Определение № 3016 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3695/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби срещу решение № 118 от 31.01.2022 год. по въззивно гр. д. № 59/2021 год. по описа на Софийския апелативен съд, постановено в производство по чл. 258 и сл. ГПК по искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. С горното въззивно решение е потвърдено постановеното от Софийския градски съд решение от 12.08.2020 год. по гр. д. № 6706/2013 год., с което са осъдени ответниците Специализирана болница за активно лечение по детски болести /СБАЛДБ/ „Проф. Иван Митев“ ЕАД и д-р Е. И. П. да заплатят солидарно на ищците С. Х. К. и А. К. К. по 40 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им К. А. К., ведно със законната лихва, начислена от 16.05.2010 г. до окончателното изплащане на обезщетенията. В останалата им част исковите претенции, предявени срещу посочените ответници в размер на 100 000 лева за всеки един от ищците, са отхвърлени като неоснователни. По отношение на ответниците М. П. Ж., Р. Х. Ж. /конституирани като наследници на първоначалния ответник д-р Х. Ж. Ж./, както и по отношение на ответника д-р Д. И. И., исковете са отхвърлени изцяло като неоснователни. Въззивният съд приема, че за да се ангажира деликтната отговорност на лекуващите лекари е необходимо да се установи, че същите /чрез противоправно действие или бездействие/ са причинили на пациента вреда, като вината се предполага, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Що се касае до гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното лечебно заведение, по делото следва да бъде доказано, че лице, на което болницата е възложила извършването на определена законно регламентирана дейност, е причинило непозволено увреждане при изпълнение на възложените му задължения. Като безспорно между страните е прието, че към процесния период ответниците - лекари са били в трудовоправни отношения със СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ ЕАД. За установяване съответствието на извършените медицински дейности с оглед изискванията за качество, своевременност и достатъчност, въведени в чл. 81, ал. 2, т. 1 ЗЗдр. /действащ към 2008 год./ и с изискванията, които се поставят към здравните заведения в утвърдените клинични пътеки, в хода на съдебното производство са изслушани: комплексна съдебно-медицинска експертиза /основна и допълнителна/ с участието на пет вещи лица, специалисти в различни области; експертиза от клиничен фармаколог относно приложението на медикамента „Династат“; експертиза от вещо лице – патолог, приета във въззивното поризводство. Разпитани са също така общо седем свидетели. По твърденията за противоправно прилагане на медикамента „Династат“ решаващият съдебен състав приема за основателно оплакването на ответницата д-р П., че в медицинската документация няма данни, именно тя да е назначила приема му от детето. Въпреки това, на база свидетелските показания, се установява, че лекар от ответната болница /независимо кой/, е предприел поставянето на този медикамент. Изслушаните експерти, макар и да не дават положително становище за неговата употреба са единодушни, че това лекарство, което е обезболяващо, не е причинило и не може да причини инвагинация и хеморагия. При това становище съдът е формирал извода, че в конкретния случай липсва причинноследствена връзка между приложението на „Династат“ и настъпилия летален изход за пациента. Относно останалите действия на ответницата д-р Е. П. – отчетено е, че действащата към 2008 год. „Клинична пътека 29 Болест на Крон и улцерозен колит“ изисква приложението и отчитането на минимум пет основни диагностични процедури. По отношение на К. К. се установява извършването на четири диагностични процедури: 90.59 /изследване на кръв/; 89.29 /изследване на урина/; 88.76 /диагностичен ултразвук на корем и ретроперитонеум, включващ задължително конвенционална ехография и/или „доплер“ ехография/ и 89.52 /електрокардиограма/. Като изискване към КП 29 е посочено и задължителното приложение на „ендоскопска или рентгенологична“ процедура, каквато в случая не е отразена. В тази връзка в заключението на комплексната експертиза е посочено, че: тънкочревна инвагинация се улавя по-трудно с ехограф, ехографията е ориентировъчен метод, който не е сто процента диагностичен и в случая на К. едно обзорно рентгеново изследване на корема би дало диагностична насока. С оглед на това решаващият съдебен състав приема, че е нарушено изискването за достатъчност при извършването на диагностичните процедури. По длъжностна характеристика лекуващият лекар /д-р П./ е длъжен „своевременно да назначи и извърши консултативни прегледи, диагностични изследвания и процедури, отговарящи на всички правила за добра медицинска практика“. Не случайно в диагностичния алгоритъм на клиничната пътека за „Болест на Крон“ като задължително е предвидено изследването на червата чрез рентген /каквото лекуващият лекар не е назначил/, а в случая пациентът е диагностициран преди години именно с тежко хронично заболяване на червата, при което в 30 % от случаите се наблюдава засягане на крайната част на тънкото черво. Освен това съдът намира, че не е спазено и изискването за своевременност. Въз основа на свидетелските показания и приетото заключение съдебният състав възприема, че при пациента са констатирани данни за хеморагия /хеморагични петна по кожата/ още около ранния следобед на 28 май. Макар и сами по-себе си тези явления да не могат да обосноват категоричен извод за настъпване на инвагинация и хеморагия, появата им следва да бъде преценена във връзка с възможността от започващ хеморагичен/ендотоксичен шок и да служи като индикация за необходимостта от провеждане на допълнителни изследвания за изключване на това усложнение. Пропуска на лекуващия лекар, както и на дежурните лекари, да назначат обзорна рентгенография на стомаха и червата съдът е оценил като проява на небрежност, която е намалила значително възможностите за предотвратяване на хеморагичния и ендотоксичен шок. В този смисъл намира за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на д-р П. и възложителя на работата – СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“. Относно действията на д-р Д. И. въззивният съд приема, че не е доказано по делото, неговото поведение да е допринесло за настъпилата смърт на сина на ищците. При постъпването на К. в интензивния сектор на болницата /около полунощ/ той вече е бил с данни за остър корем. Вещите лица сочат, че при протеклото катастрофално развитие на симптоматиката даже и една спешна операция в рамките на 6-8 часа не би могла да спаси детето. В случая продължителността на тънкочревната инвагинация при К. се определя от клиничната картина в рамките от появата на силна болка в корема или малко преди нея, т. е. около 15:30 часа на 28 май до 2.30 часа на 29 май 2008 год., когато настъпва смъртта – с продължителност приблизително 12 часа. Следователно дори и да се приеме, че е допуснато евентуално забавяне от д-р И. в решението за превеждане на пациента в детската хирургия на болница „Пирогов“, то същото не може да има причинна връзка с настъпилата малко по-късно смърт. В комплексната експертиза вещите лица са изразили мнение, че д-р И. е осигурил максимум наблюдение и грижа спрямо детето веднага след приемането му в интензивното отделение по стандарта за шок: мониториране на пациента, консулти с водещи и отговорни специалисти, уговаряне за превеждане в детска хирургия. Обстоятелството, че по време на нощното дежурство интензивният сектор на педиатрията не е разполагал с необходимия набор от диагностични средства, нито с разположен в съседство хирургичен екип, не може да се вмени в отговорност на дежурния лекар – то е задължение на болницата. Относно отговорността на д-р Х. Ж. решаващият съдебен състав е възприел за обосновано заключението на първоинстанционния съд за липса на доказателства същият, в качеството си на завеждащ на Клиниката по детска гастроентерология, да не е осигурил необходимото взаимодействие между лекуващия лекар и дежурния медицински екип. Относно отговорността на СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ ЕАД, предвид изложеното и констатацията, че от страна на служители на болницата е допуснато противоправно бездействие, довело до вредоносен резултат, то въззивният съд намира за основателна претенцията срещу възложителя на работата, който следва да отговаря за обезщетяване на настъпилите вреди солидарно с прекия причинител. Относно справедливия размер на обезщетението – споделено е становището на ищците, че не съществува справедлив паричен еквивалент, който може да обезщети мъката на едни родители от загубата на обичаното им 16-годишно дете. Прието е за доказано, че смъртта на К. за тях е била трагедия, под чието въздействие те продължават да живеят и към настоящия момент. Съобразено е също така, че по време на болничния му престой те са съпреживели претърпените от него страдания, включително тревогата от постоянното влошаване на състоянието му, приключило със смърт. Мотивиран от това и след като е съобразил съдебната практика за сходни случаи спрямо социално-икономическата обстановка към 2008 год., въззивният съд е определил справедливото обезщетение в размер на 100 000 лева за всеки от родителите. За да уважи частично претенцията обаче, съдът се е аргументирал с констатацията си, че настъпилият летален изход до голяма степен се дължи на обективни обстоятелства, а не единствено на действията на лекарския екип. Според заключението на вещите лица, наличието на хронично увреден организъм с възпалителна компонента и силно понижена имунна защита при конкретния пациент многократно са ускорили процесите, довели до фаталния изход. Освен това, първоначалните симптоми не са били типичните за инвагинация и анамнестичните данни са заблудили лекарите относно вероятната причина за болката в гърба на сина на ищците. Поради тези независещи от действията на лекарите обстоятелства съдът приема, че 60 % от причините за настъпване на смъртта са обективни, а 40 % се дължат на недостатъчните и несвоевременни действия на лица от екипа на болницата. Именно това е обосновало уважаването на претенциите до размер на 40 000 лева за всеки от ищците, за солидарното осъждане на онези ответници, за които са приети за установени предпоставките по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД – д-р П. и СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ ЕАД. Въззивното решение е обжалвано от СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ ЕАД в частта му, с която се уважават исковите претенции срещу лечебното заведение. Излагат се доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а в изложение към нея се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Така подадената жалба се оспорва в писмен отговор от ищците С. и А. К., чрез адв. К. Г., по съображения за неоснователност. Последните на свой ред оспорват въззивното решение в частта му, с която, като се потвърждава първоинстанционното решение, частично са отхвърлени претенциите на ищците за разликата до предявените размери. Извеждат се аргументи за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата се формулират въпроси, за които се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Формално касаторите се позовават на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но в изложението се цитират единствено съдебни решения на ВКС, като на практика липсва обосновка относно значението на поставените въпроси за точното приложение на закона и развитието на правото. Претендират разноски. Жалбата на К. е оспорена в писмени отговори от: д-р Д. И., представляван от адв. П. С., с претенция за разноски; Р. Х. Ж., чрез адв. Б. Н., с претенция за разноски; СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ ЕАД, чрез адв. Е. С., с претенция за разноски. Касационна жалба е подадена и от д-р Е. П., чрез процесуалния ѝ представител адв. М. П., с позоваване на касационните отменителни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Моли да се допусне касационно обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Ищците К. оспорват жалбата в писмен отговор и претендират разноски. При преценка за допустимост на производството, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че и трите касационни жалби са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което следва да бъдат разгледани. По жалбата на СБАЛДБ „Проф. Иван Митев“ ЕАД: Първата група въпроси, за които се поддържа да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаят задължението на съда да обсъди и вземе предвид всички въведени като възражения вредоносни фактори, допринесли за настъпване на вредата, като е поставен и въпросът дали представлява такъв вредоносен фактор липсата на проследяване от страна на родителите на детето вече констатираното му тежко хронично заболяване. Касаторът поддържа горните въпроси да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 9 от 2.02.2018 год. по гр. д. № 1144/2017 год. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 1132 от 16.11.1992 год. по гр. д. № 1336/91 год. на ІV г. о., решение № 163 от 3.02.2021 год. по гр. д. № 123/2020 год. ІІІ г. о., № 723 от 22.06.2009 год. по гр. д. № 1934/2008 год. на САС. Втората група въпроси, за които е релевирано същото основание за допускане на касацията, касаят приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с позоваване на отказ за лечение от страна на родителите при констатираното още през 2005 год. заболяване на детето. Посочена е и съдебна практика. Позовавайки се на решение № 163 от 3.02.2021 год. по гр. д. № 123/2020 год. ІІІ г. о., решение № 130 от 13.11.2018 год. по гр. д. № 4807/2017 год. ІІІ г. о., решение № 142/20.06.2017 год. по гр. д. № 3673/2016 год. ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касаторът поддържа, че в противоречие с тях е произнасянето на въззивния съд по въпросите, свързани със задължението му да обсъди и прецени заключението на вещите лица в съвкупност с всички събрани доказателства. Изложени са съображения, че въззивният съд е направил изводи в противоречие с приетите заключения на експертизите, без да посочи и обоснове защо не е кредитирал същите изцяло или съответно част от тях, а обратно – чрез фрагментарна интерпретация е преиначил становищата на вещите лица. В тази връзка е поставен и процесуалният въпрос относно необходимостта при множество идентични крайни изводи на експертизите, противоречащи на възприятията на съда, следвало ли е той да прояви активност и да изясни чрез нова експертиза противоречащите според него въпроси по същество на спора. Цитирани са решения на ВКС относно необходимостта от процесуални действия на съда. В допълнение на изложението са поставени и въпроси относно основанието, на което е ангажирана отговорността на д-р П. - клинична пътека № 29, по изложени съображения относно неправилността на този извод с оглед нарушение на материалния закон - чл. 58 ЗЗО, чл. 55, ал. 2, т. 4 с. з. Определянето на медицинските критерии за качество и достъпност на медицинската помощ при липса на действащи медицински стандарти към м. май 2008 год., съответно въведени с Национален рамков договор, предвиждащ регулиране на административни отношения, но не и изисквания на клинични пътеки, е следвало да се осъществи чрез назначаване на медицинска експертиза, а не гражданската отговорност на лекаря да се обосновава с довод за недовършване на клиничната пътека. Поставен е допълнително и въпрос за нарушение на диспозитивното начало в процеса – съдът обосновал извода за отговорност на болницата с обстоятелства, които не са въведени от ищците в исковата им молба, като е приел, че е допуснато противоправно бездействие и от други служители на болницата, поради което и тя като възложител на работата, следва да носи отговорност за причинените вреди. Болницата излага и съображения за необсъждане от съда релевираното от нея възражение за липса на лечение в продължение на две години и половина на констатираното у К. тежко хронично заболяване. Формулиран изрично като въпрос в т. ІІІ от допълнителното изложение, същият съвпада с формулираните в т. ІІ от първоначалното изложение въпроси, свързани със съпричиняването, съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Налице е и преформулиране на въпрос в т. ІІІ на първоначалното изложение относно обосноваване от съда на некредитирането на заключението на експертизата, в частност „заключението на всички експертизи, че не е налице лекарска грешка“. Първите две групи поставени въпроси в първоначалното изложение на касатора СБАЛДБ нямат самостоятелно обуславящо значение за изхода на конкретния правен спор, тъй като въззивният съд не е обсъждал конкретно въпроса за липсата на проследяване от страна на родителите на детето на вече констатираното му тежко хронично заболяване, както и относимостта на това обстоятелство към наличие на съпричиняване на вредата. Обратното, съдът е приел, че в случая не става въпрос за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а за обективно съществуващи обстоятелства, допринесли за леталния изход. И такива обстоятелства приел да са налице, в т. ч. и наличието на тежко хронично заболяване, засягащо стомашно-чревния тракт, първоначалните симптоми в случая не са били типичните за инвагинация и анамнестичните данни са заблудили лекарите относно вероятната причина за болката, инвагинацията и кръвоизливът са се развили на тежък патобиологичен терен, което е съдействало за бързото протичане на смъртоносните усложнения. Съдът приел, че тези, независещи от действията на лекарите обстоятелства са обективни причини, като определил и по-висок процент на приноса им в настъпване на смъртта на детето, т. е. налице е осъществена преценка от съда на контатираното тежко хронично заболяване на детето и състоянието му при постъпването в болницата. Доводите на болницата за налично съпричиняване на вредоносния резултат вследствие поведение на родителите, респ. приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, представляват оплаквания срещу направения извод на съда поради нарушение на закона, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Въззивният съд е извършил задълбочена преценка на събраните в производството многобройни доказателства, въз основа на които е приел наличие на обективни причини за настъпване на смъртта на детето, определил е техния принос в настъпване на вредата, и то надхвърлящ този на болницата, респ. на лекуващия лекар, вследствие на което е намалил определеното от него справедливо обезщетение на всеки от ищците. В същия смисъл е и постановеното от ВКС, ІІІ г. о. решение № 60289 от 4.07.2022 год. по гр. д. № 131/2021 год., в което е прието, че при оценка на вредите с оглед установената комплексна каузална верига, при която неблагоприятният резултат е обусловен от комплексен каузален фактор – от една страна тежко протичане на заболяването, от друга – пропуски, грешки и забавяне на специалистите при лечението, трябва да се отчете фактическото допринасяне за настъпването на резултата на първия причинен фактор – протичащото заболяване, като обезщетението се намали с този каузален принос. Това не е съпричиняване по смисъла на закона, което визира човешко поведение, а причинен процес извън такова поведение за последиците, за които ответниците не следва /и не биха могли/ да отговарят. И в разгледания по цитираното дело казус прогнозата при заболяването, обусловило сриване на имунитета и интоксикация, е била за летален изход при повечето пациенти, а положителен резултат от лечението не е гарантиран и при най-ранно диагностициране. Последното обаче не изключва установяване на противоправно поведение на медицинските лица при лечението като необходими условия, обусловили реалната възможност за настъпване на вредите и са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Такова противоправно поведение е установено в настоящия казус въз основа на преценката на събраните доказателства относно назначените от д-р П. медицински изследвания на К., като е прието, че в нарушение за изискването за достатъчност при извършване на диагностичните процедури същата не е предприела действия, с които да бъде изключена възможността за инвагинация и то при положение, че пациентът е диагностициран преди години именно с тежко хронично заболяване на червата, при което в 30 % от случаите се наблюдава това усложнение. Съдът приел, че не случайно в диагностичния алгоритъм на клиничната пътека за „Болест на Крон“, като задължително изследване е предвидено изследване на червата чрез рентген. Това изследване не е направено, което е обосновало извода на съда за нарушение на изискването за достатъчност при извършване на диагностичните процедури. В тази насока е и заключението на комплексната експертиза, установяващо още, че болките при инвагинацията може да се прояват и в гърба, извън обичайната им локализация в дясната долна част на корема. Задължението на д-р П. като лекуващ лекар да съобрази всички тези обстоятелства произтича и от длъжностната й характеристика, съгласно която тя е била длъжна „своевременно да назначи и извърши консултативни прегледи, диагностични изследвания и процедури, отговарящи на всички правила за добра медицинска практика“. С оглед тези съображения на въззивния съд поставеният от касатора въпрос за характера на Националния рамков договор, определящ съдържанието на клиничните пътеки, неговите адресати и питането дали довода за недовършеност на клиничната пътека може да обоснове извод за противоправност в поведението на лекуващия лекар, не е обуславящ за извода на въззивния съд. Приетото противоправно бездействие на лекуващия лекар да назначи рентгеново изследване е обосновано въз основа на цялостния анализ на събраните доказателства, установяващи такова задължение на лекаря в конкретната обстановка, произтичащо от приложение на основните принципи в хуманитарната медицина и нормативната уредба в Закона за здравето /чл. 80, чл. 81/ за основните принципи на правото на медицинска помощ. Решаващият мотив за основателността на предявения иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД е установеното въз основа на събраните доказателства нарушение на изискванията за своевременност и достатъчност както от страна на лекуващия лекар, така и от останалите дежурни лекари, които също са подценили опасността от една постоянно протичаща, нетипична болка, неповлияваща се от многократно приложени обезболяващи медикаменти, както и „плацебо“. Горният извод, макар и обоснован и с противоправно поведение от страна на лекари, срещу които не е предявен иск за вреди, не представлява основание за допускане на касационното обжалване поради съмнение за недопустимост на решението, тъй като произнасянето на съда обхваща твърденията на ищците относно обстоятелствата за нарушения в лечението на детето, допуснати от посочените като ответници по иска лекари, т. е. произнасянето е по предявения от ищците иск. Извършена е от съда и преценка на събраните доказателства, в т. ч. и заключенията на приетите медицински експертизи, като поставените в тази връзка въпроси в изложението на касаторите, ответници не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, както е процедирал в случая въззивният съд при обосноваване изводите си на база изяснените с помощта на специалните знания на вещите лица обстоятелства по делото. Изложените от касатора съображения за нарушение на сочената съдебна практика не могат да обосноват наличие на релевантни правни въпроси, а по същността си същите представляват израз на недоволството на страната от направените изводи на съда, което не е предмет на настоящето произнасяне. Същото важи и за разбирането на касатора за назначаване на „нова съдебна експертиза“ като начин за изясняване на възникнали противоречия. Във въззивното производство е допусната и приета експертиза по искане на един от ответниците, която е обсъждана от съда заедно с останалите доказателства по делото, а оплакването срещу извода на съда въз основа на това заключение, независимо от формулировката му под формата на изброените в двете изложения въпроси, не представлява правен въпрос, който да обоснове допускане на касационното обжалване. По жалбата на С. и А. К., настоящият състав на ВКС намира, че също не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното: В приложеното към касационната им жалба изложение, тези касатори са изложили съображения за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваните от тях части, като се позовават на липса на ясно изразена в решението фактическа обстановка, както и необсъждане на доказателства по делото, с твърдение, че този подход на съда е в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в решение № 190 от 7.02.2020 год. по гр. д. № 24/2019 год. на І г. о. Налице е позоваване на липса на мотиви във въззивното решение, което противоречи на ППВС № 1/1985 год., налице е нарушение на т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС, както и на цитирани множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по въпроси, свързани с пороци на въззивното решение при липса на мотиви, необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Позовавайки се на цитираната съдебна практика касаторите излагат съображения за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните от тях части, които обаче не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по смисъла на разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС. Произнасянето по тях изисква произнасяне по същество, което е предпоставено от допускане на касационното обжалване, за което процесуалният закон предвижда наличие на съответните предпоставки. Липсата на конкретен правен въпрос – материалноправен или процесуалноправен, който да е от значение за изхода по делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на доказателствата, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, в случая тези по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите съображения са относими и към доводите на касаторите К. за необосноваността и неправилността на изводите на въззивния съд относно противоправните действия и бездействие на първия и втория ответник, с позоваване на противоречие с решение № 43 от 4.09.2017 год. по гр. д. № 3143/2016 год. на ВКС, ІІІ г. о. Същите представляват оплаквания, които не са предмет на настоящето производство. В т. 3 на изложението са формулирани въпроси относно отговорността на ръководителя на Клиника/отделение, под чието ръководство е допуснато изписване и приложение на противопоказен за възрастта и заболяването на пациента медикамент, ръководител, който не е създал организация за активно наблюдение на пациентите, за правилното им диагностициране и лечение, представляват ли противоправно поведение на този ръководител горните действия и бездействия, по които въпроси касаторите поддържат, че в обжалваното решение липсва конкретика, а „същите имат и пряко отношение за точното прилагане на закона – за отговорността за противоправни бездействия и неизпълнение на възложени специални функции, които …са в причинна връзка с противоправния резултат“. Както тези въпроси, така и изложените съображения относно извода на съда за приноса на пострадалия в причиняване на вредоносния резултат, респ. за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с цитиране на съдебна практика, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а доводи за неправилност на решението в обжалваните от касаторите части, в т. ч. и за разликата до пълния размер на предявените от тях искове, на които, за да се отговори, следва същите да се разгледат по същество. Това не е допустимо на настоящия етап на производството, който изисква произнасяне относно наличие на основания за допускане на касационно обжалване, каквито не са налице – нито тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, нито тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. По жалбата на Е. П. - на първо място в изложението към нея се поддържа очевидна неправилност на въззивното решение: Настоящият състав на ВКС счита, че при изложените към обжалваното решение мотиви не се констатира наличие на някой от квалифицираните състави неправилност, визирани в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, така както са изведени трайно и последователно в практиката на ВКС. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт при неговия прочит, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, в т. ч. и соченият от касаторката в изложението й порок за обосноваване отговорността й с Националния рамков договор от 2008 год. и посочената клинична пътека. Във въззивното решение липсват съображения както относно характера на НРД като подзаконов нормативен акт, така и за неговите адресати, в т. ч. за такъв да е посочена и касаторката д-р П.. Както се посочи вече, приетото противоправно бездействие на лекуващия лекар да назначи рентгеново изследване е обосновано въз основа на цялостния анализ на събраните доказателства, установяващи такова задължение на лекуващия лекар в конкретната обстановка, основано на основните принципи в хуманитарната медицина и нормативната уредба в Закона за здравето /чл. 80, чл. 81/ за основните принципи на правото на медицинска помощ. Решаващият мотив за основателността на предявения иск по чл. 45 ЗЗД е установеното въз основа на събраните доказателства нарушение на изискванията за качество, своевременност и достатъчност, допуснато от лекуващия лекар, което е обосновано и със задълженията в длъжностната му характеристика. Посочването на алгоритъма на клиничната пътека не е обуславящото извода съображение, за да се приеме формулираните в изложението четири въпроса да са значими за решаващата воля на съда, респ. да се приемат за правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, поради което и е ненужно да се обсъжда допълнителното изискване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно какво ще е значението на разглеждането им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото според изискванията на т. 4 от цитирания тълкувателен акт. По поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК настоящият състав намира, че са относими вече изложените по релевираните от касатора СБАЛДБ съображения във връзка с поставените въпроси относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения по доводите на страните, съответно да обоснове защо не кредитира някои от тях, в т. ч. заключенията на експертизите с мотивиране коя част от тях кредитира и коя не и защо. Многократно повтаряните различни формулировки на въпросите в тази връзка, както и цитиране на подбрани части от заключенията на експертизите не могат да обосноват извод за наличие на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а доводите за противоречие с цитираната съдебна практика представляват израз на поддържаната от касатора д-р П. защитна теза по предявените искове, която не представлява предмет на обсъждане в настоящето производство. В обобщение – така поставените въпроси представляват такива по същество на спора, поради което и не обосновават наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, което прави безпредметно обсъждането на твърдяното противоречие с цитираната съдебна практика. Формулираните въпроси относно задължението на съда да изгради извод за наличие на причинно-следствена връзка като съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, са предмет на специални медицински познания и кои на опитните правила на логиката, и следващият такъв за обосноваване на този извод въз основа на установени по безсъмнен начин факти по своята същност представляват оплаквания за необоснованост на изводите на съда за наличие на предпоставките на непозволеното увреждане. Те не са предмет на разглеждане в настоящето производство. Произнасянето по тях, както и по въпроса доколко предприетите действия на лекаря или бездействието му да извърши такива отговарят на дължимата грижа на добрия лекар, предполага допуснато касационно обжалване при наличие на основания за това, каквито не са налице. В заключение следва извод за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по подадените срещу него жалби. При този изход на производството направените от касаторите разноски следва да останат в тежест на всеки от тях, а касаторите К. следва да заплатят на ответника Д. И. разноски в размер на 3 000 лв., съгласно представен списък и договор за правна защита и съдействие, на Адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“ възнаграждение за оказана безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв на Р. Х. Ж. в размер на 4 086 лв., съгласно чл. 9, ал. 3 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,