Определение № 60784 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2160/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по две касационни жалби. Първата е подадена от ПРБ срещу решение № 260036/21г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, в която ПРБ е осъдена да плати на ищеца Ч. Х. Я. 10000лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу ищеца наказателно производство по ДП №4/10г. по описа на отдел „БОП“- [населено място]- само досежно престъплението по чл. 321, ал.3, пр.2 и 3 вр.ал.2 от НК, производството по което е било прекратено на основание чл. 243, ал.1, т.2 от НПК с постановление на Специализирана прокуратура от 15.04.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.04.2019г. до окончателното плащане. В касационната жалба е посочена следната неправилност на въззивното решение: въззивният съд не се е обосновал защо е приел, че за едно неоснователно обвинение се присъжда обезщетение в размер на 10000лв., при положение, че първоинстанционният съд е присъдил 7000лв., обезщетение, за две обвинения; не са били ценени благоприятните за ответника обстоятелства- наказателното производство е протекло в разумните срокове, и не е причинило влошаване на психичното здраве на обвинения; липсват изложени мотиви по същество на въззивната инстанция. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и значението на характера и вида на упражнената процесуална принуда. Втората касационна жалба е подадена от ищеца Ч. Я. срещу същото въззивно решение, в частта, в която се отхвърля като неоснователен иска досежно престъплението по чл. 308, ал.7, вр.ал.3, вр.ал.2 от НК и за разликата от 10000лв. до пълния предявен размер от 200000лв.. В касационната жалба са посочени следните основания за неправилност на въззивното решение: съдът не е взел предвид, че ищецът е бил задържан под стража за период от 500 дни; обвинението е за извършване на „тежко престъпление“, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 5 до 15 години; ищецът не е осъждан преди това; свидетелите по делото установяват, че наказателното преследване се е отразило негативно на ищеца- станал сприхав, притеснен, разсеян, затворил се в себе си, не излизал, приятелите го избягвали, пиел успокоителен чай. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност- явно несъответствие между размера на обезщетението и неоснователно взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 500дни. Иска се допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос- относно определяне на размера на обезщетението след преценка на всички релевантни обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение за прилагане на принципа на „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС счита, че двете искания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, са неоснователни, защото въззивният съд е обсъдил и двете групи обстоятелства, които водят до увеличаване, респективно, до намаляване на размера на обезщетението, съобразно практиката на ВКС, и е определил размер на обезщетението, който съответства на претърпените болки и страдания, с оглед на обстоятелството, че по едно от двете повдигнати обвинения ищецът е оневинен (наказателното производство по чл. 321 ал.3, пр.2 и 3 вр.ал.2 от НК е прекратено), а по второто обвинение- по чл. 308, ал.7, вр.ал.3, вр.ал.2 от НК, наказателното производство не е приключило. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид, че на ищеца са били повдигнати две обвинения- и двете за тежки умишлени престъпления- по чл. 321, ал.3, пр.2 и 3 вр.ал.2 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 5 до 15години, и по чл. 308, ал.7, вр.ал.3, вр.ал.2 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 6 години. Първото обвинение е за участие в организирана престъпна група през 2010г. за извършване на престъпления по чл. 244 НК и по чл. 308, ал.2 НК, а второто обвинение е за държане на неистинска лична карта на името на друго лице, за която е знаел, че е послужила за преправяне на истински документ за самоличност. На 08.12.2010г. ищецът е задържан, заедно с другите обвиняеми. Мярката спрямо ищеца е продължила за период от 1 година, 3 месеца и 15 дни. След 3 години, 4 месеца и 8 дни, наказателното производство по чл. 321 НК спрямо ищеца е прекратено поради липса на доказателства, а производството по второто обвинение- по чл. 308, ал.7 НК, все още не е приключило. Съдът е отчел чистото съдебно минало на ищеца, както и обичайните страдания, свързани с неоснователно налагане на наказателна принуда- страх, срам, притеснения, злепоставяне, накърняване на доброто име и достойнството, социална изолация и самоизолация. В същото време съдът е приел за недоказано твърдението на ищеца, че се е влошило психичното му здраве като последица от незаконното обвинение. Видно е, че решаващо за въззивния съд, за да определи обезщетение за неимуществени вреди под средния размер на присъдено обезщетение при подобни случаи (решение №95/15г. на ВКС, ІІІ ГО), е било обстоятелството, че наказателното производство по второто обвинение- по чл. 308, ал.7 от НК, което също е за тежко умишлено престъпление (чл.93, т.7 от НК), и за което също може да се вземе мярка за неотклонение „задържане под стража“ (чл.63 от НПК), все още не е приключило. Това обстоятелство има значение за намаляване на размера на обезщетението за неоснователното обвинение по чл. 321 НК, защото при условие, че и по второто обвинение ищецът бъде оправдан или производството бъде прекратено, той ще може да търси ново, различно обезщетение за неимуществени вреди. В противен случай- когато само за част от обвиненията има оневиняване, се присъжда обезщетение в занижен размер (решение №276/17г. на ВКС, ІV ГО). Тъй като решението на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС и размерът на обезщетението е съответно на хипотеза, при която само по част от обвиненията има оправдаване, то липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подържаните основания- по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК и по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО