗДСл е определена за заемане при пълно работно време, и изменение на щатното разписание №.СОА19-РД15-3611/27.03.19, в сила от 30.04.19. След горепосоченото възстановяване на работа и явяването му за заемане на длъжността, ищецът е имал работно място, необорудвано с компютър и достъп до вътрешната система за работа в общината, не е получавал конкретни задачи и преписки от ръководителя на дирекцията или от други служители на ръководни длъжности, в личен разговор с ръководителя на дирекцията е поискал да му бъдат възложени задачи за изпълнение и е бил готов да изпълнява функциите си, въпреки логистичната необезпеченост, не е бил приет за разговор от главния архитект-който преди прекратяване на служебното му правоотношение със заповед СОА16-РД15-10192/18.10.16 също му е възлагал конкретни задачи; в отношенията между ищеца и главния архитект още преди прекратяване на правоотношението през 2016г. е имало неразбирателство и напрежение, съответно главният архитект З. е променил оценката при атестиране на А.П. на 0, като тези отношения продължили в същия дух и след възстановяването му на работа. На 5.03.19 ищецът подал молба /вх.№.СОА19-ГР94-1067/ 05.03.19/, в която посочил, че към момента на депозирането й е отделен в стая без достъп до колеги, информация, компютър, технически архив, както и не му се възлага никаква работа; поискал е възлагането на такава и изпълнение на трудовите функции на длъжността на 8-часово работно време и при 40-часова работна седмица. Съдът е изяснил хипотезите на дискриминация съгласно чл.4 ЗЗДискр, защитените признаци, процесния такъв „лично положение“, специфичните правила за разпределяне на доказателствената тежест и проведеното съобразно същата доказване. Посочил е, че съгласно чл.9 ЗЗДискр в производството за защита от дискриминация ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може да се предположи, че той е жертва на дискриминация - т.е. не е необходимо пострадалият да доказва пълно и главно, че е налице спрямо него дискриминация, нито умисъл у дискриминатора или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия, нито пълно и изцяло да доказва причинно-следствена връзка между защитения признак и по-неблагоприятното третиране. При установяване на факти, сочещи на вероятност за проявено дискриминационно отношение, тежестта се прехвърля върху ответника - да докаже, че не е нарушил принципа за равенство в третирането, действал е разумно и оправдано или, че по-неблагоприятното третиране се дължи на други причини, извън наличието на защитения признак у дискриминирания. В случая с оглед разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр. ответникът носи доказателствената тежест да установи и то при пълно и главно доказване, че горните обстоятелства-неизпълнение на задължението му да осигури работно място и условия за изпълнение на функциите по служебното правоотношение, не представлява неравно третиране на ищеца. Посочено е, че съдът макар и да кредитира показанията на свидетеля Д. Б., то твръдението й, че в същия период е имало затруднения за осигуряване на работещи компютри за служителите в общината, дори и да се приемат за правдиви, не представляват пълно доказване на равно третиране по признак „лично положение“, доколкото няма представени доказателства, че и други служители са били поставени в подобно положение – без компютър, без достъп до електронната система за работа и архив и без възложени задачи за изпълнение, т.е. има твърдение за технически проблем, но без доказателства, че същият е засегнал някой друг служител освен ищеца. На следващо място доколкото след заемане на длъжността, на която е възстановен, той е подал молба до ответника да му бъде актуализирано възнаграждението, това не е било направено и до момента на повторното прекратяване на правоотношението му през 2019г. Към датата на първото уволнение през 2016 заплатата му е била 1500лв.; същият размер е бил определен и към момента на заемане на длъжността след възстановяването на работа на 22.04.19г. и запазен до прекратяването на служебното правоотношение през 2019г. Същевременно съгласно чл.67 ал.5 т.4 предл.3 ЗДСл индивидуалната заплата на служителя може да се увеличава при завръщане от отпуск или от командировка с продължителност повече от една година или при възстановяване на уволнен служител, а според чл.104 ал.1 ЗДСл и непротиворечивата и трайна практиката на ВАС, обезщетението за незаконно прекратяване на служебно правоотношение следва да бъде определено на база размера на основаната заплата на служителя към момента на признаване на уволнението за незаконно, а не на прекратяване-т.е. отчита се актуализацията на работната заплата. В настоящия случай, видно и от представеното извлечение от поименно щатно разписание, служители със същия ранг, длъжност и в същата дирекция имат определени възнаграждения в размери по-високи от това на ищеца, а ответникът изрично е отказал актуализиране на работната му заплата. С оглед разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр той носи доказателствената тежест да установи, че въпреки горните обективни данни не е налице неравно третиране на А.П. в сравнение със служителите, заемащи сходни длъжности. Никакви доказателства в тази насока, обаче, не са ангажирани-напротив, от заключението на ССчЕ се установява, че при заложено минимално увеличение на заплатата на ищеца и при условията, при които съществува служебното му правоотношение, към момента на възстановяването му на работа тя би следвало да е в параметрите между 1725,00лв. и 1800лв. Съдът е коментирал и установения отказ на работодателя да разреши ползване на поискания от А. П. три дни платен годишен отпуск. Отразил е, че действително липсва задължение за мотивиране на отказ или разрешение за ползване на отпуск, но в контекста на установеното до тук се поражда съмнение за неравно третиране на ищеца - при условие, че не му се възлага работа за изпълнение, а и е в невъзможност дори чрез електронна система да се информира за постъпващи и разпределяни преписки, като в същото време работодателят по целесъобразност преценя, че той не следва да ползва отпуск и неговата работна сила му е необходимо в същия период. С оглед разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр ответникът отново не е ангажирал каквито и да са доказателства, които да оборват вероятността този отказ да е израз на обективна преценка и в интерес на работата, съответно именно поради това на служители от определена категория да не е разрешавано ползване на платен годишен отпуск /т.е. да липсва неравно третиране/. При това положение е намерено, че изложените факти не само създават предположение и съмнение за проявена дискриминация спрямо ищеца, но и предвид неизпълнение на доказателствената тежест на ответника по чл.9 ЗЗДискр доказват, че СО като работодател е нарушила забраната за пряка дискриминация по признак „лично положение“. Относно оплакването във връзка с прекратяване на служебното правоотношение със заповед №.СОА19-РД15-5039/25.04.19 е прието, че съгласно същата уволнението е извършено на основание чл.107 ал.1 т.10 ЗДСл - поради едностранно прекратяване от органа по назначаването без предизвестие, тъй като длъжността по чл.16а ал.1 ЗДСл е определена за заемане при пълно работно време и е налице изменение на щатното разписание №.СОА19-РД15-3611/27.03.19, в сила от 30.04.19. Посочено е, че промените в щатното разписание, обаче, несъмнено са в изключителна оперативна компетентност на работодателя. Отбелязано е, че за него не е налице задължение писмено да уведоми ищеца за промяната в щатното разписание и предстоящото прекратяване на служебното му правоотношение на соченото основание, респективно - да го покани да участва в конкурса за длъжността; не се установява и умишлено укриване на информация за обявения конкурс за новата длъжност и създаване на обективни пречки за участието в него - което се подкрепя и от събраните свидетелски показания, които установяват, че А.П. е знаел за конкурса, но по неизвестни за свидетелите причини не е участвал в него - т.е. ищецът не е установил обстоятелства, които правят вероятно твърдението, че е жертва на дискриминация по смисъла на чл.5 ЗЗДискр. При тези обстоятелства е заключено, че прекратявайки служебното правоотношение, ответникът не е извършил акт на „тормоз“ по смисъла на чл.5 ЗЗДискр. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът СО се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите 1.“Необходимо ли е да бъде индивидуализиран конкретен признак по чл.4 ал.1 ЗЗДискр при обсъждане на въпроса за наличието на дискриминационно отношение спрямо едно лице и във връзка с основателност на предявен иск по чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр?“ /реш.№.85/ 13.09.16 по г.д.№.4328/15, ІV ГО, реш.№.244/14.08.12 по г.д.№.777/111, ІV ГО, реш.№101/2.08.21 по г.д.№.1871/20, ІV ГО/; 2.“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, за да направи преценка за наличие на обосновано предположение за дискримина ционно отношение с оглед спазване на разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр относно разпределяне на доказателствената тежест?“ /реш.№.62/ 19.06.14 по г.д.№.3920/13, ІV ГО, реш.№.85/13.09.16 по г.д.№.4328/15, ІV ГО/. Касаторът А.П. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила?“ /реш.№.554/8.02.12 по г.д.№.1163/10, ІV ГО, реш. №.327/3.04.17 по г.д.№.2119/16, ІV ГО, реш.№.17/25.10.16 по г.д.№.1263/16, ІІІ ГО, реш.№.222/27.03.18 по г.д.№.505/17, ІІ ТО, реш.№.222/6.04.17 по т.д.№.425/15, ІІ ТО, реш.№.52/7.06.17 по г.д.№.3463/16, І ГО/; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства и може ли съдът да възприеме за доказани факти, за които не са събрани доказателствени средства, които да сочат наличието на такива факти?“/реш.№.222/27.03.18 по т.д.№.505/17, ІІ ТО, реш.№.222/6.04.17 по т.д.№.425/15, ІІ ТО, реш.№.52/7.06.17 по г.д.№.3463/ 16, І ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. По касационната жалба на СО: Във връзка с първия въпрос се цитира практика, която е неотносима към него /постановена е по въпроси относно определяне на критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, относно разпределянето на доказателствената тежест съгласно чл.9 ЗЗДискр и относно по-неблагоприятното третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си/. От друга страна съдът не е отрекъл, че за да е налице дискриминация, следва да е налице неблагоприятно третиране по някой от защитените признаци по чл.4 ЗЗДискр. Доколкото е прието, че е налице пряка дискриминация, въззивната инстанция изрично е посочила въз основа на какъв признак тя е осъществена и с какво се характеризира той. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с втория въпрос задължителна практика, с разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация; възприет е принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника; основната доказателствена тежест е възложена на ищеца - той е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация; само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното - а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено; неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Напротив-изрично се е позовала на горните постановки и разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр, посочила е как според същата се разпределя доказателствената тежест и, обсъждайки събраните доказателства, е приела кои факти се установяват от тях и дали на база на същите може да се предположи, че ищецът е жертва на дискриминация. Намерила е, че въз основа на установените факти такова предположение е налице във връзка с претенциите относно неосигурените условия на работа и невъзлагане на такава, неразрешения отпуск и неувеличена заплата, преценила е, че ответникът не е ангажирал никакви доказателства, които да установят обратното /че правото на равно третиране на ищеца във връзка с горните обстоятелства не е нарушено/, поради което и е приела претенцията за основателна. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и съответно хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. По касационната жалба на А.П.: Изведените от касатора въпроси касаят задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството; той трябва да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, като при формиране на вътрешното си убеждение следва да спазва логическите, опитните и научните правила. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки. На база преценка на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, доводите на страните и фактите, които е приела за релевантни, е намерила, че не е установено наличие на тормоз във връзка с издадената през 2019 заповед за уволнение. Същевременно, доколкото вторият въпрос се задава в контекста на оплаквания, че неправилно е намерен за установен факта, че ищецът е знаел за обявения конкурс, видно от изложените от СГС мотиви, решаващите му такива са свързани с други обстоятелства, а именно-че промените в щатното разписание са в изключителна оперативна компетентност на работодателя, че за същия не е налице задължение писмено да уведоми ищеца за промяната в щатното разписание и предстоящото прекратяване на служебното му правоотношение на соченото основание, респективно – да го покани да участва в конкурса за длъжността, че не се установява и умишлено укриване на информация от страна на работодателя за обявения конкурс за новата длъжност /подобна процедура е публична/ и създаване на обективни пречки за участие в същия - като съдът изрично е посочил, че именно ищецът не е установил обстоятелства, които правят вероятно твърдението, че е жертва на дискриминация по смисъла на чл.5 ЗЗДискр. При това положение евентуално погрешно прието за установено фактическо обстоятелство за знание за конкурса /което, както изрично е отбелязано в решението, би могло само да е в подкрепа на останалите недоказани факти/, е ирелевантно, респективно не е свързано с решаващата воля на съда за липса на твърдяната хипотеза на тормоз и дискриминация предвид гореизложените мотиви. С оглед на изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,