Определение № 1261 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3957/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Пенсионно осигурително дружество “Т.“ АД представлявано от изпълнителните директори Г. Л. и С. Г., чрез адвокат Ц. Д., срещу въззивно решение № 1506 от 13.03.2025 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 12817/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна М. П. В., чрез адвокат Д. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, признал за незаконно уволнението на М. П. В., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил същия на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя да заплати на М. В. обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 9665,25 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което В. заемал длъжността ”главен експерт” в дирекция ”Продажби”. Със заповед № 7/22.01.2021 г. на председателя и заместник-председателя на управителния съвет на дружеството служителят е наказан с дисциплинарно уволнение за това, че не се е явил на работа в течение на три последователни работни дни, а именно: на 11.01.2021 г., 12.01.2021 г. и 13.01.2021 г. В мотивите на заповедта е посочено, че във връзка с докладна записка от административния директор на дружеството е извършена проверка и е установено, че В. не се е явил на работа в течение на три последователни работни дни (описаните по-горе). Служителят не е представил болничен лист, както и не е посочил уважителна причина за неявяването си на работа. Съдът намерил, че заповедта за уволнение изхожда от компетентен орган на дружеството, спазена е изискуемата по закон формата, заповедта съдържа мотиви и на служителят е даден срок за писмени обяснения, като той е представил такива. За да обоснове извод за незаконност на атакуваната заповед съдът приело, че в периода от 06.01.2021 г. – 22.01.2021 г. работодателят неоснователно не е допускал служителя да изпълнява трудовите си задължения в заемания от последния офис, като съдът се позовал на гласни доказателства - разпитани пред първата инстанция свидетели, както и такива, допуснати във въззивното производство, на осн чл. 266, ал. 3 ГПК. Съдът посочил, че показанията на доведените от служителя свидетели не са опровергани от тези на свидетелите, ангажирани от работодателя или от други доказателства. От свидетелските показания се установявало, че недобросъвестното поведение на работодателя, изразяващо се в недопускане до работа на служителя, е причина за това, че същият не е полагал труд на посочените в заповедта дати, а не се касае за виновно поведение на служителя, изпълващо състав на дисциплинарно нарушение. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с въпроси по тълкуване на чл. 12 и чл. 235 ГПК и в частност относно обсъждането на свидетелски показания, вкл. по приложението на чл. 172 ГПК. Въпросите са следните: длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания да съобрази евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото – твърди противоречие на въззивното решение с решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 4508/2022 г. на ВКС, II г.о.; длъжен ли е съдът, когато основава решението си само на показанията на свидетели, посочени от ищеца, които са негови близки приятели, да изложи мотиви защо кредитира показанията на тези лица – твърди противоречие на въззивното решение с решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т.о.; длъжен ли е съдът при преценка на правнорелевантни факти, които се установяват със свидетелски показания, в частност: недопускане на служител до работно място, да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 31 от 09.04.2020 г. по т. д. № 355/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г.о.; длъжен ли е въззивният съд при преценка на свидетелските показания да обсъди дали в тях има противоречие и да обсъди гласните доказателства съвкупно с целия доказателствен материал по делото - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г.о., решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I г.о.; длъжен ли е въззивният съд, когато не споделя изводите на първоинстанционния съд - защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето, като достоверно казаното от другата група свидетели, и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о.; може ли да се приеме за доказано (непълно доказване) от страна на служителя, че се е явявал на работа въз основа единствено на свидетелски показания на приятели на служителя (заинтересовани по смисъла на чл. 172 от ГПК), които не са били очевидци във всеки от дните, за които се твърди явяване и недопускане до работа - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 262 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 2385/2014 г. на ВКС, III г.о.. Евентуално поддържа, че въпросът има значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, без да са изложение съображения. Съставът на Върховния касационен съд намира, че част от въпросите, обобщени и преформулирани от настоящия състав, са включени в предмета на произнасяне и от значение за крайния резултат, като разрешението от въззивния съд им е в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд. Касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички релевантни доказателства, вкл. трябва ли да обсъди всички свидетелски показания, изслушани и в двете инстанции, как се преценява тяхната достоверност и при противоречие, съдът трябва ли да изложи съображения защо дава вярна на едни, а на други – не. Мотивиран от горното, съдът