Определение № 1160 от 12.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 470/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адвокат С. Ж. Паров, като лице, имащо право да получи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в качеството му на адвокат, упълномощен от ищеца в производството Г. С. Д., срещу определение № 903 от 08.11.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 818/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, в частта, в която след частична отмяна на определение № 910/ 06.06.2024 г., постановено по гр.д. № 2581/ 2023 г. по описа на Районен съд – Хасково, е изменено решение № 258/ 29.03.2024 г., постановено по гр.д. № 2581/ 2023 г. по описа на Районен съд – Хасково, в частта му за разноските, като „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД е осъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв да заплати на адвокат С. Ж. Паров сумата от 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита на ищеца Г. С. Д., вместо първоначално определената сума от 1 318 лв. В частната касационна жалба се навежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, тъй като при определяне на размера на възнаграждението, което се следва на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на ищеца, въззивният съд не е приложил никакви законови критерии и не е посочил въз основа на каква база прави преценката за дължимия размер на възнаграждението. Частният касатор посочва, че като ориентир при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът трябва да използва критериите за това, установени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет /Наредба № 1/09.01.2004 г./. С оглед на това счита, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита на ищеца в първоинстанционното производство, което следва да бъде присъдено в полза на адвоката в случая, възлиза на сумата от 1 318 лв., изчислен въз основа на цената на иска и съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.01.2004 г. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани четири правни въпроса, като по отношение на три от тях е направено позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а по отношения на един от тях – и на допълнителното основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба - „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, е подал писмен отговор, в който заявява, че не са налице основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, както и че подадената жалба е неоснователна. Претендира разноски за защита в производството пред касационния съд. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Окръжен съд – Хасково е приел за основателна молбата за изменение на решението, постановено по гр.д. № 2581/ 2023 г. по описа на Районен съд – Хасково, в частта му за разноските, подадена от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, с която е направено искане за присъждане на по-нисък размер на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат С. Паров, осъществил безплатна адвокатска защита на ищеца Г. С. Д. в производството пред първа инстанция, от този, определен в решението, който е 1 318 лв. Въззивният съд е направил този извод, като е съобразил решение на СЕС по дело С-438/22 и въз основа на даденото в него тълкуване, е счел, че дължимото на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да се определи като се вземе предвид предмета на спора, цената на иска, както и труда, който е положен от адвоката за защита на претендираното от ищеца право. Отчел е, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, че по него е проведено само едно съдебно заседание, в което страните и техните процесуални представители не са присъствали и в което не са извършвани процесуални действия по събиране на доказателства, както и че положеният от пълномощника на ищцата труд по делото се изразява само в подаване на искова молба, в която е изразено и становище по същество на спора. С оглед на тези факти въззивният съд е заключил, че размерът на възнаграждението, което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да се присъди на упълномощения от ищеца адвокат, възлиза на сумата от 600 лв., а не на определения от първоинстанционния съд в постановеното по делото решение размер от 1 318 лв. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя следните въпроси, които поддържа, че са разрешени в обжалваното определение и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд: 1. Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. - на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда?; 2. Следва ли при съобразяване на критерия „разумност и пропорционалност“ съдът да съобрази цената на иска, действителната правна и фактическа сложност на делото?; 3. Следва ли при съобразяване на критерия „разумност и пропорционалност“ на разноските, като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение, да служи като ориентир Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?; 4. Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските, подлежащи на възстановяване, респ. - на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда, и следва ли да се изследва, освен фактическата и правна сложност по делото, също и цената на иска, респ. - материалният интерес по делото? Всички тези въпроси, въпреки че са формулирани като отделни, поставят общ правен проблем за това какви са критериите, при съобразяване на които съдът определя по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв размера на възнаграждението, което се присъжда на адвоката, оказал безплатна правна помощ на страна в производството, в полза на която е решено делото. Ето защо те ще бъдат обединени и разгледани като един обобщен въпрос. Той е свързан с прилагане на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното определение, в което въззивният съд е определил размера на възнаграждението, дължимо на упълномощения от ищеца адвокат, който се е съгласил да окаже безплатна адвокатска помощ в производството, прилагайки нормата на чл. 38, ал. 2 ГПК, което е обусловило и направеният краен извод, че подадената от ответника молба по чл. 248 ГПК е основателна. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв има постановена практика на ВКС, която е актуална, тъй като е съобразена с тълкуването на правото на ЕС, направено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища и на което се позовава частният касатор в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Тя е обективирана в Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч.т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т.д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че е налице несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/2004 г., в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 14/ 18 февруари 2025 г., тъй като установеното с нея правило представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Посочено е и че това е основание разпоредбата в тази й част да не се прилага от съда. Направен е извод, че установените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за него, като те подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. От мотивите на обжалваното определение е видно, че при определяне по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв на размера на дължимото на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждение за оказана безплатна правна защита в първоинстанционното производство, въззивният съд се е съобразил с тълкуването на правото на ЕС, дадено в Решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и съобразено в практиката на ВКС, и не е приложил като обвързващи го минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/2004 г., в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 14/ 18 февруари 2025 г., която е била действаща към датата на сключване на договора за поръчка с адвоката и към датата на осъществяване на процесуално представителство от адвоката пред първата инстанция. Наред с това въззивният съд е взел предвид и всички изведени в цитираната практика на ВКС критерии – съобразил е, че предмет на делото е иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, че по него е проведено само едно съдебно заседание и не са събирани доказателства, различни от писмените, както и че в производството упълномощеният от ищеца адвокат е извършил само процесуалното действие по подаване на искова молба, като не се е явил в проведеното по делото едно открито съдебно заседание. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв както в съответствие с тълкуването на правото на ЕС, дадено в практиката на СЕС, така и с разрешенията в актуалната практика на ВКС. Това означава, че по отношение на обобщения въпрос, поставен от частния касатор, не са налице допълнителните основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от установените от него обстоятелства, отнасящи се до правната и фактическа сложност на делото и до вида и количеството на извършената от адвоката работа, за определяне на размера на дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното определение, което не може да стане в стадия по селекция на частните касационни жалби по чл. 288 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК от частния касатор са посочени още две определения на ВКС, на които се заявява, че противоречи обжалвания акт - Определение № 638 от 18.03.2024 г., постановено по ч.т.д. № 757/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. и Определение № 474 от 28.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 961/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. В тях обаче не е разгледан въпросът за прилагане на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въпреки това в тези определения е дадена същото принципно разрешение, като това в цитираните вече актове на ВКС по прилагането на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, че при съобразяване на тълкуването на член 101, параграф 1 ДФЕС, направено с Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, се налага изводът, че Наредба № 1/2004 г., установяваща минимални размери на адвокатските възнаграждения, противоречи на правото на ЕС, тъй като нарушава конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, което е основание тя да не се прилага от съда. Както беше посочено, произнасянето на въззивния съд съответства напълно на това разрешение, поради което от посочените две определения също не може да се заключи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд – Хасково. В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не излага конкретни съображения защо счита, че отговорът на обобщения правен въпрос за критериите при определяне от съда на размера на дължимото на адвоката възнаграждение за оказана безплатна правна защита на страна в гражданско производство, би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. След като по поставения въпрос вече има формирана съдебна практика, която е актуална, включително е съобразена със задължителното тълкуване на правото на ЕС, направено в Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, и не е настъпил какъвто и да е нов факт, свързан с развитието на обществените отношения или със законодателството, което да налага нейната промяна, то трябва да се приеме, че не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 903 от 08.11.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 818/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. В производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски на страната, в чиято полза то е приключило, поради което и искането на ответника по частната касационна жалба за присъждане на такива, направени в производство пред касационния съд, е неоснователно. Актът, с който съдът се произнася по подадената молба по чл. 248 ГПК, не е от категорията на актовете, предвидени в чл. 81 ГПК, с които се слага край на делото, защото с него съдът не решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по конкретното исково производство, а само изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане. С оглед на това и изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, то няма основание за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт. Това се приема последователно в практиката на ВКС - Определение № 387 от 14.08.2019 г., постановено по ч.т.д. № 1669/2019 г. по описа на ВКС, I т.о., Определение № 136 от 19.03.2019 г., постановено по ч.т.д. № 2580/2018 г. по описа на ВКС, I т.о. и други. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение