Определение № 368 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4732/2019 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решението от 8.10.2019 год. по гр. д. № 536/2019 год. Пазарджишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 27.05.2019 год. по гр. д. № 546/2018 год. на Велинградския районен съд, с което е прието за установено по отношение на Н. А. Г. и К. Г. Г., и двамата от [населено място], че М. И. Й. от същото село и В. В. П. от [населено място], са собственици на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [община], одобрена със заповед № РД-18-17/25.03.2010 год. на изп. директор на АГКК, с площ от 469 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], при посочените съседи.

Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответниците Н. А. Г. и К. Г. Г., чрез пълномощника им адв. Ст. В., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат отмяна на въззивното решение и вместо това предявения иск бъде отхвърлен, с присъждане на направените разноски да всички инстанции.

В приложеното изложение касаторите обосновават наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението с поставяне на процесуалноправния въпрос относно отклонението на съда от императивно вмененото му задължение по чл. 12 и чл. 235 ГПК – да обсъди всички факти по делото, респ. доказателствата, събрани по предвидения за това процесуален ред, които имат значение за правилното му решаване, произнасянето по който противоречи на практиката на ВКС -решение № 27 от 2.02.2015 год. по гр. д. № 4265/2014 год. на ІV г. о.

Ищците М. И. Й. и В. В. П., чрез пълномощника им адв. Ч. Ч., оспорват наличието на релевираното основание за допускане на касационното обжалване по съображенията в представения писмен отговор, респ. оспорват жалбата като неоснователна. Претендират заплащане на направените разноски за платеното адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск за собственост, въззивният съд приел, че ответниците, сега касатори, не са придобили със сделката по нот. акт от 1997 год. целия имот, тъй като праводателят им А. М. е бил собственик само на 1/2 ид. ч. от него. С нотариалeн акт № 166 от 1978 год. същият се е легитимирал за собственик на 1/2 ид. ч. от един по-голям имот – п. в кв. 47, от който впоследствие с плана от 1978 год. са образувани два парцела, единият от които е спорният – п. . Другият новообразуван парцел /имот с идентификатор № */ е предмет на спор по приключило производство, като в него е отречена възможността страните да са упражнявали фактическа власт върху отделните парцели, тъй като се касае за съсобствени имоти. Поради неоснователност на възражението за придобивна давност по отношение на този имот е уважен ревандикационният иск на настоящите ответници до размер на 1/2 ид.ч. Същото възражение за придобивна давност се поддържа и в настоящето производство от тях, като ответници по иска /сега касатори/, което съдът отново приел за неоснователно поради липса на доказателства за установяване на владение върху спорната 1/2 ид. ч., която техният праводател не е притежавал поради съсобствеността с неговия брат на бившия по-голям имот – липсват доказателства за упражняване на фактическа власт върху конкретно определен имот, както и за намерението за своене на чуждата идеална част. Без значение за спора за собствеността на имота е обстоятелството, че страните са построили сгради, за собствеността на които не спорят.

Следователно, обуславящият извода за основателност на иска за собственост върху спорната 1/2 ид. ч. от имота, е въпросът за придобиване на идеална част от съсобственик по давностно владение, който е разрешен от въззивния съд в съответствие с разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС с оглед основанието за упражняваната фактическа власт върху един от образуваните от бившия съсобствен имот парцел. Първоначално върху бившия по-голям имот собствеността е принадлежала на двамата братя И. и А. М., като първият преди разделянето му на два парцела е продал с нот. акт № 27/76 год. своята част на дъщеря си М. Й. по време на брака й със съпруга й В. Й., починал през 1989 год. Към 1978 год., когато по регулация от бившия имот се образуват два нови парцела и , е налице съсобственост между тях и А. М. /последният притежава 1/2 ид. ч. от бившия имот съгласно констативния нот. акт № 166/78 год./. Този обем права същият и съпругата му са могли да прехвърлят с продажбата през 1997 год. с нот. акт № 19/97 год. на Н. и К. Г. от парцел **, а за чуждата идеална част липсва легитимация на прехвърлителите, вкл. и на основание придобивна давност – доказателства за това придобивно основание не са представени и по отношение приобретателите, ответници по иска, сега касатори – Н. и К. Г..

С липсата на доказателства за неформална делба и самостоятелно владение в границите на образуваните по регулацията от 1978 год. два нови парцела от първоначалните съсобственици на стария имот, е обоснован и извода по приключилото производство по спора за 1/2 ид. ч. от другия парцел – , с идентификатор *. И в него е прието за неоснователно правоизключващото възражение на ответниците за придобивна давност върху чуждата идеална част /решение № 125 от 21.12.2017 год. по гр. д. № 4101/2016 год. по описа на ВКС, І г. о./.

Въззивният съд, въз основа преценка на събраните в настоящето производство доказателства е обосновал направения извод за неоснователност на възражението на ответниците за придобивна давност по отношение на чуждата идеална част върху спорния имот – не е установено същите да са упражнявали владение върху целия имот, с оглед на което и искът за собственост на 1/2 ид. ч. от имота е уважен.

Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че формулираният от касаторите в изложението процесуалноправен въпрос представлява по своята същност довод относно неправилността на извода в решението поради допуснато процесуално нарушение относно обсъждане на фактите по делото и преценка на събраните доказателства, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това и същият не обосновава наличие на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, нито специфичната такава по т. 1 – противоречие с практиката на ВКС. Представеното към изложението решение по гр. д. № 4265/2014 год. на ІV г. о. на ВКС изразява становището относно задължението на съда да изложи мотиви по всички възражения на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди събраните доказателства, съгласно разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, което е налице и в настоящия случай, видно от съдържанието на обжалваното въззивно решение. Доводът за необсъждане на тезата на другата страна по приключилото производство между страните с предмет спора за собствеността на 1/2 ид. ч. от другия имот, част от бившия съсобствен такъв, всъщност е довод относно неправилността на извода на съда, който не може да се обсъжда в настоящето производство. А относно преценката на приключилото между страните производство по спора за 1/2 ид. ч. от другия имот, част от бившия съсобствен такъв, същата обхваща противоречивите тези и на двете страни по отношение спора за собственост, в зависимост от позицията им. Същата обаче е относима към правилността на направения извод, но не обосновава наличието на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение при това положение не може да се допусне, а касаторите следва да понесат направените от ответника по касация В. П. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв./списък на разноските, договор за правна защита и съдействие/.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.