Определение № 3009 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1663/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. К. и В. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 214 от 13.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 14332/2023 година на СГС, с което е потвърдено изцяло решение № 17492 от 26.10.2023 г. на СРС по гр. д. № 6767/2023 година, с което е признато за установено, че В. В. К. и В. Л. К. дължат солидарно на „Т. С.” ЕАД на основание чл. 415 ал. 1 от ГПК сумата от 11 756,44 лева /единадесет хиляди седемстотин петдесет и шест лева и четиридесет и четири стотинки/, представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода от 05.10.2018 год. до 30.04.2020 год. за топлоснабдяван имот - апартамент В-5, находящ се в [населено място], [улица], ет. 6, ведно със законната лихва, считано от 05.10.2021 г. до окончателното и изплащане; сумата от 31,28 лева /тридесет и един лева и двадесет и осем стотинки/, представляваща такса за отчитане на уредите за дялово разпределение за периода от 01.11.2018 год. до 29.02.2020 год., ведно със законната лихва, считано от 05.10.2021 год. до окончателното плащане; сумата от 2 172,96 лева /две хиляди сто седемдесет и два лева и деветдесет и шест стотинки/, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.12.2018 год. до 23.09.2021 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.10.2021 г. по ч. гр. д. № 57333/2021 г. по описа на СРС, 75 състав.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Касаторите молят същото да бъде обезсилено или отменено.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочат разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Очевидната неправилност се обосновава с несъответствието на направения от съда извод за правото на собственост на В. К. върху процесния имот, в който е потребена топлинна енергия, като се излагат съображения, че имотът е придобит преди брака на ответниците.

Отделно се излагат съображения, че обжалваното съдебно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли да се направи извод, че едно жилище е семейно по смисъла на СК само на база адресна регистрация на страните?

2. Правото на иск за вземане за неплатени сметки за парно по отношение на имот - лична собственост на единия съпруг, обуславя ли автоматично пасивна процесуална легитимация за съпруга - несобственик? Възниква ли облигационно правоотношение между съпруга-несобственик и топлопреносното предприятие, когато имотът не е СИО и няма данни за ползването му от този съпруг?

Излагат се съображения, че даденото от въззивния съд разрешение на материалноправния въпрос относно понятието „семейно жилище” по смисъла на §1 от ДР на СК е в противоречие със съдебната практика по този въпрос.

Касаторите, отделно от изложеното по-горе, наблягат на това, че в случая липсва пасивна процесуална легитимация на В. К. като ответник по делото, което прави обжалваното решение недопустимо и молят същото да бъде обезсилено в частта, в която същата е осъдена при условията на солидарна отговорност да заплати процесната сума на ищеца.

Постъпил е отговор на касационната жалба от „Т. С." ЕАД със становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета и цената на иска.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е очертал предмета на делото, а именно, че първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, депозирана от ищеца „Т. С.“ ЕАД, с която са предявени срещу ответниците В. В. К. и В. Л. К. обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца в условията на солидарност по отношение на топлоснабден имот, находящ се в [населено място], общ. „К. село“, [улица], ет. 6 (пети надпартерен), ап. , аб. № *, суми, както следва: - 14 445,12 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 05.10.2021 г., до окончателното изплащане на вземането; - 2172,96 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.12.2018 г. до 23.09.2021 г. върху главницата за ТЕ; - 31,28 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение (ДР) за периода от 01.11.2018 г. до 29.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 05.10.2021 г., до окончателното изплащане на вземането; - 6,80 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.12.2018 г. до 23.09.2021 г. върху главницата за ДР. Въззивният съд е констатирал, че видно от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот в незавършен вид № *, том *, нот. дело № * г. от г. на първи нотариус К. Б., с район на действие С., В. В. К. е придобил апартамент № , находящ се в пететажна жилищна сграда в [населено място], [улица], на пети надпартерен етаж, със застроена площ от 161,12 кв.м., което жилище е идентично с процесния апартамент. Съдът е отбелязал, че по делото е представен и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № (не се чете), том *, рег. № *, дело № (не се чете)/2017 г. от *.2017 г. на нотариус М. И., нотариус с район на действие С., рег. № * в регистъра на НК, от който се установява, че В. В. К. и В. Л. К. в качеството си на собственици на апартамент № В-5 с идентификатор *, находящ се в [населено място], р-н „К. село“, ул. Х.“ № *, ет. 6, по документ за собственост находящ се в [населено място], [улица], на пети надпартерен етаж, със застроена площ от 161,12 кв.м, са учредили върху последния договорна ипотека в обезпечение на задължение на трето лице - „В. Е. В. К. Г.“ Е., представляващо заем в размер на 70 000 евро. Отбелязано е, че нотариусът е установил от представените пред него документи, че К. са собственици на недвижимите имоти, предмет на договорната ипотека, сред които и процесният. Посочено е, че видно от Постановление за възлагане на недвижим имот от 12.02.2020 г. на ЧСИ А. Б., рег. № * от КЧСИ, влязло в сила на 29.04.2021 г. процесният имот - бивша собственост на В. В. К. и В. Л. К., е възложен на Х. Д. С.. Въззивният съд е констатирал, че по делото са приложени протокол от 10.09.2002 г. от Общо събрание на етажните собственици на[жк], [улица], вх. А, от който е видно, че етажните собственици са решили да сключат с „В. Е. С.“ Е. договор за извършване на дяловото разпределение /топлинно счетоводство/, както и приложение към протокола, от което се установява, че на общото събрание В. В. К. за аб. № */процесния имот/ е участвал в същото. Посочено е, че от договор № */19.09.2002 г. между „В. Е. С.“ Е. /изпълнител/ и Етажна собственост с адрес [населено място],[жк], [улица], /възложител/ се установява, че етажната собственост е възложила на изпълнителя извършването на дяловото разпределение в сградата, а впоследствие дружеството е преобразувано чрез вливане в „Т. С.“ Е.. Въззивният съд е констатирал, че от Договор № *.2020 г. при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в ЗЕ между „Т. С.“ ЕАД /възложител/ и „Т. С.“ Е. /изпълнител/ се установява, че възложителят е възложил на изпълнителя извършването на услугата дялово разпределение на топлинната енергия в сгради етажна собственост за срок от три години, като е предвидено същият да остава в сила между страните за още една година след изтичане на срока, ако няма възражения от страните. Съдът е посочил приложените по делото писмени доказателства: съобщение към Фактура № * с дата на издаване 31.07.2019 г. за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. за обща дължима сума от 6 998,68 лв., обща фактура №*] с дата на издаване 31.07.2020 г. за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2020 г. за сумата от 7 777,57 лв. - окончателна сума за плащане; извлечение от сметки, сочещо задължение за процесния период за топлинна енергия и дялово разпределение в размер на 14 476,40 лв. и за мораторна лихва в размер на 2179,76 лв.; индивидуална справка за отопление и топла вода за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г. за сума за доплащане в размер на 2 525,99 лв. и индивидуална справка за отопление и топла вода за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. за сума за доплащане в размер на 2372,11 лв. Съдът е посочил, че в хода на първоинстанционното производство е изготвена и съдебнотехническа експертиза, по която вещото лице дава заключение, че топлопреносното предприятие ежемесечно е отчислявало за своя сметка технологичните разходи за топлинна енергия в абонатната станция; че общият топломер е преминал метрологични проверки за определяне на техническа изправност и експлоатационна годност; че проверката на топломера през 2020 г. е извършена 9,5 месеца след законовия срок поради липса на договор между ищцовото дружество и фирма за метрологичен контрол, но проверката е посочила, че топломерът е изправен, поради което вещото лице заключава, че същият е бил годно СТИ. Вещото лице е посочило, че през процесния период топлинен счетоводител в сградата е бил „Т. С.“ Е., което дружество издавало изравнителни сметки; че в имота има монтиран 1 апартаментен топломер с № 58504049, 8 радиатора, както и два сертифицирани водомера за топла вода за отчитане на потреблението на топла вода; че стойността на потребената топлинна енергия в имота през процесния период, като се вземат предвид сумите по изравнителните сметки и съобразно нормативните изисквания, възлиза на 18 752,59 лв. Въззивният съд е посочил, че по делото е изготвена и съдебносчетоводна експертиза, според която общият размер на неплатените от ответника суми за процесния период от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г., след като са съобразени заплатените от въззивника суми, възлиза на 14 476,40 лв ., от които 14 441,14 лв. за главница за топлинна енергия и 35,26 лв. главница за дялово разпределение, а начислената мораторна лихва върху главниците за периода от датите на падеж на съответните фактури до 23.09.2021 г. е в размер на 2236,36 лв., от които 2 229,16 лв. мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия и 7,20 лв. мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение. Отбелязано е, че във въззивното производство е прието като писмено доказателство удостоверение за сключен на 26.05.2001 г. граждански брак между ответниците.

При така установената от него фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че основателността на предявените искове е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. Посочил е, че в тежест на ответника е да докаже, че е погасил задълженията си към ищцовото дружество, както и останалите си възражения. Съдът е очертал основните спорни моменти във въззивното производство, свързани с въпросите за наличието на облигационна връзка между страните, както и за размера на потребената топлинна енергия.

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия; че законът императивно урежда възникването на облигационно правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното предприяти; че достатъчно е притежанието на вещно право върху топлоснабдения имот - на ползване или собственост, за да възникне задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия; че е възможно да бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия като тогава именно това лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на цената на доставената топлинна енергия. Съдът се е позовал на мотивите по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК. Достигнал е до извода, че чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост като същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за топлоснабдена сграда - етажна собственост - тогава всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. Съдът е отбелязал, че в тази хипотеза законът придава допълнителни правни последици на придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот - сключването на договор с топлопреносното предприятие като законът императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия, следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Според въззивния съд с възражението по чл. 414 ГПК В. К. е посочила, че не е собственик или съсобственик на посочения имот, поради което не е в облигационни отношения с ищцовото дружество. Обсъждайки това възражение, въззивната инстанция е приела, че в настоящия случай клиент на топлинна енергия и страна по облигационно отношение с „Т. С.“ ЕАД са ответниците В. К. и В. К. като правоотношението на същите с топлинното предприятие е възникнало с придобиването на процесния имот. Съдът е отбелязал, че от представените по делото доказателства действително се установява, че В. К. е придобил собствеността върху процесния имот през 1995 г., а бракът му с В. К. е от 2001 г., но видно от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № (не се чете), том *, рег. № *, дело № (не се чете)/2017 г. от *2017 г., двамата ответници - В. и В. К., в качеството си на собственици на процесния имот, са учредили върху него договорна ипотека в полза на трето лице за обезпечение на задължение на трето лице, а съгласно чл. 167, ал. 3 ЗЗД ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я учредява. Отделно от това съдът е констатирал, че в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека е посочено, че пред нотариуса са представени документи, удостоверяващи правото на собственост, сред които нотариален акт № * от 1995 г. (представен в настоящото производство) и нотариален акт № *, том *, рег. № *, дело № */2003 г. на В. М., нотариус с рег №*на НК (непредставен по настоящото дело). Съдът е посочил, че в настоящото производство не е проведена процедура по оспорване на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, поради което следва да се приеме, че посочените нотариални актове са били представени пред нотариуса, а изводът на последния за титулярство на право на собственост върху процесния имот в полза на В. и В. К. е правен, поради което същият не се ползва с материална доказателствена сила, а има легитимиращо действие по отношение на третите лица като правният извод на нотариуса се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Изводът, че ответниците са собственици на имота, според въззивния съд, се потвърждава и от Постановление за възлагане на недвижим имот от 12.02.2020 г. на ЧСИ А. Б., рег. № * от КЧСИ, влязло в сила на 29.04.2021 г., където е посочено, че процесният имот е бивша собственост на В. и В. К.. В подкрепа на извода на въззивния съд е и изявлението, направено от двамата в отговора на исковата молба, че не дължат солидарно претендираните суми, а разделно по от всеки от тях. Накрая, но не на последно място, в откритото съдебно заседание пред първата инстанция въззивникът В. К. изрично е посочил, че „към настоящим момент имотът не е моя собственост, но в процесния период е бил съсобствен със съпругата ми “. Вследствие на това изявление съдът е обявил за безспорно, че имотът е съсобствен между двамата ответници, срещу което не е възразено. Съдът е изложил допълнителни съображения за това, че за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството, съпрузите отговарят солидарно; че съгласно § 1 от ДР на СК „семейно жилище“ е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните незавършили пълнолетие деца, а по делото се установява, че към 11.10.2021 г. В. и В. К. са имали постоянен и настоящ адрес именно в процесния апартамент. Съдът е достигнал до извода, че задължението за заплащане на доставена топлинна енергия е такова за задоволяване на семейни нужди, поради което за същото съпрузите отговарят солидарно по силата на законовата презумпция, която не е оборена в настоящото производство. Посочил е, че В. К. е бил собственик на имота в процесния период и дори да се приеме, че В. К. не е била съсобственик, същата следва да отговаря солидарно за задължението по силата на чл. 32, ал. 2 СК – т.е. двамата ответници са задължени да заплащат на доставената и потребена топлинна енергия по отношение на процесния имот.

Въззивният съд е обсъдил приетите по делото заключения на назначените вещи лица като ги е кредитирал. Допълнително е отбелязал, че по делото не е било установено начисляването на потребената топлинна енергия да е неправилно поради неизправност на СТИ, напротив, видно е от представената кореспонденция между К. от една страна и ищцовото дружество и третото лице помагач, от друга, че монтираното в апартамента на ответниците СТИ работи правилно. Съдът се е позовал на съдебнотехническата експертиза, че количеството топлинна енергия е начислено по предвидената в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването методика, поради което съдът е достигнал до генералния извод, че между топлопреносното предприятие и въззивниците е възникнало валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, въз основа на което въззиваемият ищец е доставил топлинна енергия до процесния имот, в резултат на което въззивниците като собственици на имота се явяват задължени за цената на доставената услуга, а след уваженото възражение за изтекла давност за част от вземанията, съдът е приел, че предявените искове са основателни за сумата от 11 756,44 лв. за периода от 05.10.2018 г. до 30.04.2020 г.

По касационно обжалване на въззивното решение касационната инстанция приема следното:

Касаторите твърдят, че въззивното решение е недопустимо, поради обстоятелството, че искът е насочен срещу В. К., която, по твърдения на касаторите, не е собственик на процесния апартамент, в който е потребявана топлинна енергия, и същата не се явява клиент на ищцовото дружество.

Направеното от касаторите съображение за недопустимост на въззивното решение в посочения от тях смисъл се явява неоснователно. Безспорно е в теорията и в съдебната практика, че процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска.

В случая ищцовото дружество твърди, че ответниците са негови длъжници по повод ползвана и незаплатена топлинна енергия в жилище, което е било тяхна собственост в рамките на претендирания период, и това твърдение на ищеца е достатъчно да обоснове процесуалната легитимация на ответницата К.. Доколко последната се явява длъжник на дружеството по изложените от същото твърдения, е въпрос по съществото на спора.

Обжалваното въззивно съдебно решение е допустимо и валидно. Същото не е и очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая обосновката за очевидна неправилност на съдебното решение се корени в несъгласието на касаторите, че ответницата К. е приета от въззивния съд за собственик на имота – респ. – за задължено лице. Такъв аргумент е относим към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и би могъл да се разглежда единствено при допуснато вече до касационен контрол решение.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, а и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Повдигнатите от касаторите на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси не обосновават общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са некоректно зададени, тъй като въззивният съд изобщо не е приемал, че наличието на адресна регистрация по отношение на даден имот, в който се потребява топлинна енергия, води автоматично до възникване на облигационно правоотношение с топлоснабдителното дружество. Напротив, съдът е изложил подробни съображения по повод начините за възникване на задължение за плащане на топлинна енергия в даден имот, част от етажна собственост и приложението им спрямо ответницата. Макар съдът да е посочил, че процесното жилище с оглед адресната регистрация на ответниците би могло да се приеме, че е семейно такова, то решаващият му извод за основателност на предявения иск не се основава на тезата, че искът е основателен поради този факт. Съдът е изложил допълнителни аргументи с оглед направените от ответниците възражения, за да обоснове допълнителна причина за тяхната солидарна отговорност. Въпросът не е поставен в този контекст, а съдържанието му е теоретично и не покрива общият критерий за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради което няма как да се дава отговор за наличието на специалната предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос също не осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол по този въпрос, тъй като съдът изобщо не е приемал, че имотът е лична собственост на единия съпруг, но другият също отговаря за задълженията към ищеца. Както бе посочено по-горе, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Питането в последващата част на този въпрос е поставено отново в контекста на това дали ответницата има процесуалноправна легитимация по предявения иск, отговор на който въпрос настоящата касационната инстанция е дала по-горе, обсъждайки допустимостта на обжалваното въззивно съдебно решение.

В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

На ответната по касация страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение