Определение № 436 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4549/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. Х. чрез адв.Е. П. срещу решение №437 от 27.04.2021г. по в.гр.дело № 38576/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 25.06.2020г по гр.д № 4754/ 2018 на СГС Иск на касаторката с правно основание чл.27 вр.чл.30 ЗЗД за унищожаване на сключен от нейната наследодателка с нот акт № 179 на 27.06.2014г,н.дело № 160/2014 договор за дарение на идеалничасти от недвижими имоти в [населено място] ,с твърдение за опорочаване поради заплаха,е отхвърлен срещу надарения Е. Р. К. и последващия приобретател на процесните идеални части Г. П. К.. Срещу последния е отхвърлен и обусловеният иск по чл.108 ЗС, за предаване на владението. Ищцата е единствен наследник по закон на прехвърлителката, починала на 08.04.2015г ,като искът е предявен на 05.04.2018г и въззивният съд след преценка на събраните по делото гласни доказателства е намерил за правилни изводите на първоинстанционния съд ,че не е установено твърдението Р. К. - бащата на надарения ответник и дългогодишен наемател (чрез своята фирма на едноличен търговец) на имота (,преустроен в игрална зала ), да е упражнил психическа принуда върху прехвърлителката, което въздействие да е възбудило у последната основателен страх за живота й, съответно не са налице доказателства ,че съгласието на Д. Х. е било изтръгнато с насилие, заплашване ,да е направено без намерение за обвързване и че волята й е опорочена .Освен като заинтересоваи, показанията на ангажираните от ищцата двама свидетели са оценени и като недостоверни.В мотивите са изтъкнати обстоятелства,които компроментират достоверността на показанията им при съпоставка с останалите ангажирани доказателства. Въззивният съд е споделил и съображенията на първоинстанзионния съд ,че искът е погасен по давност към момента на предявяването му, съгласно чл 32, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е изтъкнал ,че категоризирането на действията,с които заплашващият си служи е по обективен критерии,но критерият относно това дали е предизвикан основателен страх, трябва да е конкретен и субективен ,защото се преценява поведението на конкретното лице и порокът в неговото волеизявление.Личността на страната в хипотезата на чл.30 ЗЗД въззивният съд е изтъкнал като правно релевантно обстоятелство, което може да обоснове или да изключи възможността точно у това лице и при конкретната обстановка да са формирани страховите представи. Следвайки този подход и като е изтъкнал конкретни личностови характеристики социалния и психически статус на почиталата за която се твърди, че е била обект на принуда и заплаха,въззивният съд е изключил основателността на твърденията сделката да е била сключена поради заплашване. Оплакването на касаторката Х. е за незаконосъобразност и необоснованост на решението. Към касационната жалба е приложено изложение ,депозирано след указания. Изтъква се предпоставката по чл. 280,ал.2 ГПК поради очевидна неправилност.Неправилен е изводът че искът е погасен по давност и че давностния срок тече от датата на сделката, като констатациите и изводите на съда по основанието на иска също са погрешни. Сочи се основание по чл. 280 ,ал.1 т.1ГПК поради противоречие с решение №222/2017г по гр.д № 4594/2016г на Четвърто г.о на ВКС относно критериите, по които се преценява конкретността на заплахата ,което означава да се отчете личността на страната ,чиято воля е опорочена от страхови представи .Сочи се основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса кой е началния момент на 3-годишната погасителна давност по чл.32, ал.2 ЗЗД ,когато искът се преявява от наследника на заплашеното лице. Ответниците по жалбата,представлявани от адв И. М. в писмен отговор оспорват посочените в изложението съображения и критерии за селекция.Извозите на съда по поставените въпроси са в съответствие с установената практика на ВКС и касационно обжалване не следва да се допуска Претендират се разноски за адвокатска защита ,приложен е списък. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е позоваването на чл. 280, ал.2 предл.последно ГПК Съдът е приложил съответна за спора материалноправна норма(приложимия закон). Решаващите съображения на въззивния съд не са са резултат от логически погрешна преценка ,или невярна констатация Поради това не е налице изтъкваната от касаторите очевидна неправилност като квалифицираща степен на порочност и основание за допускане до касационен контрол при въззивни решения, постановени при неприлагане на относима императивна норма или когато законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, не са приложени основополагащи за съдопроизводствотопроцесуални правила, гарантиращи съобразено с основните принципи на процеса решаване на правния спор,или се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически,опитни и общоприложими научни правила при формиране на решаващи изводи на съда. Това не се констатира в настоящия случай. Основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не е налице и по формулираните правни въпроси .При изследване на основанието по чл. 30 ЗЗД въззивният съд е изтъкнал и съобразил именно критериите, установени в практиката на ВКС и в частност посоченото в решение №222/2017г по гр.д № 4594/2016г на Четвърто г.о на ВКС ,съобразявайки личностните характеристики на прехвърлителката, предвид възможността у нея да се формират страхови представи под въздействие на трето лице. По следващия формулиран правен въпрос основание по чл. 280 ал.1 т.3ГПК не е налице. Законът ясно сочи началото на давностния срок при иска за унищожаемост, основан на заплашване като обстоятелство по чл.27, във вр чл. 30 ЗЗД. При възникнало право да се иска унищожаемост,наследяването на потестативното право и упражняването му от наследник не засяга текущата давност ,нито я прекъсва.За наследника не тече друга ,или нова давност,както се постулира във въпроса.Възможно е, без да е обезателно изводимо,преустановяването на заплашването да настъпи със смъртта на заплашваното лице сключило договор ,което обстоятелство не е предмет на правен ,а на фактически въпрос.В случая е възприето и установено от фактическа страна ,че заплашване от бащата на надарения спрямо дарителката не е имало изобщо, от друга страна безпротиворечиво е изяснено ,че отношенията между прехвърлителката по дарението и нейните родственици, включително ищцата – нейна единствена дъщеря,са били трайно и силно влошени. В този конфликт, както и в отношенията й с други лица ,при дарителката не са обективирани прояви, които могат за бъдат мотивирани от предизвикан страх. Поради това, без значение за крайните изводи на съда е абстрактният отговор на въпроса в кой краен момент може да се приеме ,че заплашване спрямо починало лице е преустановено ,за за се постави началото на погасителния тригодишен давностен срок за иска по чл.30 ЗЗД.При установените по делото обстоятелства въззивният съд е приложил съответно установените в практиката на ВКС разрешения относно началото на погасителната давност при иск за унищожаемост ,без този въпрос да обусловил решаващите му изводи по съществото на спора. По частната жалба срещу определение №1999 от 28.07.2021г, с което е оставено без уважение искането на М. Р. Х. за именение на решението в частта за разноските присъдени в нейна тежест ,Върховен касационен съд,Трето г.о намира следното: Ищцата обжалва отказ на въззивния съд в определението по чл. 248 ГПК да намали присъдените разноски на двамата ответници за адвокатска защита пред въззивната инстанция,поради прекомерност .Разноските са установени като платени общо от двамата ответници в размер на 5200 лева и присъдени в този размер.Предявени са два кумулативно съединени иска, срещу двама ответници ,вторият от които е последващ приобретател Защитаваният интерес засяга придобивното основание и правото на собственост по отношение на идеални части от два недвижими имота Въззивният съд е посочил цената на исковете от 7399,50лв за единия и от 44297,40 за другия от имотите (магазини) като е изчислил ,че минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл.7, ал.2 т.3 от Наредба №1/2004г на ВАдС за МРАВ общо за двата имота възлиза на 2885лв с ДДС за всеки от ответниците,като всеки от тях е имал право на защита и разноски за един адвокат ,т.е оспорваното възнаграждение е под минимума по наредбата Оплакването на ищцата се основава на твърдение ,че въззивният съд погрешно е възприел цената на исковете въз основа на данъчната оценка за целия имот, вместо да я редуцира до спорните идеални части, които са 1 /2 ид. част за първния магазин,с дан. оценка 7399,50лв 1 /4 ид. част за втория магазин ,с данъчна оценка 44297,40лв .Поради това поддържа ,че възнаграждение от 5200 лв за адвокатска защита на двамата ответници е прекомерно ,предвид че всеки от тях се е защитавал по различен иск, предявен срещу него и първия ответник не осъществявал защита по иска за ревандикация ,насочен срещу другия ответник ,както и поради обстоятелството ,че пред въззивна инстанция нови доказателства не са ангажирани и е проведено само едно съдебно заседание. Оплакванията на частната жалбоподателка са по същество неоснователни. Съгасно представените от ищцата след указания удостоверения от 20.02.2017г за дънъчна оценка на двата магазина(бивша работилница), които понастоящем са преустроени в един търговски обект,нах. се на [улица]в [населено място], район „Оборище“, данъчната оценка на първия мазазин (от който спорни са прехвърлените с дарение 1/2 ид. част ) е 38457,90лв, а на другия магазин (от който спорни са прехвърлените с дарение 1/4 ид. част ) - 97360,30лв.,като в удостоверенията са посочени и данъчни оценки за идеалната част на съсобственика Р. Х. ,баща на ищцата.Позоването на тези оценки за друг съсобственик е неточно ,но при така установените обстоятелства,точното посочване на данъчната оценка за идеалните части на ответниците няма да обуслови друг извод по отношение на защитавания материален интерес за тях, различен от оспорвания.Както жалбоподателката сама е посочила в касационната си жалба касае се за дарение на „скъп имот“: действащ търговски обект ,находящ се на оживен столичен булевард ,в централната част на [населено място] Както е посочил и въззивния съд в обжалваното определение, платеното адвоктско възнаграждение от 5200лв при защита на придобивното основание и правото на собственост за процесните идеални части от този имот отговаря на изискването в чл.36,ал.2 от ЗАдв. за справедлив и обоснован размер ,който извод се споделя и от настощата инстанция. За случаи,при които всеки от ответниците по комулативно съединените искове има право на разноски за един адвокат, когато разноски за адвокатска защита са извършени за възнаграждение на един адвокат общо от тях, преценката за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК засяга установения общ размер на платеното възнаграждение за една инстанция ,както е подходил и въззивния съд. При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят разноски за насоящата инстанция, установени в размер на 5200лв. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.