Определение № 1343 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4751/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. К. -Д. срещу решение №.1521/14.03.25 по г.д.№.10285/24 на СГС, ГО, ІІ Ж състав, с което е потвърдено решение №.12499/25.06.24 по г.д.№.6652/22 на СРС, 155с., в отхвърлителната му част – с която претенцията й за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие поведение на служител на ответника на 1.09.21 в заведение „Българан“, е отхвърлена за разликата над 1000лв. до 7000лв, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна „Адида 2020“ООД оспорва жалбата, вкл. като недопустима. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. С исковата молба е предявена претенция за заплащане на 7000лв. обезщетение за неимуществени вреди от описаното неправомерно поведение на служител на ответното дружество. Искът е един - с него се търси обезщетяване на всички претърпени в резултат на деликта неимуществени вреди – физически и психически болки и страдания - и съответно съдът определя обезщетение за тях общо по справедливост, а не като сбор от отделни суми за всяка болка или страдание, респективно за всеки вид неимуществени вреди. Размерът на иска е над предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум от 5000лв. с равностойност 2 556,46 евро за граждански дела - поради което и въззивното решение подлежи на касационен контрол. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че изложените от ищцата фактически и правни доводи сочат за понесена от нея нематериална вреда във връзка с неправомерно поведение на служител на ответника, който я помолил да напусне процесното заведение за обществено хранене - ресторант, с обяснението, че тя няма да бъде обслужена като клиент - за разлика от другите посетители на това публично и достъпно за всички потребители място; съгласно чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението й, и за вредите, настъпили от бездействието на възложителя или изпълнителя, когато е следвало да бъдат осъществени конкретни, нормативно предписани действия; за да бъде осъществен фактическия състав на разпоредбата на чл.49 ЗЗД и се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя, е необходимо да са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД по отношение на лицето, на което е възложена работата, и вредите да са причинени при или по повод изпълнението й. В случая от събраните гласни доказателства /показанията на свидетелите Д. и Л. (съпруг на ищцата), последните ценени с оглед чл.172 ГПК/, е установено, че на 1.09.21 в [населено място] ищцата заедно със свидетелката Д. посетила ресторант „Българан“ на [улица]..., стопанисван от ответното дружество; при пристигане в заведението до заетата от тях маса се приближил мъж, който ръководел работата в ресторанта; казал им, че са ставали и са говорени неща, на които той не е присъствал, и на два пъти им заявил, че няма да бъдат обслужени и че трябва да напуснат заведението; след това изявление ищцата била объркана и изненадана, след напускане на ресторанта главата й се зачервила, започнала да трепери и вечерта имала повишено кръвно налягане и ускорен пулс. При тези обстоятелства е формиран извод, че са доказани елементите на разпоредбата на чл.45 ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на ответника по реда на чл.49 ЗЗД и се дължи репариране на установените понесени от М.К. неимуществени вреди, изразили се в преживяно възмущение, обида и унижение, психологически дискомфорт и повишаване на кръвното налягане вечерта след случката. Намерено е, че не е доказано наличието на причинна връзка на последната с останалите претендирани вреди - прието е, че показанията на св.Л. установяват твърдяното повишаване на кръвното налягане вечерта след инцидента /независимо, че съдът не е кредитирал показанията в тази връзка на св.Д. с мотиви, че те не установяват нейни лични впечатления, а данни, дадени й от ищцата, и последната е отказала да посети лечебно заведение по предложение на свидетелката предвид зачервяването на главата и треперенето/, но не и през следващите няколко дни /каквито са изложените твърдения в исковата молба/. Отразено е, при позоваване на ППВС 4/68, че дължимото обезщетение за репариране на претърпените неимуществени вреди следва да се определи по критериите на чл.52 ЗЗД - по справедливост от съда, като понятието "справедливост" не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. В разглежданата хипотеза, като е отчел, че причинените на ищцата вреди са свързани преди всичко с понесени от нея физически болки във връзка с емоционалното и психическото й състояние вследствие на описаното неправомерно поведение на служител на ответника, при съобразяване на възрастта й-53г. към датата на инцидента, негативното му отражение върху здравословното й състояние, обстоятелството, че неправомерното поведение е било извършено на публично място, както и че от друга страна не й е причинило трайни негативни за здравословното й състояние последици, съдът е приел, че полагащото се справедливо обезщетение възлиза на 1000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“При преценка по чл.52 от ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се вземат предвид тежестта на деликта, интензивността му и степента на засягане на обществените норми и личността на пострадалия /общо и в частния случай на нанесени обида и унижение/?“ /ППВС 4/68/; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени доказателствата в съвкупност и поотделно?“ /ТР 1/13 по тълк.д. №.1/13, ОСГТК, реш. по г.д.№.761/10, ІV ГО, реш. по г.д.№.4744/10, І ГО, реш. №.553/27.06.13 по г.д.№.196/12, ІV ГО, реш.№.65/30.07.14 по т.д.1656/13, ІІ ТО, реш.№.101/28.10.16 по г.д.№.853/16, ІІ ГО, реш.№.214/15.03.17 по г.д.№.112/16, ІV ГО, реш.№.112/2.05.17 по г.д.№.3356/16, ІV ГО/; 3.„Когато свидетел установява принципна връзка на вреди, изразяващи се в търпени от едно лице психологически болки и страдания, преки или косвени са впечатленията му, ако са добити от разговори с това лице?“; 4. „Предполага ли се заинтересоваността на свидетел по чл.172 ГПК или същата следва да се извлече при анализ на доказателствената съвкупност?“ /реш.№.62/11 по г.д. №.955/19, реш.№.50075/25 по г.д.№.2114/21, І ТО, реш.№.86/22 по г.д.№.3260/ 21, І ГО, реш.№.79/12.07.17 по г.д.№.3244/16, ІV ГО, реш.№.34/ 22.02.16 по г.д.№.4657/15, І ГО, реш.№.338/20.11.13 по г.д.№.1269/12, ІV ГО, реш.№.131/ 12.04.13 по г.д.№.1/13, ІV ГО/; 5. „Може ли съдът да изисква от страната определена форма на доказване при липса на законово ограничение за формата или вида на доказателството? Задължително ли е наличието на медицинска документация и търсене на медицинска помощ за доказване на неимуществени вреди, свързани с преходно кратковременно влошаване на медицинското състояние на пострадалия, причинено от предизвикани остри негативни емоции и притеснения вследствие на деликтни действия?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика на ВКС, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението-характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.; от значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика-напротив, сама се е позовала на нея. Съобразила е конкретно установените факти по делото и особеностите на случая, в това число характера на увреждането, обстоятелствата, при които е извършено, възрастта на ищцата, отражението, което е имало върху нея, вида и интензитета на търпяните болки и страдания – психически и физически, липсата на трайни негативни за здравословното й състояние последици, като на практика са отчетени и обществено-икономическите отношения и стандарта на живот в страната към датата на деликта - 1.09.21г. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и съответно основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос безспорно в практиката на ВКС, вкл. сочената от касатора, се приема, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението поотделно и в съвкупност доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от така установената практика. Обсъдила е доказателствата и доводите и възраженията на страните, в това число показанията на разпитаните свидетели, относно релевантните факти, посочила е кои от тях намира за установени и кои не и защо, респективно кои свидетелски показания кредитира и кои не и защо. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи, респективно е приел, че не е налице причинно-следствена връзка досежно част от претендираните вреди. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. При тези обстоятелства не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Третият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и изрични мотиви по него не са излагани. От друга страна, доколкото е коментирано некретидирането на показанията на св. Д. относно споделеното й от ищцата за повишено кръвно налягане, то наличието на измерено такова вечерта след инцидента е било прието за установено от показанията на другия свидетел-съпруга й св.Л. /чиито впечатления в тази връзка са били преки и непосредствени/ и на практика не се е отразило на крайния извод за доказаност на тези вреди, но по друг начин /чрез показанията на св.Л./. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, което би могло да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на тази разпоредба. Според цитираната относно четвъртия въпрос практика на ВКС във връзка с разпоредбата на чл.172 ГПК /съгласно която заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност/ не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната; към показанията на такива свидетели, обаче, съдът трябва да подходи със засилена критичност; преценката им следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му /реш.№.86/22 по г.д.№.3260/21, І ГО, реш.№.34/22.02.16 по г.д.№.4657/15, I ГО, реш.№.338/20.11.13 по г.д.№.1269/12, IV ГО, реш.№. 131/12.04.13 по г.д.№.1/13, IV ГО/. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от така установената практика. Доколкото се е позовала на разпоредбата на чл.172 ГПК, това е направено при уточнението, че фактическата обстановка се установява от показания и на двамата свидетели-Д. и Л., последните ценени при условията на чл.172 ГПК - т.е. като се отчита евентуалната му заинтересованост. Съдът, обаче, не е отрекъл да приеме за установени факти, относно които свидетелят е дал показания – напротив, именно въз основа на неговите показания е приел, че ищцата е била с високо кръвно вечерта след инцидента. Доколкото е намерил, че не се установява да е имала такова и през следващите дни, това е прието не защото не са кредитирани показания на св.Л., а защото дадените от него такива въобще не съдържат твърдение за подобни факти. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Петият въпрос отново не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съдът не е излагал изрични мотиви във връзка със същия, нито е отрекъл да приеме, че вечерта след инцидента ищцата е вдигнала високо кръвно предвид преживените негативни емоции - независимо от липсата на медицинска документация в тази връзка. С оглед на изложеното въпросът не е свързан с решаващата воля на съда, неотносим е и не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,