Определение № 1266 от 05.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 744/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Винком“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 172 от 20.10.2025г. по в.гр.д.№ 445/2025г. на АС Пловдив, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 235/2024г. на ОС Кърджали за отхвърляне на предявения от наемателя срещу наемодателя Сдружение „Туристическо дружество К.“ частичен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 44 000лв. - част от уговорена неустойка в размер на 70 000лв. на основание чл.33 от договор за наем на недвижими имоти от 16.10.2014г. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно и постановяване уважаването на иска. Касаторът възразява срещу решаващия извод на въззивната инстанция за неоснователност на иска - отхвърляне с влязло в сила съдебно решение на предявения като частичен иск за заплащане на неустойка по същия договор за същото неизпълнение и на същото основание – чл.33 от договора за наем за сумата 26 000лв. – частично претендирана от общо дължима неустойка в размер на 70 000лв. Възразява, че с т.2 на ТР № 3 от 22.04.2019г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор единствено на въпроса за формиране на сила на пресъдено нещо по уважен частичен иск, а въззивната инстанция е възприела извод, който не е изведен в тълкувателното решение. Според касатора е допуснато нарушение на процесуалните правила, апелативният съд не се произнесъл по доводите на въззивника срещу неправилното становище на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска, основано на съображението, че разпоредбата на чл.33 от договора за наем следва да се тълкува във вр. с чл.32, уреждаща правото на разваляне на наемния договор, при което, правото на неустойка по чл.33 възниква за наемателя в хипотезата, когато същият има право да развали договора на основанието по чл.32 от договора - ако наемодателят възпрепятства необезпокояваното ползване на имота от наемателя. Възразява, че разпоредбата на чл.32 от договора не изчерпва всички предпоставки по чл.87 ЗЗД, а в конкретния случай неизпълнението на наемодателя е отказ да предаде държането на наетите имоти, след като с покана му е даден срок и са му посочени последиците от несъобразяване с искането. Поддържа, че е налице пълно неизпълнение на основното задължение на наемодателя да предаде владението на наетата вещ, което дава право на наемателя да развали договора с отправената покана, като същевременно наемодателят не е изпълнил това задължение и е твърдял, че именно той е развалил договора поради неизпълнение от „Винком“ да заплаща наемна цена. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване на основание „очевидна неправилност“ поради необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, и тя е установима от мотивите. Според касатора, съдът е приел „обратно на тълкувателното решение, в което се говори за уважен частичен иск за парично вземане, никъде не се казва какво се прави с отхвърлен частичен иск“. Според страната превратно по аналогия е приложено посоченото тълкувателно решение. Иска се допускане на касационно обжалване и по въпроса „ Задължен ли е въззивният съд са се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи и възражения?“ при посочена допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1 т.1 ГПК. Твърдението е, че в обжалваното решение съставът на апелативният съд се е задоволил да констатира по аналогия, че с отхвърления с влязло в сила решение частичен иск, са отречени правопораждащите юридически факти, от които произтича претендираното от ищеца спорно субективно право, и не е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи и възражения. В писмен отговор Сдружение „Туристическо дружество К.“ оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: В исковата молба ищецът се е позовал на неизпълнение на задълженията на наемодателя да му предаде трите имота, предмет на наемния договор от 16.10.2014г., сключен за срок от 10 години - до 02.10.2024г.; на изпращането до наемодателя на покана в срок до 30.12.2021г. да го въведе във владение; на отказ на туристическото дружество да изпълни поканата; на твърдението, че са налице предпоставките по чл.87 ЗЗД договорът да се счита развален по вина на ответното сдружение, което е неизправна страна, в резултат на което възниква в полза на ищеца за вземането по чл.33 от договора - неустойка при разваляне на договора по вина на наемодателя. Съгласно чл.33,ал.1, договорът може да бъде развален от наемодателя без предизвестие поради неплащане на наемната цена, продължило повече от три месеца, а от наемателя - също без предизвестие, когато наемодателят възпрепятства необезпокояваното ползване на имота от наемателя. Съгласно чл.33, в случай на разваляне на договора, неизправната страна дължи неустойка в размер на 70 000лв., която в настоящия процес ищецът претендира частично – за сумата 44 000лв. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска със съображенията, че правото на неустойка в случай на разваляне на договора, дължима в полза на наемателя, не е уговорено и не възниква в релевираната от ищеца хипотеза - непредаване от наемодателя на отдадените под наем с договора недвижими имоти. В тази хипотеза, наемателят има правото по чл.36 от договора - на основание чл.417,т.3 ГПК да се снабди със заповед да незабавно изпълнение за предаването им. Сезиран с жалба на ищеца, съставът на апелативния съд е приел, че от събраните във въззивното производство доказателства - влязло в сила решение по гр.д.№ 110/2023г. на ОС Кърджали (потвърдено с решението по в.гр.д.№ 85/2024г. на АС Пловдив, недопуснато до касационно обжалване с определението от 22.07.2025г. на ВКС по т.д.№ 1969/2024г. на 2 т.о.) се установява, че е отхвърлен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 26 000лв., предявен като частичен от уговорена в общ размер неустойка от 70 000лв. по договора за наем от 16.10.2014г. за ползването на същите три имота. Съставът е посочил, че съгласно т.2 от ТР №2 от 22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер, произтичащо от същото право. Изложени са и съображенията: Макар изричен отговор да е даден само по отношение на решението по уважен частичен иск, от мотивите на тълкувателното решение може да бъде изведено, че то се прилага и по отношение на решението, с което е отхвърлен частичен иск за парично вземане. Безспорно е, че субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростират върху същите страни, за същото искане по отношение на спорното материално право и на същото основание. Ищецът индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска, като основанието на иска обхваща твърдените от него факти и обстоятелства, от които то произтича. С отхвърляне на иска се отричат правопораждащите юридически факти, от които произтича спорното право, претендирано от ищеца, или други, рефлектиращи върху съществуването, прекратяването или погасяването на материалното правоотношение, като по този начин се отрича съществуването на това правоотношение и субективното материално право, което произтича от него, и ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право. Следователно в този случай силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва с такава и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите и правопогасяващите факти. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти или правопогасяващи такива, е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем. Счетено е, че само на това основание предявеният иск по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на останалата част от претендираното парично вземане от 44 000 лв. до пълния размер на неустойката от 70 000 лв. е неоснователен и подлежи на отхвърляне без да се обсъждат останалите събрани по делото доказателства. Настоящият състав счита, че следва касационното обжалване да бъде допуснато при дължимата служебно от ВКС проверка за допустимостта на обжалвания въззивен акт - дали законът допуска при наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен частичен иск, да се предяви и разглежда друг иск за същото вземане между същите страни, респ. техните правоприемници. Следва да бъде извършена преценка дали въззивната инстанция е изпълнила задълженията си: да следи служебно за липсата на отрицателните процесуални предпоставки не само към момента на предявяване на иска, но и към момента на постановяване на решение по съществото на спора; да установи, дали по-късното проявяване на отрицателна процесуална предпоставка - забраната за пререшаване на разрешения със СПН спор - чл. 299, ал. 2 ГПК, погасява правото на иск, поради което се явява пречка за развитието на процеса. Тази проверка касационната инстанция следва да извърши съобразявайки т.3 на ТР № № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, в която е дадено разяснението, че чл. 126, ал. 1 ГПК предвижда, когато в един и същ съд или различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. В последната хипотеза, производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Ако първоначално предявеният частичен иск бъде уважен, съдът следва да възобнови спряното производство и да зачете СПН, с която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право. Ако частичният иск бъде отхвърлен като неоснователен, производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със СПН се отрича цялото спорно материално право. На касатора следва да бъде указано задължението в едноседмичен срок от съобщаването да представи по делото доказателства за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 449.94 евро, като при неизпълнение на задължението, касационната жалба подлежи на връщане. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.