Определение № 2426 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1339/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), с предишно наименование Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), чрез старши инспектор Е. С., срещу въззивно решение № 769/01.07.2024 г. по възз. гр. д. № 2983/2023 г. на Софийския апелативен съд, в частта имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 10571/11.09.2023 г. по гр. д. № 10543/2021 г. на Софийски градски съд и е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта, с която Комисията е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса за производството в размер на 9 952,26 лв. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно и необосновано, поради което се иска отмяната му. В изложението си касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следния въпрос – „предвид трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: С решение № 3957/18.07.2023 г., постановено по гр. д. № 10543/2021 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от КОНПИ против Н. К. К. иск по чл. 151, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 1 ЗПКОНПИ (сега със заглавие – ЗОНПИ), имащ за предмет отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 248 806,60 лв. При този резултат Комисията е осъдена да заплати за първоинстанционното производство държавна такса в размер на 9 952,26 лв. Срещу решението в тази му част е подадена молба по чл. 248, ал. 1 ГПК от ищеца за изменение, като са развити доводи за недължимост на заплащането на държавната такса от Комисията. Съдът е оставил молбата без уважение, като е приел, че разпоредбата на чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ предвижда недължимост на таксата само на етап сезиране на съда, но такава следва да бъде определена и възложена с оглед изхода по делото при приключване на производството. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение като е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ жалбоподателят дължи заплащане на държавна такса при отхвърляне на иска. Изложил е съображения, че държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата и се плаща в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Посочил е, че съдебната такса има и възпиращ ефект, изразяващ се в ограничаване на неоснователните искания, като това се отнася и до случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент. Приел е, че КОНПИ е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗПКОНПИ, е частноправно, като следва да се съобрази и изразеното в решение № 3/08.07.2008 г. по к. д. № 3/2008 г. на Конституционния съд, в което е възприето разбирането, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Следователно, съгласно смисъла на цитираната разпоредба, държавата и държавните учреждения не дължат държавна такса, когато се защитават интереси от по-висш порядък, каквато е защитата на публичната държавна собственост и публичните държавни вземания. В производството по ЗОНПИ Комисията не брани такива интереси от по-висша степен, а се явява процесуален субституент на държавата, поради неоснователни са доводите, че производството касае публично вземане. В заключение е прието, че КОНПИ дължи заплащане на държавните такси, в зависимост от резултата по делото, на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение. По въпроса за дължимостта на държавна такса от страна на КОНПИ в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество е налице трайно установена съдебна практиката на ВКС (определение № 4274/26.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2782/2024 г., ІІІ г. о., определение № 3360/01.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1597/2024 г., ІІІ г. о., определение № 2958/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1921/2024 г., ІІІ г. о., определение № 3785/29.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2480/2024 г., ІІІ г. о., определение № 4252/26.09.2024 г. по гр. д. № 3474/2024 г., ІV г. о., определение № 2833/04.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г., III г. о. и др.), която настоящият състав споделя. Приема се, че приложимият специален закон съдържа изрични норми относно присъждането на държавните такси и разноските, като разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ предвижда, че с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. На основание чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ Комисията - ищец е освободена от внасянето на държавната такса само при подаването на исковата молба, респ. при подаването на жалби, като дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на делото – чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. Комисията не е освободена от заплащане на държавна такса на основание чл. 84, т. 1 ГПК. В производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. Обжалваното определение е в съответствие с така формираната съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение