Определение № 135 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1322/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Й. А. срещу решение №803 от 15.04.2020г., постановено по в.гр.д.№3664/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение №4182/10.06.2019г. по гр.д.№7872/2018г. на Софийски градски съд, ГО, І-18 състав, за отхвърляне на исковете на Л. А. против ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“ ЕАД за сумата от 35 112лв. – застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Злополука“, а при условията на евентуалност – за същата сума, дължима по договор за застраховка „Живот“.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на въззивния съд, че не е доказана причинна връзка между трудовата злополука, станала на 29.05.2012г., и установената трайна нетрудоспособност на ищеца. Твърди се, че съдът неправилно се е позовал на разпоредбата на чл.239, ал.1 КЗ (отм.), приемайки че с клаузата по чл.6.1 от ОУ на застрахователния договор, страните са изключили от покритите рискове смърт и трайно намалена работоспособност, настъпили след 1 година от деня на злополуката и които не са в причинно-следствена връзка с нея. Сочи се, че по делото липсват данни ищецът да е бил запознат с общите условия, които да го обвързват. Същевременно се твърди, че съдът буквално е приел приложимостта на ОУ като е игнорирал релевантни за спора факти, в резултат на което е постановил несправедливо решение. Според касатора застрахователното обезщетение е дължимо във всички случаи, като единственото основание за отказ е наличие на причинно-следствена връзка между неизпълнение на конкретно задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, каквато причинна връзка не е установена по делото от ответното дружество, чиято е доказателствената тежест за това. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявения иск по чл.238, ал.1 КЗ (отм.) за сумата от 35 112лв. – застрахователно обезщетение по договора за застраховка „Злополука“, а при условията на евентуалност – уважаване на иска по договора за застраховка „Живот“, ведно със законната лихва, считано от 01.07.2017г., с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните два правни въпроса:

1. „ Съществува ли задължение за съда да се позове на хипотези, предвидени в ОУ, касаещи неангажиране на отговорността на застрахователното дружество и основателно ли е правоизключващото му възражение за отказ за плащане на обезщетение поради изключен риск, без да е доказана пряко причинно следствена връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие, която следва да се докаже от застрахователя?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №4 от 21.03.2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №15/12.06.2012г. по т.д.№454/2011г. на ВКС, II т.о.; решение №49/29.07.2013г. по т.д.№840/2012г. на ВКС, I т.о.; решение №185/05.03.2014г. по т.д.№350/2012г. на ВКС, І т.о. и решение №32/11.08.2014г. по т.д.№1262/2013г. на ВКС, II т.о.

2. „ Задължена ли е въззивната инстанция да се произнесе по наведени в отговора на исковата молба възражения, касаещи правилността на съдебния акт – в случая по приложимостта на ОУ към процесния застрахователен договор поради липсата на изрично изявление за приемането им от застрахования и непредаването им от застрахователя на задълженото лице?“. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд е постановил акта си в противоречие с решение №57/02.03.2011г. по гр.д.№1416/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №122/28.03.2012г. по гр.д.№955/2011г. на ВКС, ІІ г.о.; решение №17/23.07.2014г. по т.д.№811/2012г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №164/26.10.2011г. по т.д.№1097/2010г. на ВКС, ІІ т.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“ ЕАД – [населено място], в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси са неясно формулирани и не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №4182/10.06.2019г. по гр.д.№7872/2018г. на СГС, с което са отхвърлени, както главния иск с правно основание чл.238, ал.1 КЗ (отм.) на Л. Й. А. против ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“ ЕАД за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Злополука“, сключен с полица №22/035578Т в размер на сумата от 35 112лв. за настъпила и установена трайна неработоспособност от 44% в резултат на трудова злополука, станала на 29.05.2012г., така и евентуално съединения иск, на правно същото основание за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Живот“, сключен с полица №22/035577 №22/035578Т в размер на сумата от 35 112лв. за настъпила и установена трайна неработоспособност от 44% в резултат на трудовата злополука, станала на 29.05.2012г.

Въззивният състав е приел за безспорно по делото, че ищецът Л. А. е работил по срочен трудов договор с „Кока -Кола – ХБК –България“ АД като машинен оператор. На 24.11.2011г. ответното застрахователно дружество е сключило с „Кока –Кола – ХБК –България“ АД договор за задължителна групова застраховка „Злополука“ с полица №22/035578Т със срок на действие от 28.11.2011г. до 27.11.2012г. като според клаузите на договора и общите условия към него, застрахователят е поел задължение да заплати застрахователно обезщетение на застрахованите лица при настъпване на смърт, трайна неработоспособност или загубена неработоспособност вследствие на злополука. Застрахователната сума е уговорена в размер на седем годишни брутни възнаграждения, равен на процента на загубената работоспособност, определен от ТЕЛК(ЗМК). Съдът е акцентирал върху клаузата в чл.6.1 от ОУ към договора за застраховка „Злополука”, в която е посочено, че задължението на застрахователя да плати суми в случай на смърт или трайна неработоспособност от трудова злополука или временна неработоспособност от злополука се пораждат, ако смъртта или трайната неработоспособност са настъпили най-късно до една година от деня на злополуката и са в причинна връзка с нея. На същата дата между същите страни е бил сключен и договор за рискова застраховка „Живот“ на служителите на дружеството с полица №22/035577, според който застрахователното дружество е поело задължение да плати застрахователно обезщетение при настъпване на следните рискове – смърт на застрахования вследствие на заболяване или битова злополука, смърт на застрахования вследствие на трудова злополука, трайна загуба на работоспособност вследствие на злополука на застрахования и временна загуба на работоспособност, вследствие на заболяване. Според чл. 2 от договора, при трайна загуба на работоспособност, вследствие на злополука, на застрахования се изплаща процент от съответната застрахователна сума (която в случая е 20 000 лева), равен на процента на загубена работоспособност, определен от ТЕЛК. Съдът е отразил, че в чл.2, ал.2 от Гл. ІІІ на ОУ за застраховка „Живот“ е посочено, че при злополука застрахователят извършва застрахователни плащания само ако трайно намалената или загубена работоспособност е в причинно-следствена връзка със злополуката и при условие, че е настъпила до 1 година от датата на злополуката.

В обжалваното решение е посочено, че по делото няма спор, че на 29.05.2012г. около 20,57 часа, в производствен център на Кока –Кола – ХБТ-България АД, ищецът е претърпял инцидент, който с разпореждане №14516 от 25.06.2012г. на длъжностно лице към НОИ – СУСО, на осн. чл. 60, ал.1 от КСО, е приет за трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО. В резултат от трудовата злополука, пострадалият е получил политравма на гръдно-коремната област, счупени ребра от V до Х и ХІ вдясно, травматичен шок и разкъсно-контузна рана в ябълчната кост на лицето вляво, като в представения протокол №13 от 21.06.2012г. за причина за настъпването й е отразено - влизане на пострадалия под въртящия се карданов вал с вероятната цел да отстрани падналите бутилки под машината, с което пострадалият е нарушил разпоредбата на чл.33 от ЗЗБУТ. Установени са били и нарушения на работодателя - на чл.164, ал.2, чл.173, ал.1, чл.186, ал.1 от Наредба № 7/23.09.1999г. и на чл.227, ал.2 КТ.

Като релевантни за спора обстоятелства въззивният съд е посочил, че в периода от 29.05.2012г. до 11.01.2013г. ищецът е бил в отпуск за временна неработоспособност като според Експертно решение (ЕР) №0095/11.01.2013г. на ТЕЛК ищецът е бил временно неработоспособен до 24.11.2012г., но към момента на прегледа лицето е работоспособно. Според ЕР №1153/06.06.2016г. на ТЕЛК на ищеца са определени 30% трайно намалена работоспособност поради водеща диагноза - хипертонична болест на сърцето. С ЕР № 1626 от 26.09.2016г. на ТЕЛК на ищеца е извършено преосвидетелстване поради влошаване на състоянието и му е определено 81% трайно намалена работоспособност с посочена водеща диагноза – увреждания на междупрешленните дискове в други отдели и причина за инвалидността - общо заболяване. Това решение на ТЕЛК е било отменено въз основа на жалба на НОИ и преписката е върната на ТЕЛК за ново произнасяне. С ЕР №1999 от 21.11.2017г. на ТЕЛК на ищеца е определена 44% трайно намалена работоспособност, с водещата диагноза счупване на лумбосакралната част на гръбначния стълб и таза и съотношение 36% - общо заболяване към 31% трудова злополука.

Въззивният състав подробно е обсъдил заключенията на вещите лица по извършените СМЕ от вещото лице Л. Кайтазки и допълнителна СМЕ от вещите лица Р. Д. и П. П., според които по делото липсват данни за установени след трудовата злополука костни увреждания на опорно двигателния апарат на ищеца и същият не е съобщил за болки в гръбначния стълб. Вещите лица са посочил, че не са установени и данни за черепно-мозъчна травма., както и че ако уврежданията на прешлените са настъпили при процесната трудова злополука, то много по-рано е щяла да се прояви отпадна симптоматика. Съдът е акцентирал върху извода на експертите, че при липса на данни за травматична увреда на тела на прешлените по време на лечебния престой на ищеца в Пирогов и при липсата на неврологична симптоматика в продължение на 4 години след инцидента, описаните промени в телата на Т12 и Л3 прешлени при рентегонологичното и магнитно резонансното изследване през м. юни 2016г. не могат да се свържат с претърпяната трудова злополука през м. май 2012г., поради което следва да се приеме, че определената с експертно решение на ТЕЛК от 26.09.2016г. намалена неработоспособност не е настъпила в резултат на трудовата злополука. В обжалваното решение съдът е отразил и заключението по извършената ССч.Е от вещото лице П. Делчена, съгласно което ищецът е поличавал брутно трудово възнаграждение за м.11.2011г. в размер 950лв, което обуславя сума по застраховка „Злополука“ се в размер 64 638лв. – при определен процент на неработоспособност 81 %, а по застраховка „Живот“ в размер 16 200лв. - при същия процент неработоспособност.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че работодателят на ищеца и ответното застрахователно дружество са били обвързани от валидно застрахователно правоотношение, възникнало по силата на договора за задължителна застраховка „Злополука” и по силата на договора за рискова застраховка „Живот“, както и че ищецът е претърпял на 29.05.2012г. трудова злополука по чл.55 от КСО.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени както главния иск по чл.238, ал.1 КЗ (отм.), основан на договора за задължителна застраховка „Злополука”, така и евентуалния иск, основан на договора за рискова застраховка „Живот“, въззивният състав е посочил, че при личните застраховки „живот” и „злополука” така, както са регламентирани в чл.230 – чл. 243 КЗ (отм.), застрахователната сума няма обезщетителен характер и при настъпването на застрахователното събитие застрахователят дължи плащането й, независимо от размера на претърпените вреди. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.239, ал.2 от КЗ (отм.), в която са предвидено, че страните могат да уговорят и други изключени рискове (извън тези по ал.1). В тази връзка според въззивния състав клаузите на чл.6.1 от ОУ към договора за застраховка „Злополука“ и чл.2, ал.2 от договора за застраховка „Живот“, в които е уговорено, че не се покриват рисковете смърт и трайно намалена работоспособност, настъпили след изтичането на една година от деня на злополуката и които не са в причина връзка с нея, напълно съответстват с разпоредбата на чл.76, ал. 2 от Наредба за медицинската експертиза и с диспозитивното правило на чл.238, ал.4 КЗ (отм.), че при определяне размера на плащането за нетрудоспособност, причинена от застрахователно събитие, изключващо загубата на крайници и др. човешки органи, „застрахователят може да предвиди срок за стабилизиране на неработоспособността, който да не надхвърля една година от датата на настъпване на застрахователното събитие”. Приемайки за установено, че трайната нетрудоспособност на ищеца е констатирана за пръв път с ЕР №1626/26.09.2016г., т.е. след едногодишния срок от датата на злополуката, както и че Общите условия на договорите, неразделна част от тях, не са оспорени от ищеца, нито в хода на първоинстанциононто производство, нито във въззивната жалба, въззивният състав е обосновал извода за неоснователност на исковите претенции.

Отделно апелативният състав е посочил, че за ответното дружество не е възникнало задължение за заплащане по договора за застраховка „Злополука“ и по договора за застраховка „Живот“, тъй като по делото не е установено по категоричен начин, че е налице причинна връзка между установената в ЕР №1626/26.09.2016г. и в ЕР № 1999/21.11.2017г. на ТЕЛК трайна неработоспособност на ищеца и трудовата злополука, настъпила при действието на застрахователния договор. Въззивният съд е посочил, че кредитира заключенията на обсъдените медицински експертизи, които са обективни, безпристрастни, всеобхватни и компетентно изготвени и според които към датата на увреждането - 29.05.2012г., липсват данни за счупване на прешленните тела на гръден и поясен отдел на гръбначния стълб на ищеца, както и липсват данни за костна увреда на опорно-двигателния му апарат, от което следва че установената през 2016г. и през 2017г. с ЕР на ТЕЛК трайна неработоспособност, не е в причинно-следствена връзка с настъпилата на 29.05.2012г. трудова злополука.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросът: „Съществува ли задължение за съда да се позове на хипотези, предвидени в ОУ, касаещи неангажиране на отговорността на застрахователното дружество и основателно ли е правоизключващото му възражение за отказ за плащане на обезщетение поради изключен риск, без да е доказана пряко причинно следствена връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие, която следва да се докаже от застрахователя?“. Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено по-горе, за да приеме неоснователност на исковите претенции, апелативният състав е обосновал два отделни решаващи извода – на първо място, че трайната загуба на трудоспособност не е установена в едногодишния срок съгласно клаузите в ОУ към договорите, които не противоречат на законовите разпоредби, и на второ място, че ищецът не е доказал причинно-следствената връзка между злополуката пред 2012г. и констатираната трайна загуба на трудоспособност през 2016г като предпоставка за заплащане на застрахователната сума. Съдът въобще не е обсъждал като релевантно за спора обстоятелството доколко допуснатото от пострадалия нарушение на правилата за безопасните условия на труд по чл.33 ЗЗБУТ (подлежащо на доказване от застрахователя), е в причинна връзка със злополуката. Отделно следва да се има предвид, че не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с постановките, застъпени в представените от касатора решения - решение №49/29.07.2013г. по т.д.№840/2012г. на ВКС, I т.о.; №32/11.08.2014г. по т.д.№1262/2013г. на ВКС, II т.о. и решение №167/07.02.2017г. по т.д.№1655/2015г. на ВКС, ІІ т.о., които са относими изцяло към правоотношения, свързани с имуществените застраховки, имащи обезщетителен характер. В случая (както е посочено в обжалваното решение), предмет на спора са личните застраховки „Живот” и „Злополука”, при които застрахователната сума няма обезщетителен характер и във връзка с които страните могат да договарят съгласно чл.239, ал.2 КЗ (отм.) и други изключени рискове извън тези по ал.1 на същия член.

Въпросът: „ Задължена ли е въззивната инстанция да се произнесе по наведени в отговора на исковата молба възражения, касаещи правилността на съдебния акт – в случая по приложимостта на ОУ към процесния застрахователен договор поради липсата на изрично изявление за приемането им от застрахования и непредаването им от застрахователя на задълженото лице?“, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора и не обуславя допускане на касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираните от касатора актове: решение №57/02.03.2011г. по гр.д.№1416/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №122/28.03.2012г. по гр.д. №955/2011г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №17/23.07.2014г. по т.д.№811/2012г. на ВКС, ІІ т.о. не са относими, доколкото в тях не е решен въпрос, свързан с твърдение за неприложимост на общите условия към договор поради липса на изрично изявление за приемането им. Обективираната в решение №164 от 26.10.2011г. по т.д.№1097/2010г., ІІ т.о. практика на ВКС касае договори, по които застрахованият е страна по застрахователния договор и не е относима за настоящия случай, при който договорите за застраховки „Живот“ и „Злополука“ са сключени от работодател в полза на работниците и служителите (т.е в полза на трети лица – бенефициенти).

На основание чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,