Определение № 372 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1127/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение №1290/16.11.2023г. по гр.д.№209/2023г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 2041/13.03.2020 г. по гр.д. №7698/2019г. на Софийски градски съд, като вместо е постановено друго по същество, с което:

• прието е за установено по отношение на Столична Община, че Н. И. В., [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв. Д., е собственик по давност на имот с идентификатор ***... по КККР на [населено място], район „И.“, състояща се от два самостоятелни обекта с идентификатори ***....* и ***....*., находяща се в [населено място],[жк], с площ от 90 кв.м., състояща се от търговска зала, кафене, складове към тях, тоалетна и предверие;

• оставен без разглеждане предявеният от Н. И. В. с ЕГН-[ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв. Д., срещу Столична Община, със съдебен адрес: [населено място], [улица], евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 183 от ЗЗД за установяване, че Н. И. В. е собственик по покупко-продажба, извършена във формата на фактура № [ЕГН] от 13.06.2003 г., на недвижим имот с идентификатор ***... по КККР на [населено място], район „И.“, състояща се от два самостоятелни обекта с идентификатори ***....* и ***....*., находяща се в [населено място],[жк], с площ от 90 кв.м., състояща се от търговска зала, кафене, складове към тях, тоалетна и предверие.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск се отхвърли изцяло като неоснователен.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.В изложението са възпроизведени оплакванията за неправилност на обжалваното въззивно решение, които са изложени в касационната жалба.Не са формулирани правни въпроси, а се сочи общо, че решението противоречи на решение №50121/16.03.2023г. по гр.д.№4519/2021г. на ВКС, І г.о.

Ответникът по касационната жалба Н. В. е депозирала отговор на касационната жалба, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.По същество се изразява становище за нейната неоснователност.Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС и чл. 183 от ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ищцата Н. И. В. е собственик по давност, евентуално – по покупко-продажба, на стопанска сграда на един етаж с идентификатор ***..., находяща се в [населено място],[жк], с площ от 90 кв.м., състояща се от търговска зала, кафене, складове към тях, тоалетна и предверие.

При преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че процесната постройка е била изградена и приета за експлоатация с протокол обр.16 на 08.04.1985г. като „магазин за хляб и хлебни изделия“. Според заключението на съдебнотехническата експертиза, прието пред първата съдебна инстанция, сградата представлява временен строеж по смисъла на чл. 120 от ППЗТСУ/отм./.Същият извод е потвърден и от вещото лице инж. П., изготвил заключението, прието пред въззивния съд.Монтирана в кв. 53, парцел I, отреден „За ОЖС“ по застроителния и регулационен план от 1989г., от конструктивна гледна точка сградата съставлява сглобяема метална конструкция върху бетонна площадка с бетонен фундамент и по своята характеристика е „строеж“ по смисъла на закона, но не и преместваем обект, тъй като не отговаря на изискванията за такъв по т. 80 от ПЗР на ЗУТ.През 2005 г. е извършено заснемане и е издаден акт за узаконяване.

Този обект не е актуван като общинска собственост - с представения Акт за частна общинска собственост № 718 от 27.11.2000г., а е актуван само теренът с площ от 16 290 кв.м., върху който са построени жилищни блокове 61, 62, 63, 64 и 71, но не и процесната сграда, построена в междублоковото пространство.

Установява се от представеното в заверено копие фирмено дело № 2158/1997 г. на СГС, че с решение № 32 от 20.12.1996 г. на Столичен Общински Съвет общинска фирма „Хлебни изделия-София“ е преобразувана на 7 еднолични акционерни дружества, от които „Хлебни изделия - Б.“ЕАД, учредено с капитал 42 432 000лв., е поело активите и пасивите на „Хлебозавод 6“ на ОФ „Хлебни изделия“ съобразно баланса му към 30.06.1996 г., вкл. недвижимите имоти по Приложение 4.5., сред които и процесната сграда.Видно от данъчна фактура № [ЕГН] от 13.06.2003 г. ищцата е закупила сградата от „Хлебни изделия - Б.“ АД за сумата 2000лв.

С молба от 30.09.2004 г. ищцата е поискала от кмета на общината да сключат договор за наем на терена под притежавания от нея магазин, какъвто е и сключен на 22.10.2004 г. и подновен на 11.11.2005г.Предмет на двата договора е предоставяне на временно и възмездно ползване от общината като наемодател на ищцата В. като наемател на общински терен /петно/ в [населено място],[жк], кв. 53, до [жилищен адрес] за монтиран павилион с разгърната площ от 90.89 кв.м. и с предназначение – сладкарница.

От показанията на разпитания свидетел С. се установява, че от години ищцата стопанисва обекта и се грижи за него.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният иск за собственост, основан на упражнено владение и изтекла придобивна давност, е основателен, тъй като ищцата е установила фактическата власт върху процесната постройка при плащането на цената за нея по фактурата от 13.06.2003 г.Тази сделка не е била сключена в необходимата за действителността форма на нотариален акт, но е била достатъчна за да положи началото на обикновеното давностно владение, протекло постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно - без противопоставянето от страна на действителни я титуляр на правото на собственост и без данни за прекъсване или опорочаване на владението. С оглед на това, презумпцията на чл. 69 от ЗС, съгласно който се предполага, че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго, в случая не е оборена. Обстоятелството, че сградата е изградена като временен строеж, не лишава лицето, което я е построило или неговия правоприемник от правото на собственост върху построеното.Допустимо е такава постройка да бъде включвана в капитала на търговско дружество, както и да бъде обект на прехвърлителни сделки.Такъв обект, разрешен като временно строителство по реда на чл.120 от ППЗТСУ/отм./, може да бъде придобит и по давност. В настоящия случай при преобразуването на предприятието „Хлебни заводи“ в общо седем еднолични търговски дружества с изцяло общинско участие, правото на собственост на общината върху отделните обекти, предоставени за стопанисване и управление, е преминало към тези дружества, а общината е станала собственик на акциите от капитала на същите дружества – арг.чл. 17а от ЗППДОбП.Поради това не е съществувала законна пречка процесният търговски обект, преминал в патримониума на „Хлебни изделия - Б.“ ЕАД, да бъде предмет на сделка или на придобивна давност.Без значение е също така, че в последствие при приватизиране на дружеството акциите на Общината са били продадени на Кооперация „Симид 1000“. Както кооперацията, така и търговското дружество са субекти, различни от общината, поради което пречката за придобиване по давност, установена в § 1 от ПЗР на ЗОбС по отношение на частната общинска собственост, не се простира и по отношение на имотите на останалите посочени субекти на частното право. Прието е за неоснователно възражението на ответника, че ищцата не е владяла процесната постройка, тъй като не е имала намерение за своене, изводимо от сключените договори за наем.Доколкото изобщо са действителни, с оглед предмета им, последните са създали облигационна връзка между общината и владелеца само относно терена, върху който е построена сградата, но не и за самата нея.Самите молби, с които ищцата В. е поискала сключването на горните договори за наем „за терена под притежавания от мен магазин“, съдържат ясно и недвусмислено намерението й на владелец по отношение на постройката да я държи като своя, а не за наемодателя на терена.Следователно, с изтичането на десет години на владеене на имота ищцата В. го е придобила по давност.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС се явява основателен и следва да бъде уважен.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Принципни правни въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си и по отношение на които да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, по същество липсват в приложеното изложение за допускане на касационното обжалване към касационната жалба.Изложеното е формално основание да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение

Посоченото в изложението решение на ВКС е в случая неотносимо, тъй като въззивното решение е било допуснато до касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства.Разрешен е спор за собственост между две лица, едното от които претендира, че е собственик по наследяване, а друго по давност. Предмет на спора по това дело не е бил временен строеж по смисъла на чл.120 от ППЗТСУ-отм.

Приетото от въззивния съд изцяло съответства на практика на ВКС.

Според решение № 127 от 25.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3190/2014 г., II г. о.: сградите в режим на временно строителство са законни - изграждат се въз основа на одобрени проекти и се захранват с инженерни мрежи и временни връзки / чл. 120, ал. 4, изр. последно /, съответно за тях е неприложима процедурата по установяване търпимост на незаконен строеж.Юридическият статут на обекта се преценява с оглед на одобрените строителни книжа, въз основа на които е законно изграден и последващи действия по нанасянето или ненанасянето на този обект в устройствен план или кадастрална карта не водят до промяната на този статут.

В решение № 31 от 10.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2019 г., I г.о. е прието, че изграждането на сградата като временен строеж не лишава лицето, което я е построило, респ. негов правоприемник, от правото на собственост върху построеното и от правото да държи постройката върху терена и да я ползва според нейното предназначение, до момента, в който собственикът на терена, в който сградата е построена, не предприеме действия по реализиране на предвижданията на подробния устройствен план.Липсата на траен градоустройствен статут изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж или да придобие такова въз основа на давностно владение.Допустимо е такива постройки да бъдат включвани в капитала на търговски дружества, след което да бъдат обект на прехвърлителни сделки, като при прехвърлянето на собствеността на временен обект по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ следва да бъдат спазени изискванията за форма, които зависят изцяло от характера на обекта като движима или недвижима вещ.

Според постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 976/09 от 17.03.2010 г. по гр. д. № 2769/2008 г. на I г.о., решение № 713 от 18.10.2010г. по гр. д. № 450/2009 г. на I г. о., решение № 89 от 9.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2017 г., II г. о и др., забраната по чл. 86 ЗС /в редакцията преди изменението в ДВ бр. 33/1996 г./ за придобиване по давност на вещи, които са държавна или общинска собственост, не намира приложение спрямо недвижими имоти, включени в капитала на предприятие или търговско дружество с държавно участие. По отношение на такива имоти липсва законова пречка за придобиването им по давност. Разрешението следва от нормата на чл. 2, ал. 4 ЗДС, според която не са държавна собственост по смисъла на закона имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

Въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената съдебна практика, която е относима към настоящия спор, поради което не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Отчетено е, че правото на общинска собственост върху процесния имот е било прекратено от момента, в който имота е бил включен в капитала на „Хлебни изделия - Б.“ЕАД.Собственик на имота е станал търговското дружество, което означава, че същият би могъл да бъде придобит по давност, ако трето лице установи владение върху него.По отношение на такива имоти липсва законова пречка за придобиването им по давност.Сключената между „Хлебни изделия - Б.“ЕАД и ищцата покупко-продажба е била нищожна поради липса на форма, но установеното от този момент владение от страна на купувача би му позволило да придобие имота по давност ако го владее непрекъснато за период по-голям от 10г.Липсата на траен градоустройствен статут на процесния имот е в случая без значение, тъй като спорът между страните е само относно правото на собственост върху временната постройка.

В полза на ответника по касация следва да присъдят направените пред настоящата инстанция разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар.Основателно е възражението на касатора за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.Между страните по делото няма спор относно установената от въззивния съд фактическа обстановка, а само относно това дали ищцата е придобила процесния имот по давност.С оглед съдържанието на изложението на касационните основания делото пред касационната инстанция не представлява правна сложност, поради което на ответника по касация следва да се присъдят разноски за един адвокат, в размер на 1 500лв./при претендирани 2 650лв./.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение