Определение № 1279 от 07.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 668/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. С. Я. против определение № 2998/24.10.2025 г. по т.д. № 567/2025 г. по описа на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове по чл. 47 ЗАрб ( загл. изм. – ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 01.08.2025 г. ). С частната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. Изразява се несъгласие с изводите на първия тричленен състав на ВКС, че исковата молба е подадена извън срока по чл.48, ал. 1 ЗАрб. Поддържа се тезата, че е спазен преклузивният срок от узнаването за арбитражното решение. Изтъква се, че взетото предвид от решаващия състав на ВКС искане от 29.11.2024 г. не е подадено и подписано от ищеца, което било видно при сравнение на подписите, положени от него в представените по делото пълномощни – нотариално завереното за упълномощаване на Д. Я. и адвокатското пълномощно. Сочи се и липсата на данни за уведомяването на ищеца от страна на третото лице за спора – неговия работодател, който е изпълнил задълженията си да удържа дължимите суми, но не му е връчвал книжа (арбитражно решение или запорно съобщение). В дадения срок ответникът по частната жалба “Профи Кредит България” ЕООД изразява становище за недопустимост на същата поради просрочието й, съответно за нейната неоснователност. Прави възражение за прекомерност на разноските на частния жалбоподател. Претендира юрисконсултско възнаграждение от 76 евро. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, връчен на страната на 11.12.2025 г. Видно от доказателствата, ангажирани с молба с вх. № 4845/10.03.2026 г., частната жалба е изпратена чрез “Български пощи” ЕАД на 18.12.2025 г., с което срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК се счита за спазен съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ГПК, а доводите на насрещната страна в обратния смисъл не могат да бъдат споделени. Не са заявени от страните доказателствени искания, поради което и по аргумент от чл. 278, ал. 1, изр. 2 ГПК не се налага разглеждане на жалбата в открито заседание. В случая предходният състав на Върховния касационен съд е приел, че по делото липсват надлежни доказателства към 2009 г. за уведомяване на ищеца за предприетите от ответника, респективно от арбитър Г. процесуални действия, както и за постановеното арбитражно решение. Преценено е, че не се установява същият да е узнал за арбитражното решение към момента на издаването на изпълнителния лист през 2010 г., нито се доказва твърдяното от ответника изплащане на суми по запор през 2011 г. Съобразено е, че от приложеното изпълнително дело № 10247110401303 на ЧСИ Д. Я., образувано по изпълнителен титул, издаден въз основа на арбитражното решение, чиято нищожност се твърди от ищеца, се установява, че на 29.11.2024 г. Н. Я. е подал лично “искане” /по пощата – приложен запазен плик, стр. 55 и 56 от изп. дело/, с което същият заявява, че от датата на образуване на изпълнително дело срещу него през 2013 г. до 2023 г. не са осъществявани принудителни действия от взискателя, а по негово /на ищеца/ искане, подадено през 2024 г., изпълнителното дело е било прекратено. Същото е било възобновено с молба на взискателя от 27.06.2024 г., т.е. датата на прекратяването е предходна на тази дата. При тези данни от първия тричленен състав на ВКС е направен изводът, че ищецът е знаел за провежданото изпълнение срещу него по повод процесното арбитражно решение от по-ранна от твърдяната дата, тъй като той самият в тази молба посочва данни и факти относно предприети от него действия в изпълнителното производство с оглед погасяване на процесното вземане. На самостоятелно основание е намерено, че преди получаване на призовка за доброволно изпълнение по цитираното изпълнително дело, на 26.09.2024 г. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, по който първото плащане от 374,83 лева е осъществено на 15.10.2024 г. За правно необоснована е счетена защитната позиция на ищеца, че това са плащания, които не са извършени от длъжника, а от трето лице – неговия работодател. Аргументирано е, че липсват данни работодателят да е заплащал със свои лични средства дълга на Я., за да се поддържа становище това да е направено без негово знание. При наложен запор, съобразно изискването работодателят да удостоверява получаването на трудово възнаграждение ежемесечно /или в друг срок съобразно трудовия договор/, работникът не може да твърди липса на знание за запора. Като е съобразено, че тези фактически данни не били опровергани от ищеца, въпреки дадената му възможност, е преценено, че той е бил надлежно уведомен относно наличието на проведено арбитражно производство, приключило с атакуваното по реда на чл. 47 ЗАрб решение, много преди датата на получаване на призовката за доброволно изпълнение – 03.12.2024 г. При най-благоприятен за него извод дори и да се приеме /въпреки разгледаната молба, изходяща от него/, че най-ранният момент е първото превеждане на суми от трудовото му възнаграждение - 15.10.2024 г., спрямо тази дата срокът по чл. 48, ал. 1 ЗАрб е изтекъл към датата на подаване на исковата молба – 27.02.2025 г. По тези мотиви искът е приет за недопустим, определението за даване ход на устните състезания е отменено и производството по делото – прекратено. Настоящият състав намира обжалваното определение за правилно. Несъстоятелни са доводите на ищеца, че не е бил уведомен от своя работодател за изпълнителното производство, по което е бил наложен и изпълняван запор върху вземанията му за трудово възнаграждение. Макар съгласно чл. 272, ал. 1, т. 5 КТ, удръжките от трудовото възнаграждение на работника за наложените по съответния ред запори да могат да се правят без съгласие на работника, работодателят е длъжен да начислява във ведомостите за заплати трудовото възнаграждение на работника за положения от него труд (чл. 128 КТ), независимо дали му е преведено изцяло или част е удържана по осъществявано принудително изпълнение. Поради това следва да бъде споделен изводът на предходния състав на ВКС, че при наложен запор върху трудовото му възнаграждение ищецът не може да твърди липса на знание за провежданото принудително изпълнение, основано на атакуваното арбитражно решение. При тези данни, дори да не се приеме връчване/узнаване за арбитражното решение на по-ранна дата с оглед предходно водено срещу него изпълнително дело, ищецът е узнал най-късно с първия превод на удържаната сума от трудовото му възнаграждение – на 15.10.2025 г. Видно от известието за доставяне, находящо се на л. 54 от приложеното изпълнително дело № 10247110401303 по описа на ЧСИ Д. Я., на 13.11.2024 г. Н. Я. е получил лично адресираното до него запорно съобщение с изх. № 32566/30.10.2024 г. касателно притежавано от него моторно превозно средство (л. 47 от изп. дело – с изрично отбелязан номер в известието). Ето защо, дори да се сподели тезата на ищеца за липсата на знание за арбитражното решение на по-ранна дата, той е уведомен лично най-късно на 13.11.2024 г. Считано от този момент, тримесечният срок по чл. 48, ал. 1 ЗАрб е изтекъл към датата на подаването на исковата молба – на 27.02.2025 г. Горният извод прави безпредметно обсъждането на доводите на частния жалбоподател относно молбата от 29.11.2025 г., подадена по изпълнителното дело на по-късна дата спрямо установената. Ирелевантни за настоящото частно производство се явяват останалите му аргументи, свързани с липса на уведомяване за извършената цесия на вземането. По тези съображения настоящият състав намира, че частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение, с което предявените искове по чл. 47 ЗАрб са приети за недопустими и делото е прекратено, е правилно и следва да бъде потвърдено. При това положение право на разноски има ответникът по частната жалба, който претендира юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал. 3 НЗПП и предвид фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав определя и присъжда същото в размер на 60 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,