Определение № 498 от 06.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 2230/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 2984 от 5.V.2015 г. на И. С. С. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Добрич против решение № 58 на Добричкия ОС, ТК, от 14.ІІІ.2014 г., постановено по т. д. № 3889/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 78/1.ХІІ.2014 г. на РС-Добрич по гр. дело № 886/2014 г. С последното настоящият касатор е бил осъден – на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД - да заплати на ЕТ И. Д. И., действащ с фирмата „И. И.-Е.” сума в размер общо на 12 000 лв. по два разходни касови ордера /РКО/ от датите 9 и 26 март 2010 г. за 7 000 лв. и съответно – за 5 000 лв., като получени без правно основание за това парични средства и ведно със законната лихва върху всяка от тези две главници, считано от датата на завеждане на делото /25.ІІІ.2014 г./ и до окончателното им изплащане.

Оплакванията на касатора С. са както за нищожност, така и за недопустимост, а също и за неправилност на атакуваното въззивно решение: поради неговата необоснованост и незаконосъобразност. С оглед това алтернативно се претендира обезсилването му или неговото касиране, както и „възстановяване” на всички направени от касатора по делото разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, означено като „мотивирано”, жалбоподателят И. Ст. С. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за пороци на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК, така също и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Добричкият ОС се е произнесъл по следните 8 процесуалноправни и 9 материалноправни въпроса: І.1./ Процесуално нарушение ли е и представлява ли основание за отвод, респ. за самоотвод, разглеждането на две производства, образувани между един и същи страни с правно основание неоснователно обогатяване – чл. 55, ал. 1 ЗЗД при различни хипотези, но при едни и същи докладчици в двете инстанции и по двете дела, както и налице ли е в този случай разпределение на делата по случаен принцип?; І.2./ Нищожно ли е въззивното решение поради неясна воля на съда и неспазен принцип на вътрешно убеждение, след като Добричкият ОС е изградил своя правен извод върху 2 бр РКО, неоформени съгласно изискванията на Закона за счетоводството /ЗСч/?; І.3./ Нищожно ли е въззивното решение поради неизяснена воля на въззивния съд, тъй като последният не е изследвал волеизявлението на подписалите се лица по процесните два РКО, разликата подписа като „ръководител” от този, деклариран в ТР, вида на сделката, налице ли е съгласие за сключването й, различното й осчетоводяване при ЕТ-ищец: в касовата му книга като заем, а в РКО като покупка на неконкретизирани вещи, както и предвид различните фактически обстановки, изложени в съдържанието на исковите молби по гр. д. № 1547/2011 г. и по гр д. № 886/2014 г. - и двете по описа на РС-Добрич?; І.4./ Добричкият ОС произнесъл ли се е по нередовна искова молба и неясна претенция на ищеца, тъй като от съдържанието на процесните два РКО и от начина на осчетоводяването им при ЕТ не е ясно какво е волеизявлението на страните?; І.5./ Дали може без подпис на касиер, съставител на РКО и без подпис на броил сума, да се приеме за реално предадена парична сума; І.6./ Неизследването на обстоятелствата за изясняване на фактическата обстановка от решаващия съд, води ли до неправилен правен извод?; І.7./ Представляват ли процесните два РКО годни доказателства за установяване на реално плащане, след като не отговарят по съдържание на Закона за счетоводството?; І.8./ Следва ли решаващият съд да прецени доказателственото значение на тази два РКО – при оспорена вярност на тяхното съставяне и на съдържанието им за удостоверените факти, с оглед всички доказателства по делото?

ІІ.1./ Следвало ли е да бъдат осчетоводени процесните два РКО, т.е. имало ли е редовно водено от ЕТ счетоводство, след като същите не отговарят на изискванията на ЗСч – липсват номера, подписи на касиер, съставил и броил сума, което ги изключва като годни счетоводни документи по чл. 7 от този закон?; ІІ.2./ Налице ли е реално заплатена от ищеца и дължима сума от ответника по двата РКО, тъй като съдът не е изследва волеизявленията ...?; ІІ.3./ Правилно ли са състави процесните два РКО съгласно ЗСч и Правилника за документооборота на ЕТ и обективират ли вписвания в касовата книга, щом като в тях са посочени суми и вещи, а в единия покупка на вещи, докато в касовата книга - заем при липса на начислена лихва и могат ли тези РКО да служат за удостоверяване на първична стопанска операция?; ІІ.4./ Плащането на суми от ЕТ следва ли да се удостовери и с фискална бележка, доказваща извършена търговска сделка?; ІІ.5./ Следвали ищецът /ЕТ/ да начисли лихва за забава на претендираната от него сума?; ІІ.6./ Представляват ли годни доказателства процесните два РКО, след като не отговарят по съдържание на ЗСч, за да установят редовно плащане, както и следвало ли е те да бъдат осчетоводени - с посочване на друго облигационно отношение и с допълнен реквизит /номер/, и доколко такова осчетоводяване е редовно?; ІІ.7./ Липсата на подпис на „броил сума” върху процесните два РКО удостоверява ли реално платена такава, а положените два подписа могат ли да удостоверят дадени вещи и незаплатени такива?; ІІ.8./ Несъответствието в счетоводните документи /касова книга, декларация по чл. 92, ал. 4 ЗДДС/, в които паричната сума е осчетоводена по заем и има изписани номера за разлика от друго посочено облигационно отношение в процесните два РКО без номера – покупка на вещи; липсата на доказана идентичност на същите РКО с вписванията по счетоводните книги и претенции по тях; неустановени твърдения на ищеца и необсъдени възражения на ответника удостоверяват ли редовно водено счетоводство, реално заплатена сума по РКО, наличие на неоснователно обогатяване при начална липса на основание?; ІІ.9./ Твърдението на ищеца за сключен договор за покупко-продажба на движими вещи попада ли в хипотезата на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – неоснователно обогатяване при начална липса на основание?

Ответникът по касация И. Д. И. – едноличен търговец, действащ с фирмата „И. И.-Е.” със седалище в [населено място], [община], област Добрич, писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за нищожност, за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване, както и за присъждане на разноски в размер на сумата от 890 лв., изплатена като хонорар за един негов адвокат.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Добричкия ОС, касационната жалба на И. С. С. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване единствено в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, са следните:

1. По въпроса за вероятното наличие на пороци на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК:

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или за недопустимостта на обжалваното пред него въззивно решение, като в случай, че съществува вероятност последното да страда от пороци по смисъла на чл. 281, т. 2 или т. 1 ГПК, той /ВКС/ е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността, съответно – за допустимостта, ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.

Наведените в процесния случай от касатора С. доводи за допуснати от състава на Добричкия ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с отстраняване на съдии от разглеждане на делото се отнасят до вероятност обжалваното въззивно решение да е неправилно, а не процесуално недопустимо /арг. чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК/. По аргумент за по-силното основание, макар косвено да се отнасят до прогласения в чл. 9 ЗСВ принцип на случайния подбор при разпределянето на делата в органите на съдебната власт, същите доводи на касатора относно евентуалното порочно формиране на съдебния състав на въззивната инстанция не обосновават вероятност последният да е незаконен, т.е. атакуваното въззивно решение да се окаже - на това основание - нищожен съдебен акт. Същевременно твърденията на касатора за „неясна” или „неизяснена” воля на въззивния съд при изграждане на решаващите му правни изводи е по естеството си оплакване за необоснованост на атакувания съдебен акт по съществото на спора, т.е. те отново са за вероятна неправилност на същия, но не и за абсолютната му неразбираемост като евентуален негов порок по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК.

2. Относно предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:

В исковата молба на [фирма], по която е било постановено атакуваното в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК въззивно решение, изрично са били посочени следните три обстоятелства:, 1./ С решение № 20/19.03.2012 г. постановено по гр. д. № 1547/2011 г. по описа на Добричкия РС е бил отхвърлен предявен срещу настоящия касатор осъдителен иск за същата сума /от 12 000 лв./ с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, изр. 3 - във вр. чл. 87 ЗЗД, а именно получена от ответника цена по договор за продажба на определени вещи; 2./ С решение № 217/3.Х.2012 г., постановено по въз. гр. дело № 141/2012 г., Добричкият ОС е потвърдил решението на първоинстанционния съд, а ВКС не е допуснал до разглеждане подадената срещу решението жалба; 3./ В мотивите си РС-Добрич бил приел, че за да бъде развален един договор, следва да бъде доказано неговото сключване и че събраните доказателства „сочат на хипотезата по чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД”.

Според задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ППВС № 1/28.V.1979 г. „при приложението на чл. 55 и 59 ЗЗД не винаги се прави разграничение на отделните фактически състави. Счита се, че се касае до един единствен иск за неоснователно обогатяване и за едно единствено основание. От текста на закона следва, че в чл. 55 ЗЗД са уредени три различни фактически състава, а чл. 59 ЗЗД има предвид отделен фактически състав”. Следователно налице в процесния случай е произнасяне на въззивния съд по спор между същите страни, за същото искане, но на друго основание, към което обаче директно е било препратено от съдебния състав, постановил влязлото в сила решение по иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, изр. 3- във вр. чл. 87 ЗЗД – това по изр. 1 на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Предвид горецитираната задължителна практика на ВКС и последвалите я изменения в законодателството и обществените условия, които са наложили разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт да се извършва на принципа на случайния подбор - чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им, от значения за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явява първият релевиран от касатора С. в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуалноправен въпрос, надлежно уточнен от ВКС: Дали разглеждането на две искови производства, образувани между едни и същи страни с правно основание на претенциите по чл. 55 ЗЗД „при различни хипотези”, но от едни и същи докладчици в двете инстанции по двете дела, удовлетворява принципното законово изискване последните да са били разпределени чрез случаен подбор между съдиите от съответния по степен съд, както и може ли да се релевира за първи път в касационната жалба основанието по чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, при наличието на което, съдията има задължението по чл. 22, ал. 2 ГПК сам да се отстрани от разглеждането на спора?

В заключение, що се отнася до останалите 7 процесуалноправни и 9 материалноправни въпроса в изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3 ГПК, които в своята цялост обективно се оказват негодни да обосноват приложно поле на касационния контрол, следва да се имат предвид разясненията, дадени с мотивите към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., които са в смисъл, че: Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение