Определение № 469 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2903/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1818/08.05.2020 г. по в. гр. д. № 78/2019 г. Благоевградският окръжен съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, отхвърлил предявения ревандикационен иск за признаване на установено по отношение на А. П. И., че М. Г. Я., С. К. К., Р. К. К., Т. Г. А., Б. С. Ч. и В. С. Ч. са собственици, в качеството им на наследници на Г. К. К., на поземлен имот с проектен идентификатор .... в м. „С.” с проектна площ 2 168 кв. м., представляващ част от ПИ с идентификатор .... по КК за „Промишлена зона” [населено място], с трайно предназначение на територията: урбанизирана и с начин на ползване: друг вид производствен, складов обект, и за осъждане на ответницата да предаде на ищците владението на имота.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от посочените ищци и от Е. Б. К., които искат то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответницата по касация - ответница по иска, е получен писмен отговор със становище за неоснователност на касационната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Производството пред Благоевградския окръжен съд се е развило по реда на чл. 294 ГПК, след като с решение № 130/18 г. от 28.01.2019 г. по гр. д. № 3424/2017 г. по описа на ВКС на РБ, І-во г. о., предходното въззивно решение е отменено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

По делото е установено, че с решение № 01А/О от 20.06.2014 г. на наследниците на Г. К. /сега касатори/ е възстановено правото на собственост в съществуващи на място граници върху имот с площ 3.058 дка в м. „С.”, от които 2 168 кв. м. попадат в границите на поземлен имот с идентификатор .... по КК за „Промишлена зона” [населено място]. Възстановеният поземлен имот е нанесен с проектен идентификатор .... с проектна площ от 2 168 кв. м. Въз основа на посоченото решение и приключила земеделска реституция наследниците на Г. К. се снабдили с н. а. № .... г.

Със заповед № 17-66/27.02.2015 г. на началника на СГКК е отказано изменение на кадастралната карта по искане на М. Г. Я. за коригиране границите на ПИ с идентификатор .... и допълване на ПИ с идентификатор ...., тъй като е установено, че непълнотата /грешката/ е свързана със спор за материално право между наследниците на Г. К. и А. П. И..

Като се позовал на разрешенията, дадени с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд посочил, че при наличието на спор за материално право предявеният иск за реална част от имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, за който се твърди, че е част от поземлен имот по кадастралната карта, е допустим, дори когато тази част не е заснета като самостоятелен имот и не е предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Въззивният съд приел, че на база приключилата реституционна процедура ищците се легитимират за собственици на имота, предмет на спора. Посочил, че ответницата не е оспорила изрично в отговора на исковата молба /а и в хода на делото пред първата съдебна инстанция/ правото на собственост на наследниците на Г. К. по решението за възстановяване по ЗСПЗЗ, поради което и съдът не е длъжен да извършва инцидентен съдебен контрол за законосъобразността му. Правото на оспорване на материалната или процесуалната законосъобразност на решението на общинската служба по земеделие въззивният съд счел за преклудирано. Посочил, че за да се разреши спорът на конкуриращите се права, всяка от страните следва да докаже правопораждащите на своето придобивно основание факти, включително и правата на праводателите си, още повече, че и двете страни /ищците и първоначалният праводател на ответницата/ се легитимират с констативни нотариални актове за собственост, поради което и съгласно ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС всяка страна следва да докаже фактическия състав на съответното придобивно основание.

Ответницата се е легитимирала за собственица с н. а. № .... г., с който придобила процесния имот на основание договор за дарение от своята майка В. Н. Б., която от своя страна придобила имота с договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № .... г. Праводателите по този договор Г. Д. С. и съпругата му С. Г. С. са се легитимирали с н. а. № .... г., с който закупили от „Струма-С” АД [населено място] ПИ с идентификатор ...., находящ се в м. „С.”, целият с площ 3 414 кв. м., с трайно предназначение: урбанизирана територия, с начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, образуван от стар идентификатор ...., ведно с изградената в имота сграда .... - складова база, склад, масивна с дървен гредоред, на един етаж, със застроена площ 655 кв. м. Праводателят „Струма-С” АД [населено място] се е легитимирал с н. а. № .... г., с който дружеството е признато за собственик въз основа на приватизационен договор и включване на имота в активите на дружеството. Сред документите, представени за изготвянето на този нотариален акт, са акт за държавна собственост № .... г. и скица № 5268/07.04.2008 г.

При тези данни въззивният съд посочил, че съществен е въпросът за конкуренцията на права между ищците, легитимиращи се за собственици на основание реституция по ЗСПЗЗ, и заявеното във въззивната инстанция, с оглед указанията в отменителното решение на ВКС, ново придобивно основание за правото на собственост на праводателя на ответницата „Струма-С” АД - приватизационен договор и включване на имот в активите на дружеството въз основа фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП /отм./.

В тази насока по делото е установено, че с Разпореждане № 38/06.09.1991 г. на МС за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, на основание ЗОЕТДДИ вр. чл. 62, ал. 1, чл. 149 и чл. 277 ТЗ и въз основа на Разпореждане № 20/20.09.1991 г. на МС за образуване на еднолични търговски дружества е учредено сдружение на еднолични търговски дружества с държавно участие „Металхим-холдинг” АД съгласно приложение № 1, акционер в който е „Струма” ЕООД.

Въз основа на Разпореждане № 20/20.09.1991 г. на МС за образуване на еднолични търговски дружества е разпоредено, считано от 16.09.1991 г., преобразуването на фирмите с държавно имущество, една от които е „Металхим” Сопот, в еднолични търговски дружества с държавно имущество. Видно от приложение № 12, образувано е „Струма-С” ЕООД със седалище [населено място] и предмет на дейност: производство на автомобилни резервни части, горивна апаратура, метални изделия, стоки и услуги за населението. Дружеството е образувано въз основа имуществото на Комбинат „Струма” [населено място], като поема съответната част от активите и пасивите и другите права и задължения на фирма „Металхим” Сопот съгласно съставен разделителен протокол. Според приетите от първоинстанционния съд писмени доказателства, към 31.12.1991 г. процесният имот, ведно с изградените върху него сгради, е включен в баланса на дружеството. Това обстоятелство не е било оспорено от ищците при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция. Установено е, че бивш земеделски имот в м. „С.” с площ от 27 дка, част от който е спорната по делото земя, е бил предоставен за ползване и оперативно управление на нуждите на Комбинат „Струма”.

Въззивният съд приел за доказано съобразно представените писмени доказателства и заключението на вещото лице инж. Ю., че преди да бъде включен в капитала на „Струма-С” ЕООД процесният имот е бил държавна собственост. Актуван е с акт за държавна собственост № 200/08.02.1974 г., неоспорен, и чиято материална доказателствена сила не е опровергана по делото. От заключението на посоченото вещо лице е видно, че имотът е бил част от обособена площадка № 1 на предприятието на дружеството, на която същото е осъществявало дейността си. Заключението на вещото лице инж. Ю. е кредитирано от съда предвид факта, че то се потвърждава от писмените доказателства по делото и се подкрепя от заключението на вещото лице Р. Х. по счетоводната /икономическа/ експертиза. С това заключение е установено, че процесният имот е бил отразен като актив на „Струма-С” ЕАД към датата на приватизационната сделка 18.07.2000 г. От извлечение от баланса по сметка 201 „земя” към 31.12.1998 г. площадка № 1 на дружеството в „Промишлената зона” на [населено място], м. „С.”, с площ 117 350 кв. м. е била заведена по баланса на дружеството. Площадка № 1, в която попада процесният имот, е била актувана като държавен имот и впоследствие чрез извършените преобразувания и приватизация имотът е станал част от капитала на преобразуваното дружество и собственост на същото. Ето защо въззивният съд приел, че са настъпили правните последици, предвидени в разпоредбите на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 201/1993 г. вр. чл. 1, ал. 3 ЗОЕТДДИ и чл. 17а ЗППДОбП /отм./.

Въззивният съд посочил, че доколкото процесният имот е частично идентичен с дворното място от 27 000 кв. м., което е актувано като държавна собственост с акт № .... г., е налице конкуренция на права между наследниците на Г. К., основали правото си на собственост на реституция по ЗСПЗЗ, и праводателя на ответницата - „Струма-С” АД, придобило правото на собственост върху спорния имот на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Тази колизия е разрешена с нормата на пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, която дава предимство на процеса на приватизация, който не може да бъде възпрепятстван от реституционни претенции, ако те не са били уважени до този момент. Същевременно нормата регламентира още една пречка за реално възстановяване на собствеността, аналогична на тази по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, при която бившите собственици получават само обезщетение, но не и реалната собственост върху бившите земеделски земи. При това в този случай е без значение дали върху имота има изградени сгради /достатъчно е същият да е включен в капитала на търговското дружество/; без значение е и дали сградите са законно изградени. Макар решението на общинската служба по земеделие да има конститутивно действие по отношение правото на собственост, то не може да бъде зачетено, ако към момента на постановяването му земята е в процес на смяна на собствеността и този процес вече е започнал или приключил с приватизационна сделка и след като имотът вече е включен в активите на преобразуваното дружество.

Изхождайки от тази правна уредба, въззивният съд посочил, че в случая към момента на постановяване на решение № 01А/О от 20.06.2014 г. на общинската служба по земеделие спорният имот е бил вече включен в активите на преобразуваното дружество, което е било в процес на приватизация. Договорът за приватизационна продажба е сключен на 18.07.2000 г. - преди издаване на решението. Ето защо правата на наследниците на Г. К. са непротивопоставими на правата на дружеството в приватизация, респективно и на ответницата, придобила правото на собственост по договор за дарение след няколко последователни договора за покупко-продажба на спорния имот. Сделките са извършени в изискуемата от закона нотариална форма за действителност и са произвели вещноправен ефект по прехвърляне правото на собственост, като приобретателите са придобили собствеността от предходния собственик на имота, тъй като първоначалният продавач „Струма-С” АД е действителният собственик на имота.

По тези съображения въззивният съд приел, че правата на наследниците на Г. К. са непротивопоставими на „Струма-С“ АД и на всички приобретатели, включително и на ответницата, която владее имота на правно основание, поради което отхвърлил ревандикационната претенция.

Въззивният съд посочил и това, че в частта, с която искът, предявен от Е. Б. К., е отхвърлен, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставят следните въпроси:

1. Може ли съдът да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават и да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС и със следните решения на състави на ВКС: решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ІІ-ро г. о., решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. на І-во г. о., решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. на ІV-то г. о. и решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на І-во г. о.;

2. Какъв е фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а ЗППДОбП /отм./, респ. в чл. 1 на ПМС № 201/25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия - касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи на т. 2Г от ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и на следните съдебни актове на състави на ВКС: решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ІІІ-то г. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ІV-то г. о. и определение № 51/18.01.2010 г. по гр. д. № 1349/2009 г. на I-во г. о.

В касационната жалба касаторите се позовават и на ТР № 8/23.02.2016 г.по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 91/01.10.1974 г. по тълк. д. № 63/1974 г. на ОСГК на ВС.

По първия правен въпрос /може ли съдът да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават и да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права/:

За да поставят този въпрос, касаторите развиват теза, че въззивният съд е ревизирал окончателното решение за възстановяване право на собственост върху земеделска земя, издадено в тяхна полза по реда на ЗСПЗЗ, без да са направени възражения по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК срещу проведената процедура по възстановяване и срещу решението общинската служба по земеделие, като по този начин съдът е нарушил принципите на служебното начало и на равенство на страните в процеса. Позовават се на съдебна практика, според която при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават, и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и от доказателства, които не са събрани по делото /решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./; съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведени възражения и да изненадва страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото /решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. на І-во г. о./; съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права /решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. на ІV-то г. о./; със своите действия съдът не трябва да поставя страните в положение на процесуална изненада, тъй като по този начин е възможно да превиши служебното начало и да основе решението си на факти, които не са въведени в процеса и по които няма спор между страните, както и да препятства възможността на страните да изразят становище по определен въпрос и евентуално да ангажират доказателства /решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на І-во г./.

Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика. Съобразявайки въведената защитна позиция в процеса, съдът е приел за преклудирано правото за оспорване на материалната или процесуалната законосъобразност на решението на общинската служба по земеделие. Посочил е, че ответницата по исковете не е оспорила изрично правото на собственост на наследниците на Г. К. по решението за възстановяване, поради което и съдът не е длъжен да извършва инцидентен съдебен контрол за законосъобразността му. Предвид тези съображения на въззивния съд неотносими към разглеждания случай са постановките на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, което е по въпроса за допустимостта на косвения съдебен контрол в исковия процес по отношение на административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ, осъществяван по искане или възражение на държавата или нейни органи, натоварени с упражняване правата ѝ на собственост. Следва да се посочи и това, че становището на въззивния съд за неоснователност на исковете за собственост, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ, не е резултат от проведен косвен съдебен контрол върху административния акт, а от разрешаването на конкуренцията на права, които насрещните страни в процеса са противопоставили, което е действителният правен спор, с който съдът е сезиран.

Касаторите твърдят още, че е налице съществено процесуално нарушение, тъй като въззивният съд е допуснал повторна техническа експертиза по въпроси, поставени от ответницата /въззивник/, идентични с тези по приетата от първоинстанционния съд без възражения от страните експертиза; така в процеса били приети две противоречиви едно на друго заключения по въпроса дали актът за държавна собственост № 200/08.02.1974 г. касае процесния имот, но въпреки това съществено противоречие въззивният съд тълкувал заключенията като напълно идентични и приел, съобразно с тях, че индивидуализацията на имота е безспорно установена.

Както се посочи, обжалваното въззивно решение е постановено, след като първоначалното решение е отменено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. С отменителното решение № 130/18 г. от 28.01.2019 г. по гр. д. № 3424/2017 г. на I-во г. о. Върховният касационен съд е приел, че извършеният от първата инстанция доклад по делото няма предписаното от чл. 146, ал. 1 ГПК съдържание, изрично и обосновано оплакване в който смисъл е било въведено с въззивната жалба. Посочил е, че изявлението на пълномощника на ответницата, че дружеството е придобило правото на собственост на основание придобивна давност, при представен с отговора на исковата молба констативен нотариален акт, сочещ осъществяването на друг придобивен способ, не освобождава съда от задължението да констатира по реда на чл. 145 ГПК противоречието и да даде указания на страната за отстраняването му. Посочил е също, че при новото разглеждане въззивният съд следва да даде указания на страните за попълването на делото с доказателства, които са пропуснали да представят поради непълнота и неточност на доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК.

В изпълнение на така дадените указания въззивният съд е постановил определение № 683/11.02.2019 г. /л.л. 4-6 по гр. д. № 78/2019 г./, с което указал по реда на чл. 145 ГПК на въззивницата А. И. /ответница по исковете/, че е налице противоречие между заявеното и поддържано от нея пред районния съд основание за придобиване правото на собственост от праводателя „Струма-С“ АД, от който тя черпи права и правното основание, посочено в констативния нотариален акт на праводателя /приватизационен договор и включване на имота в активите на дружеството въз основа на фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП - отм./; указал на ответницата, че в нейна тежест е доказването на правото на собственост на праводателя, от който черпи права, след като същото е оспорено от ищците пред първата инстанция; дал е възможност на страните за представяне на доказателства във връзка с правото на собственост на „Струма-С“ АД по отношение на спорния недвижим имот.

Във връзка с въведеното в съдебното заседание на 21.03.2019 г. придобивно основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и двете страни са поискали да се допусне счетоводна експертиза, за да се установил дали процесният имот е бил част от баланса /активите/ на приватизираното предприятие. Ответницата е поискала и техническа експертиза по въпросите дали имотът е бил част от обособените площадки на дружеството, на които същото е осъществявало дейността си и представлява ли имотът земеделска земя към днешна дата. /л.л. 112, 113/. Макар ищците да са възразили относно назначаването на техническа експертиза по съображения, че вече има изготвено заключение, с което е отговорено на същите въпроси, въззивният съд е уважил това доказателствено искане /л.л. 115, 116/. Задачата на назначеното в първоинстанционното производство вещо лице инж. А. А. е била, след като се запознае с материалите по делото, направи справки в община Сандански, СГКК Благоевград, ОбСЗ С. и извърши оглед на място, да изследва /проследи/ статута /положението/ на процесния имот по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, от момента на кооперирането на земята до момента на одобряване на действащата кадастрална карта и кадастрален регистър на [населено място], включително и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, а именно 1991 г., и да отговори на въпросите: идентичен ли е като местоположение, граници и параметри процесният имот .... по комбинираната скица-извлечение от КККР за землището на [населено място] с възстановения такъв по решение № 01А/О от 20.06.2014 г. на Общинска служба „Земеделие“ Сандански.; да се изчисли размера на свободната незастроена площ съгласно Наредба № 7/2004 г.; вещото лице да изготви комбинирана цветна скица, в която да изобрази границите на процесния имот по решение № 01А/О от 20.6.2014 г. на Общинска служба „Земеделие“ Сандански и н. а. № .... г., съпоставени с тези по КККР, като защрихова и обозначи свободната незастроена площ.

При този начин на процедиране първият въпрос /може ли съдът да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават и да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права/ е поставен при предпоставки, които не се установяват по делото. Обстоятелствата, които са установени със заключението на вещото лице инж. Ю., не са такива, на които ответницата да не се е позовала или от които да не е претендирала да възникват права за нея. Допускането на нова техническа експертиза при новото разглеждане на делото от въззивния съд се е наложило предвид приетите нови писмени доказателства, като изводите си за идентичност между имотите, описани в цитираните от него актове за държавна собственост и процесния имот експертът е извел от описанието на имотите в самите актове и посочените съседи, които е сравнил по представените по делото скици, както и въз основа на посочването на сградите, изградени в описаните в актовете за държавна собственост недвижими имоти. Кредитирането на заключението на вещото лице въззивният съд е обосновал с това, че то се потвърждава от писмените доказателства по делото и се подкрепя от заключението на вещото лице Р. Х. по счетоводната експертиза. Освен това въззивният съд посочил, че изцяло възприема заключенията на тези две вещи лица като безпристрастни, компетентни и достоверни, доколкото са основани на разширено изследване на експертите на новите писмени доказателства, събрани при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция. Ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване и във връзка с втората част на поставения от касаторите първи правен въпрос.

Отговор на втория правен въпрос /какъв е фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а ЗППДОбП /отм./, респ. в чл. 1 на ПМС № 201/25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия/ е даден в т. 2Г на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че фактическият състав на този придобивен способ включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество.

Не се установява обжалваното въззивно решение да противоречи на тълкувателния акт и по-специално да не отговаря на тези предпоставки, които изискват наличие на държавно имущество, предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие. В съответствие с дадените от ОСГК разяснения относно допустимите доказателства, въззивният съд е приел за установено, че процесният недвижим имот е бил държавна собственост като актуван с акт за държавна собственост № .... г. и част от обособените площадки и по-конкретно - в границите на площадка № 1 с площ от 117 350 кв. м., на които предприятието е осъществявало дейността си. Установено е и това, че първоначално е бил склад за строителни материали, необходими за строителството на завода, разширен впоследствие и за склад за входящи суровини, необходими за производството на завода, а впоследствие чрез извършените преобразувания и приватизация по реда на ЗППДОбП /отм./ е станал собственост на преобразуваното дружество. Въззивният съд е констатирал, че за разлика от заключението на вещото лице инж. Ю., според вещото лице инж. А., депозирал заключение в първоинстанционното производство, неоспорено от страните, описаният в посочения акт за държавна собственост имот отговаря по местонахождение и съседи на друг имот - този с идентификатор ...., но е изложил съображения защо кредитира депозираното във въззивното производство заключение /вж. отговора на първия правен въпрос/. Изложените мотиви са ясни, пълни и убедителни, поради което не се установява да е налице противоречие на обжалваното решение с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС за съдържанието на решението. Следва да се съобрази и практиката на ВКС, според която от факта на реалното ползване на имота от одържавеното предприятие при липсата на други доказателства могат да се правят изводи дали имотът е бил предоставен на едно предприятие или не /решение № 340/15.07.2010 г. по гр. д. № 1349/2009 г. на I-во г. о. - тук следва да се посочи, че касаторите се позовават на определение № 51/18.01.2010 г. по същото дело, с което в производство по чл. 288 вр. чл. 280 е допуснато касационно обжалване/. В разглеждания случай е установено от заключението на вещото лице инж. Ю. и събраните гласни доказателства, че процесният имот е част от площадката, на която предприятието е осъществявало дейността си.

Не се констатира въззивното решение да противоречи и на останалата представена от касаторите съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението /решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о./; че, за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани /решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ІV-то г. о./.

Въззивното решение не противоречи и на ТР № 8/23.02.2016 г.по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, а и касаторите не са посочили в какво се състои твърдяното противоречие.

ТР № 91/01.10.1974 г. по тълк. д. № 63/1974 г. на ОСГК на ВС е неприложимо към разглеждания случай, защото касае въпроси, различни от поставените по настоящото дело - с него е прието, че предявяването на иска за собственост по чл. 108 ЗС относно вещ, обща на двамата съпрузи, е действие на обикновено управление и може да се извърши от всеки един от тях.

Към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е приложено и определение № 436/08.07.2016 г. по гр. д. № 1703/2015 г. на ВКС, I-во г. о., без да е посочено в каква връзка същото е представено.

В обобщение, поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не са налице.

При този изход на делото и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят сторените разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 5 400 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № 826078/03.09.2020 г., чието извършване е доказано с представените два броя платежни нареждания на л. л. 86 и 87 от касационното дело.

Касационната жалба, подадена от Е. Б. К., следва да се остави без разглеждане по следните съображения:

С първоинстанционното решение № 2189/18.10.2016 г. по гр. д. № 399/2015 г. на Районния съд гр. Сандански искът, предявен от Е. К., е бил отхвърлен като неоснователен, тъй като е установено, че същата не е наследник по закон на общия на ищците наследодател Г. К. К.. Въззивна жалба е била подадена от ответницата по исковете А. П. И. и по нея е образувано в. гр. д. № 987/2016 г. по описа на Благоевградския окръжен съд. Ищцата Е. К. не е обжалвала отхвърлителното решение, което ѝ е било съобщено на 31.10.2016 г. чрез адв. Х. - нейн процесуален представител /пълномощно на л. 50 от първоинстанционното дело/, поради което спрямо нея същото е влязло в сила /този извод не се променя от вписването на Е. К. като страна в производствата пред въззивния съд и Върховния касационен съд при предходното разглеждане на делото/. Същото обстоятелство е констатирано от въззивния съд при новото разглеждане на делото, поради което е прието, че отхвърлителното първоинстанционно решение не е в предметния обхват на инстанционния контрол по въззивното дело /л. 42 от обжалваното въззивно решение/. При това положение ищцата, чийто иск е отхвърлен с влязло в сила първоинстанционно решение, не разполага с право на касационна жалба срещу въззивното решение, поради което подадената от нея жалба е недопустима.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.