Определение № 1240 от 23.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2574/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Командване на Военновъздушните сили срещу решение № 493/25.07.2024 г. по в. т. д. № 837/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 873/07.07.2023 г. по т. д. № 2108/2021 г. на СГС за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД осъдителни искове за заплащане на обезщетение поради разваляне на договор в размер 120 000 лв., за заплащане на неустойка за забава в размер 3 600 лв., както и за заплащане на мораторна лихва в размер 2 833, 33 лв. за забава на главниците от 120 000 лв. и 3 600 лв.

Касаторът Командване на Военновъздушните сили оспорва въззивното решение с оплаквания за неговата незаконосъобразност като твърди, че въззивният съд, вместо да обсъди въведените с въззивната жалба оплаквания, е основал решението си на неправилно извършена от него служебна преценка и констатация за недействителност на сключени между страните по спора основно и допълнително споразумения, формирайки невярното заключение, че са нарушени разпоредби на ЗОП. Оспорва приложимостта на чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП, като счита, че в случая относима е разпоредбата на чл. 20, ал. 1, т. 4 ЗОП. Посочва, че правилото за пряко договаряне е спазено – чл. 18, ал. 1, т. 13 ЗОП. Релевира оплакване срещу неправилната преценка на съда относно липсата на основание за приложение на правилото, разписано в чл. 293, ал. 3 ТЗ. Наред с това, касаторът претендира, че съдът незаконосъобразно е разгледал преклудирано възражение на въззиваемата страна относно нищожност на клаузите в допълнителните споразумения от 06.10.2016 г. и 20.12.2017 г. Позовава се на разрешението, дадено с решение № 202/2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, с което се приема, че съдът не е длъжен да следи служебно за нищожност на договора, или отделни негови клаузи поради противоречие със закон, както и да разгледа заявено в хода на исковия процес възражение за приложимост на ЗОП, а единствено се произнася по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба, или по предявен инцидентен установителен иск. Сочи, че в конкретния случай такова възражение от ответника не е направено в срока за отговор, нито в хода на разменената кореспонденция е навеждано такова възражение, нито е предявен инцидентен установителен иск. Такова твърдение е направено едва с отговора на въззивната жалба. Касаторът заявява и оплакване срещу неправилно тълкуване на клаузата, обективирана в т. 15 от допълнителното споразумение с дата 06.10.2016 г., която предвижда неустойка при разваляне на договора, съответно според Командване на военновъздушните сили съдът неправилно е приел, че с тази клауза единствено е предвидена възможност изпълнителят да бъде удовлетворен от учредената банкова гаранция.

Достъпът до касационно обжалване е обоснован с твърдения за очевидна неправилност на въззивния акт, отделно с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1.“Може ли въззивният съд в рамките на правомощията си, описани в т. 1 от ТР № 1/2013 г. и ТР № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС да разглежда служебно при липса на въведено възражение противоречие със законови разпоредби, за неспазването на които законът не предвижда нищожност по чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД?“

2.„В кои случаи съдът има право да се произнася служебно относно нищожността на сключения между страните договор при липса на направено възражение за нищожност в срока за отговор на исковата молба?“ Твърди се тези два въпроса да са разрешени в отклонение от ТР № 1/2013 г. и ТР № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС, както и практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК.

3. „Длъжен ли е съдът при тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД да търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността?“ По третия въпрос се твърди отклонение от разрешението, дадено в решение № 50116/18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на I т.о., решение № 128/17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г., II г.о.

4. „Има ли разпоредбата на чл. 18, ал. 1, т. 12 или т. 13 ЗОП императивен характер и може ли неспазването й да доведе до нищожност на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД?“ Заявява се, че отговорът на този въпрос е от значение за правилното прилагане на закона и развитие на правото.

При изложените твърдения от касатора е формирано искане за селектиране на въззивното решение с цел извършване на касационен контрол и отмяната му, след което постановяване на друго решение, с което заявените осъдителни претенции да бъдат уважени.

Ответникът по касация „Бул-ер Интернешънъл“ ЕООД оспорва подадената жалба като неоснователна. Поддържа становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като изложените от касатора съображения водят до извод, че се касае за оплаквания относно допусната от въззивния съд неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона и не съставляват основания за наличие на очевидна неправилност. Дружеството уточнява, че възражението за нищожност на договора е заявено още в хода на първоинстанционното производство в последното съдебно заседание и това обстоятелство не се променя от факта, че възражението не е било разгледано от първоинстанционния съд. Според ответника една част от поставените от касатора въпроси са неточно формулирани, а първият въпрос е общотеоретично поставен вън от конкретиката на спора. Претендира постановяване на акт, с който въззивното решение да не бъде допуснато до касационен контрол, евентуално да бъде оставено в сила като на ответника се присъдят сторените в производството по делото разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по заявена от Командване на Военновъздушните сили /КВВС/ искова молба, обективираща кумулативно съединени осъдителни претенции срещу „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД за заплащане на обезщетение като последица от развален договор за предоставяне на услуги по разработване и внедряване на неуправляеми авиационни ракети в размер 120 000 лв., неустойка за забава в размер 3 600 лв. и мораторна лихва за забава на главниците от 120 000 лв. и 3 600 лв. в размер 2 833, 33 лв. По този начин претенциите са уточнени в рамките на въззивното производство /л. 145 от делото на Апелативен съд София/. Твърденията са, че на 20.08.2014 г. между „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД и Института по отбрана „Професор Ц. Л.“ е бил сключен договора за разработване и внедряване на неуправляеми авиационни ракети, а на 06.10.2016 г. в изпълнение на т. 9.3. към раздел IV от договора е било сключено допълнително тристранно споразумение и с Военновъздушните сили, които в качеството на изпълнител да извършат войскови летателни изпитвания на разработените неуправляеми ракети. Срещу това възложителят „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД се е задължил да предостави в 6-месечен срок от приключване на летателните изпитвания 2 500 л. гориво за самолети, турбохладилник, авиационни акумулаторни батерии и четки за генератор за самолет. Твърди се още, че летателни изпитвания са били проведени на 18.01.2016 г., но ищецът не е получил доставка на описаните материални средства поради забава на възложителя, която пък се твърди да е следствие от невъзможността за доставката им от страна на „Рособоронекспорт“ АД, което дружество е регистрирано в Русия и попада в санкционния списък на Службата за контрол на чуждестранните активи на САЩ със забрана да получава плащания по банков път от кореспондентски на американски банки такива на територията на Европа. Отделно дружеството попада и в санкционен списък на ЕС. Поради забавено виновно неизпълнение от страна на ответното дружество ищецът е развалил договора.

В хода на производството ответникът е противопоставил възражение за нищожност на договора с твърдения, че ръководството на ВВС се явява публичен възложител по смисъла на чл. 5, ал. 2, т. 13 ЗОП, тъй като процесното оборудване се доставя в хипотезите на чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОП и за доставката не са относими изключенията, уредени в чл. 149, ал. 1 ЗОП, а дори оборудването да не попада в обхвата на стоките по посочените две алинеи, на общо основание съгласно ал. 2 на чл. 148 ЗОП възложителят е бил длъжен да обяви обществена поръчка. Ищецът е оспорил това възражение с твърдения, че договорът не е сключен за доставка на оборудване, а за извършване на услуги. Става дума за консумативи за самолетите, с които са извършени изпитванията, т. е. „възстановяване в натура“ на разходван ресурс, доколкото не се предвиждало изобщо плащане на цена. Срещу възражението ищецът КВСС е противопоставил допълнителни твърдения, че стойността на процесните активи е под прага, над който се прилага ЗОП - чл. 20, ал. 1, т. 2, б. „б“ и б. „в“ от същия закон.

При подадена срещу отхвърлителното решение на първоинстанционния съд въззивна жалба от ищеца състав на Апелативен съд София е потвърдил това решение. В мотивите на въззивния акт съдът е изградил теза за нищожност на подписаното към договор № 3-2395/20.08.2014 г. тристранно споразумение от 06.10.2016 г. и допълващото го споразумение от 20.12.2017 г. Тази теза е формирана след възприемане на становището, изразено от ответника въззиваем, че доставката на материалните активи от страна на възложителя „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД се явява самостоятелно облигационно правоотношение, по което той е в ролята на изпълнител, както и с оглед факта, че се разходват публични средства, за които законът предписва да бъдат придобити чрез обществена поръчка. След преценка на количествата материални активи и стойността им от 120 000 лв., които възложителят „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД е следвало да достави на КВВС за осъществяване на описаните в чл. I.1. от споразумението с дата 06.10.2016 г. войскови летателни изпитвания на ракети, и извършена справка съдът е установил, че процесните активи не попадат в списъка по чл. 148, ал. 1 ЗОП, поради което е стигнал до извод, че съобразно чл. 148, ал. 2 ЗОП приложение намират правилата за публичните възложители. Счел е, че договарянето на доставка, извършено извън очертанията на ЗОП, представлява нарушение на императивно законово правило и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД то се явява нищожно. Преценил е доводите на ищеца за приложение на чл. 293, ал. 3 ТЗ за неоснователни, тъй като в случая договорът е нищожен поради нарушение на законови изисквания, а не поради неспазване на формата за действителност. Позовал се е на даденото с ТР № 7/ 2013 г. на ОСГТК, ВКС разрешение, че при разваляне на договор поради виновно неизпълнение на длъжника, дължима е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне – неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена, но не и неустойка за забава по чл. 92, ал.1 ЗЗД, каквато се претендира в размер на 3 600 лв.

В допълнение съдът е изложил аргументи за неоснователност на предявения иск за заплащане на обезщетение с цена 120 000 лв. дори в хипотеза, в която процесните споразумения за доставки се явяват действителни, тъй като е приел липса на уговорка относно дължимост на подобно обезщетение. Счел е че, доколкото с т. 10.5 от сключеното на 06.10.2016 г. допълнително споразумение е уговорено учредяване на банкова гаранция от възложителя в размер на 120 000 лв. и срок на валидност не по-малък от седем месеца, считано от датата на подписване на споразумението, съответно право на ищеца при разваляне на договора поради неизпълнение да усвои тази гаранция, е нелогично КВВС да има право да претендира и пряко от ответника обезщетение за разваляне поради неизпълнение. Според апелативния съд, ако ищецът е поддържал интерес от доставката и след срока, той е трябвало да изиска удължаване на банковата гаранция. Като е съобразил, че от представената по делото кореспонденция този въпрос е бил поставян между страните и банковата гаранция не е била удължена, нито е била представена нова, съдът е заключил, че при липса на валидна банкова гаранция разпоредбата на т. 15 от допълнителното споразумение с дата 06.10.2016 г. е неприложима и не може да бъде интерпретирана като уговорка за заплащане на обезщетение при разваляне на договора. В подкрепа на този извод съдът е изтъкнал, че всъщност в чл. 4, ал. 3 от допълнителното споразумение с дата 20.12.2017 г., с което срокът за доставката е удължен при изтекъл срок на банковата гаранция, е посочен размерът на обезщетението за неизпълнение и той възлиза на 10% от неизпълнената част.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само формално посочено без да са изложени каквито и да е съображения защо според касатора въззивното решение страда от тази квалифицирана форма на неправилност. Както многократно е имала възможност да посочи в свои актове касационната инстанция, съдът не е длъжен служебно да извежда наличието на основания и да мотивира достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение, а това е изцяло в задължение на касатора. Като в случая това не е сторено, то и на това основание следва да бъде отказан достъп до касационно обжалване.

Не са налице твърдяните от касатора основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Първият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, тъй като не поставя общозначим материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото, по който въззивният съд се е произнесъл, а изисква тълкуване на две тълкувателни решения. Съобразно разписаното в чл. 130, ал. 2 ЗСВ правило, тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, т. е. те самите не подлежат на тълкуване. Отделно от това, въпросът е предпоставен от определена защитна теза на касатора, която изисква проверка дали въззивният съд правилно е приложил материалния закон. В този смисъл той се явява касационно оплакване, регламентирано от чл. 281, т. 3, предл 1 ГПК, което не може да бъде разглеждано в първата фаза по селекция на касационната жалба.

Вторият въпрос също е непрецизно зададен и поради тази причина не покрива общата предпоставка за достъп до касационен контрол. Следва да бъде посочено, че отговор на първата част от въпроса е даден в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС. Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението си по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателния акт е посочено още, че задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това дали е доказано пораждане на права и задължения за страните. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Когато, без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235 ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Независимо от непрецизната формулировка на въпроса, настоящият състав на съда счита за нужно да посочи, че въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от приетото в цитираното тълкувателно решение. Отделен е въпросът дали правилно е субсумирал фактите под законовите текстове. Тази проверка обаче, както беше изяснено по-горе, не е дължима в производството по чл. 288 ГПК по проверка относно достъп до касация.

По отношение на третия въпрос липсва съществената характеристика да е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като съображенията относно смисъла на постигнатите между страните договорки апелативният съд е изложил алтернативно и в допълнение на основния си извод за липса на валидна обвързаност между тях поради нищожността на сключените две споразумения. Единствено за пълнота на изложението следва да бъде добавено и, че въпросът не държи сметка за разменената между страните по делото кореспонденция /писмо рег. № 400-7062/25.08.2017 г. и писмо рег. № 400-6864/23.08.2018 г./, изтъкнатото от ВВС изискване доставката да е извършена конкретно от руското дружество „Рособоронекспорт“ АД, липсата на уговорка, вменяваща в задължение на възложителя „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД учредяването на банкова гаранция или удължаването на срока на вече учредената, въпреки изтеклия срок за изпълнение по първото споразумение, и най-сетне уговорките в споразумението от 06.10.2016 г. /чл. 17.1./ и това от 20.12.2017 г. /чл. 3, чл. 6 и чл. 7/. Прави впечатление разширяване на кръга обстоятелства, които според страните ще бъдат смятани за форсмажорни и ще освободят неизпълнилата задължението си страна от отговорност – „…забрани, ограничения, нареждания и други подобни, които са наложени с административен акт на държавен или общински орган“.

Четвъртият въпрос отново не покрива общата предпоставка за достъп до касация, доколкото е поставен изцяло хипотетично и извън заявените в касационната жалба оплаквания, сред които отсъства това, че сключените в нарушение на ЗОП договори могат да бъдат унищожени съобразно специалните правила на ЗОП, но не и да бъдат прогласени за нищожни в приложение на общите правила на ЗЗД. В мотивите на атакуваното въззивно решение липсват съображения за установяване нищожност на процесните две споразумения поради нарушение на чл. 18, ал. 1, т. 12 или т. 13 ЗОП, а са изложени съждения за приложение на чл. 20, ал. 1 ЗОП по аргумент за обратното от чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП. В допълнение може да бъде изтъкната последователната съдебната практика /напр. решения на ВКС по т.д. № 2499/2019 г. на 2 т.о. и по т.д. № 1107/2011 г. на 2 т.о./, която приема, че общото основание за нищожност на договора поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД е приложимо и по отношение на договорите, сключени по реда на ЗОП при нарушение на императивна норма, предвидена в него. Противоречието със закона като основание за нищожност се отнася за всички сделки, независимо вида им и страните по тях, като наличието на специален закон, уреждащ конкретния вид сделка, не игнорира приложението на общото основание за нищожност поради противоречие със закона. Специалният закон може да съдържа самостоятелни основания за нищожност/унищожаемост, които не дерогират общото основание по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД при противоречие с друга императивна правна норма.

При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на „Бул-Ер Интернешънъл“ ЕООД сторените от дружеството разноски за процесуален представител в размер на 8 739, 66 лева – адвокатско възнаграждение съобразно представената фактура № 5653 и платежно нареждане от 04.11.2024 г.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС