Определение № 4858 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 839/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. Б. А., гражданин на Д., паспорт №•••••••••, с адрес: Д., [населено място] 9382, [улица], чрез пълномощниците му по делото адв. Х. Н. и адв. Л. П., против Решение №1231 от 07.11.2023г. по в. гр. д. №1249/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било отменено Решение №210 от 27.03.2023г. по гр.д. № 664/2022г. на Софийския окръжен съд, като вместо него е отхвърлен иска с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от О. Б. А. против Р. Г. Василев, ЕГН [ЕГН], за установяване, че ответникът дължи на ищеца по запис на заповед от 30.12.2010г. сума в размер на 75 640 евро и законна лихва върху тази главница за периода от 18.02.2019г., за които суми са били издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №945/2021г. на РС- Самоков. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Р. Г. Василев от [населено място], [жк], [жилищен адрес] ап.4, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. П. И., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на вземане по абстрактна сделка- запис на заповед, за което е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Съдът е приел от фактическа страна, че на 30.12.2010г. между ищеца О. Б. А., като заемодател и ответника Р. Г. Василев, като заемател, е бил сключен договор за паричен заем, съгласно който ищецът е предоставил на ответника сума в размер на 75 640 евро, която ответникът се е задължил да върне в срок до 01.01.2014г. На същата дата- 30.12.2010г. ответникът е издал в изпълнение на клаузата по чл. 6 от договора за заем като обезпечение на поетото с договора задължение запис на заповед на предявяване в полза на ищеца за същата сума- 75 640 евро. На ценната книга е посочено, че е била предявена за плащане на 17.02.2019г. Съдът е приел, че по делото липсват доказателства и твърдения ответникът да е върнал на ищеца предоставената му в заем сума. Счел е за неоснователно възражението на ответника, че погасяването по давност на вземането на ищеца по каузалното правоотношение /договора за заем/ води до погасяване и на вземането му по абстрактната сделка- запис на заповед. За да направи този извод съдът е изложил съображения, че от значение за изключване на отговорността по абстрактната сделка са само такива възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, които се отнасят до самото парично вземане /например: надлежното възникване на правото, погасяването на правото, новирането на правото, опрощаване на правото, прихващане с правото, недействителност или унищожаемост на правото и др. подобни/, но не и възражения, които се отнасят до правото на иск, каквото е възражението за изтекла погасителна давност. Съдът е приел за основателно обаче възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на ищеца по записа на заповед. В тази връзка са изложени съображения, че тригодишната погасителна давност за вземането по чл.531, ал.1 от ТЗ е започнала да тече след изтичане на едногодишния срок по чл.487, ал.1 от ТЗ от издаване на записа на заповед за предявяването му, като същата е изтекла на 30.12.2014г., а искът е предявен на 09.09.2021г. Съдът е посочил, че искът е погасен по давност даже и да се приеме, че погасителната давност е започнала да тече след изтичане на едногодишния срок от падежа по договора за заем- 01.01.2014г. Счел е за неоснователни доводите на ищеца, споделени от първоинстанционния съд, че погасителната давност е започнала да тече от датата на предявяване на записа на заповед- 17.02.2019г., тъй като подобно разрешение би било в противоречие с разпоредбите на чл.114, ал.2 от ЗЗД и чл.487, ал.1 от ТЗ. Посочил е и че в случая процесната ценна книга не съдържа уговорка по чл.487, ал.1, изр.3 от ТЗ за определяне на по- дълъг срок за предявяването й от установения в изр.2 на същата разпоредба едногодишен срок от издаването. Приел е за недоказана и житейски необоснована хипотезата текстът за предявяване на записа на заповед на 17.02.2019г. да е бил написан още при издаване на ценната книга на 30.12.2010г. Посочил е, че даже и това да е било извършено в действителност, то не може да има правните последици на клауза по чл.487, ал.1, изр.3 от ТЗ. По така изложените съображения съдът е отхвърлил предявения иск като погасен по давност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с т.17 от Тълкувателно решение №4/2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.3 от Тълкувателно решение №1 от 28.12.2005г. по тълк.д.№1/2004г. на ОСТК на ВКС. Изложението съдържа правни доводи и оплаквания срещу изводите на въззивния съд, но в него не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който според жалбоподателя е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираните решения. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. С оглед на посочените указания и доколкото в изложението касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, обосноваващ приложното поле на касационното обжалване, то такова на соченото от него основание по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК не може да се допусне. В изложението касаторът поддържа, че въззивното решение е и очевидно неправилно, поради което иска допускането му до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че решаващите изводи на въззивния съд по спорния по делото въпрос от кога тече погасителната давност при запис на заповед на предявяване, който не е бил предявен в едногодишния срок по чл.487, ал.1, изр.2 от ТЗ- от предявяването му или от изтичане на едногодишния срок за предявяване по чл.487, ал.1, изр.2 от ТЗ, са в съответствие с формираната практика на ВКС / Решение №162 от 02.11.2012г. на ВКС по т.д. №1126/2011г., ІІ т.о., Решение №69 от 05.07.2016г. на ВКС по т. д. №81/2015г., І т.о. /, съгласно която в тази хипотеза тригодишният давностен срок по чл.531,ал.1 от ТЗ започва да тече от изтичането на едногодишният срок за предявяване по чл.487, ал.1, изр.2 от ТЗ. Предвид горното касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. С оглед изхода на делото и предвид направеното искане касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна по касационната жалба направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 4000 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,