Определение № 578 от 27.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 500/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 4601/8.V.2012 г. на [фирма]-С., подадена от процесуалния му представител от САК, против решение № 466 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-ви с-в, от 26.ІІІ.2012 г., постановено по т. д. № 2998/2011 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 445 на СГС, ТК, с-в VІ-5, от 2.VІ.2011 г. по т. д. № 990/09 г. в следните обжалван негови части: 1/ Досежно отхвърляне на осъдителен иск на настоящия касатор с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответното [фирма]-С., за заплащане на сума в размер на 45 517 евро, претендирана като дължимо възнаграждение по сключен помежду им на 10.VІІ.2008 г. договор за проектиране на жилищна сграда; 2/ Досежно отхвърляне на обективно кумулативно съединен осъдителен иск на касатора със същото правно основание и срещу същия ответник, чиито предмет е било присъждане на сума в размер на 14 332 евро, претендирана като допълнително възнаграждение по договора, пропорционално разпределено с оглед на реално постигнатата в хода на това проектиране разгъната застроена площ /Р./ на сградата; 3/ Досежно осъждането на търговеца настоящ касатор по насрещния осъдителен иск на ответното [фирма] с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД да му заплати 91 200 лева – като авансово преведена сума за възнаграждение по процесния договор за изработка, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на този насрещен иск /31.VІІІ.2009 г./ и до окончателното й изплащане; 4/ Досежно осъждането на касатора [фирма]-С. с допълнителното първоинстанционно решение на СГС от 10.VІ.2011 г. по насрещния иск на [фирма]-С. да заплати на последното още и сумата 87 171.70 лева, ведно със законната лихва от предявяването на този насрещен иск /31.VІІІ.2009 г./ и до окончателното й изплащане. Единственото оплакване на търговеца касатор е за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което той претендира касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който неговите два обективно кумулативно съединени осъдителни иска с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени в предявените по делото размери /45 517 евро и съответно 14 332 евро/, докато насрещният иск на [фирма] с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД - за присъждането на сума в общ размер от 178 371.70 лева, като получена на отпаднало основание, да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора бъдат присъдени и всички направени по делото разноски. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие но предпоставките по т.т. 1 и 2. на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС (изразена в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 5/15.ІІІ.2010 г. на І-во т.о. по т. д. № 390/09 г., а също и с постановката по т. 3 на ППВС № 3/29.ІІІ.1973 г.) по два материалноправни въпроса, които освен това били решавани противоречиво от съдилищата, както следва: 1/ Дали възложител по договор за изработка разполага с правото едностранно да го развали поради наличие на съществени недостатъци, след като вече е приел изпълнената /изцяло или частично/ работа? 2/ Разполага ли възложител по договор за изработка с правото едностранно да го развали - без да даде подходящ срок за изпълнение? По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез процесуалния си представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване и за присъждане на разноски в размер на сумата от 22 000 лв., съгласно приложени списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 15.VІ.2012 г. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да отхвърли исковете на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и съответно да уважи двата насрещни иска на ответното по касация дружество с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, въззивната инстанция е приела, от една страна, че престираното от проектанта забавено изпълнение по процесния договор за изработка от 10.VІІ.2008 г. не било станало безполезно за възложителя, предприел разваляне на сделката след завеждането на делото, а - от друга, че същото изпълнение било освен забавено, още и толкова некачествено, с такива съществени недостатъци, че извършената от [фирма]-С. работа се оказвала „негодна за нейното договорно и обикновено предназначение” и поради това, съгласно чл. 265, ал. 2 ЗЗД, кредиторът [фирма]-С. разполагал с предвидените в тази разпоредба „специални средства за защита”, сред които и правото му да развали договора, упражнено посредством получената от касатора покана на датата 6.VІІ.2009 г. По такъв начин централният за спора по делото въпрос, дали реално е настъпил целеният с последната конститутивен ефект, е бил разрешен в положителен смисъл, но в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 5/15.ІІІ.2010 г. на състав от І-во т.о. по т. д. № 290/09 г., с което се приема, че: „По отношение развалянето на договора за изработка приложение намират правилата на чл. 87 ЗЗД, като приемането и одобряването на работата изключват правото на възложителя да развали договора поради неизпълнение”. Вторият релевиран в изложението на касатора към жалбата му материалноправен въпрос не е бил предмет на произнасяне на въззивната инстанция с атакуваното решение, след като с последното правилото на чл. 87, ал. 1 ЗЗД е било игнорирано. Налице е поради това хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол и затова ще следва да бъде указано на касатора [фирма]-С. да внесе по с/ка на ВКС допълнителна държавна такса в размер на сумата от 5 910 лв. на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение