Определение № 1547 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1160/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от община Сливен- ищец в производството, подадена чрез пълномощник адв. Д. Д. от АК – Сливен, срещу въззивното решение № 352 от 04.12.2024 г. по в.гр.д. № 527/2024 г. на ОС – Сливен. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправя се искане решението да се отмени и предявените искове да бъдат уважени. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Насрещната страна- ответник в производството С. С. К., оспорва жалбата с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв. М. Г. от АК - С.. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 747/19.08.2024 г. по гр.д. № 2940/2023 г. на РС - Сливен, са отхвърлени предявените от община Сливен срещу С. С. К. искове: 1/ иск за прогласяване на основание чл. 576 от ГПК нищожността на нотариален акт за придобиване правото на собственост по обстоятелствена проверка № 112/ 2023 г. на нотариус Е. Х., рег. № * на Нотариалната камара, с посочен номер, том и дело на акта и тези на неговото вписване в Службата по вписванията, с който нотариален акт С. С. К. е призната за собственик; 2/ иск за признаване за установено на основание чл.124 ГПК по отношение на община Сливен, че С. С. К. не е собственик въз основа на горепосочения нотариален акт № 112/2023 г. на ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-31 от 19.04.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, с адрес на поземления имот [населено място], ул. „17-ти януари” № 5, с площ от 389 кв.м.; трайно предназначение на територията: Урбанизирана; начин на трайно ползване: Ниско застрояване до 10 м.; предишен идентификатор: Няма; Номер по предходен план: 1216; при посочени съседи, заедно с построените в имота четири едноетажни сгради с идентификатори съответно **** (48 кв.м., жилищна сграда еднофамилна); **** (26 кв.м. жилищна сграда еднофамилна); **** (20 кв.м., жилищна сграда еднофамилна) и **** (14 кв.м., друг вид сграда за обитаване). Въззивният съд е описал направените от ищеца оплаквания с въззивната му жалба и насрещните доводи на ответната страна по отговора по жалбата. По предмета на делото е прието, че ищецът-въззивник е предявил обективно съединени, в условия на евентуалност, два иска - за обявяване нищожност на нотариално удостоверяване, и за признаване за установено между страните, че ответникът не е собственик на недвижим имот, за който е издаден констативен нотариален акт. Направената преценка събраните по делото доказателства е обусловила извод, че първоинстанционното решение е правилно, като въззивният съд е изложил и своите мотиви по оплакванията на ищеца с въззивната жалба, които е счел за неоснователни. По главния иск е посочено, че ищецът основава твърдението си за нищожността на нотариалното удостоверяване на това, че въпреки представянето пред нотариуса на удостоверение, че процесният имот е общинска собственост, той е съставил констативен нотариален акт по реда на чл. 587 ал. 2 от ГПК. В тази насока въззивният съд е съобразил, че процесуалният закон урежда основанията за нищожност на нотариалното действие в чл.576 ГПК, като ги обособява в две групи - когато нотариусът не е имал право да го извърши, с препращане към т.т. 1-8 на чл. 569, чл. 570 ал. 1, чл. 573 ал. 1, чл. 574 и чл. 575 от ГПК, и когато при извършването на нотариалното действие са били нарушени чл. 578, ал. 4 - относно личното явяване на участващите лица, чл. 579, чл. 580, т.1, 3, 4 и 6, чл. 582, чл. 583 и чл. 589, ал. 2 ГПК. Въззивият съд е приел, че в случая при атакуваното нотариално действие, не се констатира нито един от пороците в изброените нормите на ГПК, към които се препраща с чл. 576 ГПК (съдържанието на които е и възпроизведено в решението), а и въззивникът не е посочил нито един от тях като основание на иска си. С оглед лимитативното изброяване на случаите на нищожност с тези норми, съдът е приел, че е недопустимо разширяването им чрез въвеждане на други, непосочени от законодателя обстоятелства. А по отношение на посоченото от въззивника несъобразяване от нотариуса с представен документ /удостоверение за принадлежност на имота/ е прието, че това не е факт, годен да направи действията му нищожни, това оплакването касае материалноправни въпроси, които не засягат валидността на самото нотариално удостоверяване, поради което този иск с правна квалификация чл. 576 от ГПК е неоснователен и следва да се отхвърли. При преценката относно втория (евентуалния) отрицателен установителен иск относно вещно право на собственост, въззивният съд се е позовал на постановките на ТР № 8/2012 от 27.11.2013 г. на ВКС за предпоставките за правния интерес от предявяването му и доказателствената тежест на страните. Установено е, че на 20.06.2023 г., на основание чл. 587 ал. 2 от ГПК, е бил съставен процесният нотариален акт за придобиване право на собственост по обстоятелствена проверка № 112, дело № 106 от 2023 г. на нотариус Е. Х., peг. № * на НК, с който ответницата е била призната за собственик на описания в акта недвижим и на построените в него сгради. Сред представените на нотариуса документи е и удостоверение изх. № 9400-7650(1)/16.05.2023 г., издадено от въззивната община, в което е посочено, че поземленият имот е общинска собственост, а построените в него сгради са изградени без учредено право на строеж. Това удостоверение според въззивника е писмено доказателство, че имотът е общинска собственост, и незачитане съдържанието му от нотариуса води до нищожността на удостоверителното действие/издаването на констативния нотариален акт, но същото според въззивния съд, макар да обосновава правен интерес от предявяването на иска, не е достатъчно да докаже неговата основателност. За последния извод въззивният съд е анализирал оплакването на въззивника, на което и е основан иска, че нотариусът е допуснал нарушение на чл. 586 от ГПК, като не е проверил собствеността на имота при осъществяване на процедурата по чл. 587 ал. 2 от ГПК, с което е извършил нищожно нотариално удостоверяване. Посочено е, първо, че нарушението на кое да е задължение извън тези, изброени в разпоредбата на чл. 576 от ГПК, не води до нищожност на нотариалното удостоверяване, и второ, че задълженията по чл. 586 от ГПК не са приложими към случая, тъй като тази норма регламентира действията на нотариуса при правна сделка, а и самият констативен нотариален акт не поражда вещни права. За насрещно противопоставеното от ищеца негово право на собственост, въззивният съд е преценявал доказателствената стойност на представения от ищеца АЧОС № 4653 от 27.06.2023 г., вписан с вх. рег. № 3832 от 28.06.23 г., за процесния имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място]. Предвид оспорването от ответната страна на този АЧОС, и воден от разбирането, че този акт няма правопораждащо действие и констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличие на което следва да му се признае легитимиращо действие да се счита актуваният имот за общинска собственост до доказване на противното, въззивният съд е приел, че посоченото в него придобивно правно основание - пар. 7 ал. 1 т. 6 от ПЗР на ЗМСМА, не е осъществено и е оборен легитимиращият ефект на акта. Това е така, защото по делото няма данни този имот някога да е представлявал държавна собственост, нито има данни държавата или общината да са го придобивали чрез някакъв способ, липсват и основания той да се причисли по вид и предназначение към описаните в т. 6 обекти (на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване). По отношение издаденият в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост е прието, че нейното право на собственост се доказва с него, защото ищецът основава втория си иск само на нищожността на нотариалното удостоверяване – предмет на главния иск, а последното съдът вече е приел, че не е налице, и не са оспорени от ищеца фактите, въз основа на които е прието, че е възникнало удостовереното в този нотариален акт право. Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценка за наличие на предпоставки за допускане касационното обжалване, намира следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос № 1: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото ?, и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос № 2: При наличие на конкуриращи правото на собственост на молителя документи, легитимиращи други лица, допустимо ли е процедурата по издаване на констативен нотариален акт по реда на чл. 587, ал.2 ГПК да се приложи вместо съдопроизводствената процедура по реда на исковото производство по ГПК?. По въпрос № 1 се сочи постановяван на решението в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 77/17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на IV г.о., Решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., Решение по гр.д. № 403/23.01.2015 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на I г.о.; разясненията по т.19 на Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК и т.2 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. По поставения въпрос № 1 не се установява соченото от касатора основание за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивите на въззивното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора в рамките по чл. 269 ГПК, както е изяснено с трайната практика на ВКС - ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС и множество други решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. и посочените от касатора. Обсъдени са в случая от въззивния съд събраните релевантни доказателства, също и доводите и възраженията на страните, вкл. и оплакванията на въззивника-ищец (сега касатор) по неговата въззивна жалба, и са изложените съображенията на въззивния съд защо счита същите за неоснователни. С това въззивният съд е изпълнил задължението си според практиката на ВКС да мотивира съдебния акт, поради което не е налице противоречие с нея. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали тези изводи са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се има предвид, че съдът не е длъжен да обсъди всички събрани доказателства, а само тези, които имат отношение към установяване на правноревантните факти и приложимите правни норми. Обосновката по този въпрос с изложението не кореспондира със законоустановената специфика на нотариалното производство по издаване на констативен акт по обстоятелствена проверка по чл. 587 ГПК, за което в закона са създадени специалните изисквания в чл. 587 ГПК, също и такива за съдържанието и формата на този акт, посочени в чл. 588 ГПК – изключващи част от особените правила за форма, съдържание и правила за издаване на нотариален акт, а именно тези по чл. 578, ал.4 и ал.5, чл. 579, 581, 582 и 583 ГПК. По въпрос № 2 не е налице нито общото, нито допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд не е излагал мотиви по него, което го лишава от харатеристиката на правен въпрос. Въпросът е израз на тезата на касатора, че е неотговарящо на обществения интерес и на принципите на правовата държава да се даде възможност на всяко лице въпреки наличието на конкуриращи документи за собственост, чрез разпит на свидетели в хода на охранително нотариално производство по реда чл. 587, ал. 2 ГПК да бъде признато за собственик, като избегне да докаже правото си в състезателно исково производство, в което всички страни ще имат равни възможности да защитят правата си. Тази теза не намира опора в закона и в съдебната практика по приложението на чл. 578 ГПК - Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, също и Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК за легитимиращото действие на констативния нотариален акт, доказателствената му сила и начина на нейното оборване, и на множество решения на ВКС в съответствие с него, която практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, и изключва посоченото разбиране на касатора. Материалният закон не забранява чужд имот, вкл. и такъв, който не е публична държавна или общинска собственост, да бъде придобит чрез давностно владение като един от уредените от закона способи за придобиване на право на собственост по чл.77 ЗС, както и урежда изрично възможността установяване на елементите от придобивната давност да се извърши и от нотариус по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК. Представянето в нотариалното производство по чл. 587, ал.2 ГПК на удостоверение от общината и областния управител дали имотът е актуван като общинска или държавна собственост, макар и не уредено като законово задължение, е установено в практиката, за да се изключи приложението на чл. 86 ЗС- забраната за придобиване по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост. В случая представеното пред нотариуса удостоверение с издател общината не е сред документите, който има доказателствена стойност относно правото на собственост на общината, в нотариалното производство не е представен акт за публична общинска собственост, не се и твърди от ищеца имотът да е със статут на публична общинска собственост по чл.86 ЗС и такива данни няма с посоченото удостоверение, нито се твърди, че акт за общинска собственост (публична или частна) е бил съставен преди нотариалното производство по чл. 587, ал.2 ГПК, липсата на такъв акт е и отбелязано от нотариуса в постановлението по чл. 587, ал. 3 ГПК, обективирано в протокола от 20.06.2023 г., актът за общинска собственост/частна/ за ПИ е съставен след това, поради което въпрос № 2 с оглед фактите по делото, не е и определящ за изхода му. При извършената служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатира вероятност за порок, за който се следи служебно от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. При този изход на спора, направените от касатора-ищец разноски остават в негова тежест, като ищецът дължи на адв. М. Г. адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв за оказаната безплатна защита на ответната страна в касационното производство, в размер на 1080 лв., превалутирана сумата съгласно ЗВЕРБ на 552,20 евро. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК