Определение № 5102 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 169/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 4897/21.09.2023 г. по в. гр. д. № 742/2023 г. (неправилно посочено като в. гр. д. № 11210/2022 г.) Софийският градски съд, IV Г въззивен състав, е потвърдил решение № 12161/03.11.2022 г. по гр. д. № 29862/2022 г. на Софийския районен съд, с което Столичната община е осъдена да заплати на Р. Р. А.-Г. на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 11.08.2021 г. около обяд, в близост до имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица], от ухапване от две агресивни бездомни кучета, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, и сумата 50 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатена такса за издаване на медицинско удостоверение, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като исковете за сумата над 4 000 лв. до пълния предявен размер от 6 000 лв., и за сумата над 50 лв. до пълния предявен размер от 83,27 лв., са отхвърлени.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по исковете, който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответницата по касация - ищца по делото, е подаден отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на медицинската експертиза, че на 11.08.2021 г. около 13:30 ч. в [населено място],[жк], [улица], пред къщата й, ищцата била ухапана от две безстопанствени кучета, като получила описаните в исковата молба увреждания. Съдът е посочил, че св. М. е бил пряк свидетел на събитието и е възприел извършеното нападение, като в показанията си възпроизвежда непосредствени лични впечатления относно външния вид на кучетата, тяхното поведение, телесните увреждания, както и състоянието на пострадалата по време на и след събитието. Изнесените от него факти се потвърждават и от показанията на св. Р., който непосредствено след нападението също е бил на мястото и е възприел състоянието, в което се намирала ищцата след инцидента, кореспондиращо изцяло с приложената по делото медицинска документация. В унисон с посочените доказателства са и показанията на св. Г. - син на ищцата, които, макар и да представляват производни доказателствени източници по отношение на механизма на деянието, допринасят за изясняване на релевантните за спора обстоятелства, доколкото свидетелят е възприел получените от пострадалата ухапвания и наранявания, както и емоционалното състоянието, в което се е намирала няколко часа след инцидента.

Обстоятелството, че в случая кучетата са били безстопанствени, е определено от въззивния съд като отрицателен факт, който не подлежи на доказване от този, които го твърди, а ответната община следва да докаже обратния положителен факт - че кучетата са имали стопанин. Приел е, че фактът не е доказан. Посочил е, че показанията на св. М., който бил виждал едно от кучетата, приличащо на бездомно, и друг път в квартала, в окаян вид, само, без нашийник, както и фактът, че по време на инцидента кучетата са били сами, и въпреки проявената агресия не е имало човек, който да покаже признаци, че е стопанин на кучетата, е индиция за тяхната безстопанственост. По тези съображения съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника, че механизмът на увреждането не е доказан и че нападналите ищцата кучета не са безстопанствени.

Въззивният съд е приел, че инцидентът е настъпил в резултат на противоправното бездействие от страна на служителите на ответника във връзка с вменените по Закона за защита на животните (ЗЗЖ) задължения за овладяване популацията на безстопанствени кучета, в съответните текстове на който са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета с цел те да не се намират на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората; установеното в закона, че кучетата са под надзора и грижите на общините, означава, че чрез взетите от тях мерки те следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида на тези мерки - чл. 47, ал. 1 и ал. 3, изр. 2-ро, чл. 50, ал. 1, т. 2. Ето защо е приел за неоснователни възраженията на ответника, че самият факт, че общинските органи са предприели мерки и програми за овладяване на популацията на безстопанствените кучета с дължимата грижа, означавал липса на деликтно поведение. Посочил е, че след като такива безстопанствени кучета са нападнали безпричинно ищцата, то тези мерки не са били приложени ефективно поне по отношение на конкретните животни, които ответникът следва да надзирава, поради неизпълнение на всички предвидени в закона задължения. Дори да са били взети мерки по обезпаразитяването, кастрирането и ваксинирането на животните, то явно не са били взети необходимите мерки по предотвратяването на агресивнотото им поведение към хората. Поради това съдът е приел, че общината чрез своите органи не е положила дължимата грижа и следва да отговаря за причинените вреди.

Въззивният съд е приел за установено от представените медицински документи, заключението на медицинската експертиза и гласните доказателства, че в причинна връзка с ухапването от безстопанствените кучета ищцата е претърпяла неимуществени вреди. Медицинските документи, свидетелстващи по своя характер, установяват настъпилите физически увреждания в причинна връзка с нападението, доколкото по делото липсват каквито и да било доказателства, опровергаващи този извод. Изводът се потвърждава и от медицинската експертиза, вещото лице по която е посочило, че ищцата е получила контузия с охлузвания и подкожен кръвоизлив в областта на дясна лакътна става, лява мишница, лява лакътна става, лява предмишница, дясно бедро, ляво бедро, лява колянна става и дясна колянна става.

При определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид установените характер и брой на телесните увреждания, възрастта на пострадалата - 73-годишна към момента на увреждането, обстоятелствата, при които е настъпило същото - внезапно и безпричинно нападение от две кучета, продължителността и вида на проведеното лечение - нуждата от обработка на раните и поставяне на ваксини, продължителността на възстановителния период - около 20-25 дни, наличието на белези с траен характер, степента на преживените от ищцата негативни емоции - силният емоционален стрес, чувство на безпокойство и засягане на вътрешния мир и на усещането й за защитеност на телесния интегритет, и те са съобразени като конкретни обстоятелства, установени по делото, при определяне на размера на обезщетението. Съдът е съобразил и обстоятелството, че след инцидента не е било необходимо хоспитализирането на ищцата в болнично заведение, както и че оздравителният процес е преминал без усложнения, като към настоящия момент ищцата се е възстановила напълно от получените увреждания и няма трайни последици от същите както върху здравословното й състояние, така и върху начина й на живот; отчел е и социално-икономическите условия и стандарт на живот през 2021 г. С оглед посочените обстоятелства въззивният съд е намерил, че с определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 4 000 лв. ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерване на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

По отношение на претенцията за претърпени имуществени вреди, въззивният съд е намерил, че от страна на ищцата са ангажирани доказателства единствено за извършен разход в размер на 50 лв. за издаване на медицинско удостоверение. По отношение на твърденията за направени разходи за закупуване на лекарства не са представени доказателства, поради което в тази част искът следва да бъде отхвърлен, както правилно е приел първоинстанционният съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Настъпването на вреди и инцидентът сам по себе си може ли да обоснове извод за реализирано виновно неизпълнение на законови зцадължения и може ли да обуслови възникването на отговорност на общината - по този въпрос касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие на въззивното решение с решение № 279/28.09.2011 г. по гр. д. № 1533/2010 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 262/11.05.2010 г. по гр. д. № 1155/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 368/18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г. на ВКС, IV-то г. о.

2. Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца, че кучето е безстопанствено; подлежи ли на доказване обстоятелството, че кучето има стопанин и върху коя от страните пада доказателствената тежест - по този въпрос касаторът обосновава наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 поради твърдяно противоречие на въззивното решение с решение № 50151/19.10.2022 г. по гр. д. № 2598/2021 г. на ВКС, III-то г. о., с три решения на Софийския районен съд и с едно решение на Софийския градски съд.

По въпросите се поддържа и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият поставен въпрос е свързан с тази част от мотивите, в което въззивният съд е посочил: „Обстоятелството, че безстопанствени кучета са проявили непредизвикана агресия и са наранили човек, само по себе си означава, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ, т. е. самото реализиране на вредоносното събитие доказва наличието на неизпълнение от страна на ответника на това законово задължение.“ Това съждение е извадено от цялостния контекст на обжалваното решение, в което като основание за ангажиране отговорността на ответника община е приетото от съда неизпълнение на законовите задължения с дължимата грижа, като в тази насока не се разкрива противоречие с представените от касатора решения. Така, с решение № 279/28.09.2011 г. по гр. д. № 1533/2010 г. на ВКС, III-то г. о., и с решение № 262/11.05.2010 г. по гр. д. № 1155/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., е прието, че отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД следва да бъде ангажирана при доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка със задълженията им за изолиране на безстопанствените (скитащите) кучета в определени за целта места. Тази идея е доразвитаа в решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV-то г. о. В него е прието, че при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т. ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа, и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. Така даденото разрешение е възприето в решение № 368/18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г. на ВКС, IV-то г. о. Към изложеното следва да се добави приетото в решение № 50151/19.10.2022 г. по гр. д. № 2598/2021 г. на ВКС, III-то г. о., на което касаторът се позовава при поставянето на втория правен въпрос, в което също е прието, че екскулпирането е възможно, само ако общината докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение е осъществено с дължимата грижа - изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината.

В разглеждания случай въззивният съд е приел, че ищцата е претърпяла вреди не защото дължимите по закон предприети от общината действия не са дали резултат, а защото общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения, възложени ѝ със Закона за защита на животните, за надзор над безстопанствените кучета. Казано с други думи, предприетото изпълнение не е точно, т. е. не е положена дължимата грижа. Следователно решаващият мотив на въззивния съд за ангажиране отговорността на ответника е в съответствие със съдебната практика, а дали в конкретния случай предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа е въпрос, чието разрешаване зависи от конкретните данни по конкретното дело. Този въпрос обаче не е предмет на производството по селекция на касационните жалби, а касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо по първия въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато. А след като по поставения въпрос е налице съдебна практика, на която обжалваното решение съответства, и касаторът не е изложил мотиви за необходимостта от промяна на съществуващата практика съобразно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, то и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по втория поставен въпрос. Изводът на въззивния съд по спорното обстоятелство- дали кучето е било безстопанствено или е имало стопанин, е формиран именно въз основа на доказателства като тези, посочени в решение № 50151/19.10.2022 г. по гр. д. № 2598/2021 г. на ВКС, III-то г. о., на което касаторът се е позовава. В него е прието, че доказването следва да е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в това число и свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано, преди, по време и/или след инцидента. В този смисъл не се разкрива противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Останалите решения - на Софийския районен съд и на Софийския градски съд, биха имали значение при преценката на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията на нормата преди изменението в ДВ, бр. 86/2017 г., но не и понастоящем, когато поставеният правен въпрос следва да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. На такива актове касаторът не се позовава. Не се разкрива и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е и обосновано от касатора.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие от 05.12.2023 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.