Определение № 50937 от 23.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1594/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Т. К., чрез адвокат А. Ч., срещу въззивно решение № 142 от 03.02.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 1080/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. Б. Б., чрез адвокат С. М., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: М. Т. К. предявил срещу С. Б. Б. иск за присъждане на сумата от 13 590 лв., предявен като частичен – стойност на извършени от ищеца в имот на ответника строителни дейности, квалифицирани в исковата молба като подобрения. Първостепенният Софийски районен съд по гр.д. № 14301/20007 г. отхвърлил иска, на осн. чл. 72 ЗС. Второстепенният Софийски градски съд по гр.д. № 682/2012 г. преквалифицирал иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и уважил същия до размера на 11158,96 лв. Състав на ВКС по гр.д. № 1460/2012 г. е отменил въззивното решение изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за даване на указания относно материалноправната квалификация и разпределение на тежестта на доказване. При новото разглеждане на делото от въззивния съд по гр.д. № 386/2014 г. е постановено решение, с което това на първата инстанция е обезсилено като постановено по иск с цена, който е от компетентността на СГС като първа инстанция. Делото е задържано в СГС и образувано в гр.д. № 15639/2018 г. Постановено е решение, с което искът (за сумата от 13950 лв., частично предявен) е отхвърлен, на осн. чл. 72 ЗС. Съдът приел, че искът следва да се разгледа на основанието, заявено от ищеца, а в случая той няма качеството на добросъвестен владелец на имота. Въззивният Софийски апелативен съд е обезсилил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която се е произнесъл за сума над 13590 лв. като постановено свръх петитум. Потвърдил същото решение в останалата част „на осн. чл. 61, ал. 3, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД“. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че имотът, във връзка с който е налице спор в настоящото производство (апартамент), е бил собственост на Б. Б. – вуйчо на ищеца К. и баща на ответника Б.. Лицето е починало през 1991 г., законни наследници са трите му деца, между които и ответника Б.. С договор за продажба от 11.08.2000 г. С. Б. е купил от останалите деца на Б. Б. идеалните им части в общия наследствен имот. Прието е, че по уговорка с ответника Б. К. е живял в жилището още през деветдесетте години на миналия век. Между К. и братовчед му – ответника С. Б. отношенията се влошили. Водени са множество дела. Налице е влязло в сила решение по иск по чл. 108 ЗС, с което за собственик на имота е признат именно Б.. На 12.06.2007 г. е извършен въвод във владение в имота, като настоящия ищец К. е изведен от жилището. Спорни по делото са били въпросите извършил ли е К. ремонтни дейности в жилището, в какво качество и дали ответника Б. дължи възстановяване на стойността им. Съдът е приел, че ищецът К. е ползвал имота по силата на договор за заем за послужване, сключен с ответника Б.. Ползващото лице е държател, а не владелец. С подаването на исковата молба от 2006 г. (с която е предявен иск от Б. срещу К. по чл. 108 ЗС) собственика на имота Б. е поискал от настоящия ищец К. да му върне вещта. Това не е сторено. Съдът е посочил, че към месец септември 2006 г., когато ищецът К. е уточнил, че е започнал ремонт в имота, собственикът на жилището Б. безспорно е поискал връщането му от К., като от това направил извод, че Б. не е давал съгласие за извършване на ремонти дейности. На следващо място въззивният съд приел, че освен че Б. е поискал връщане на вещта и по този начин се е противопоставил на ремонт в имота, К., претендиращ за собствеността върху имота (легитимиращ се към месец май 2006 г. с КНА, впоследствие отменен с решението по ревандикационния иск на Б. срещу К.), е предприел ремонт през посочения от него период през 2006 г. (септември 2006 г.) изключително в свой интерес, без наложителност за извършването на такъв, при вече започнало изпълнение срещу имота и по отношение на него, при налична представа, че ответникът Б. търси защита на правото си на собственост. Съдът посочил, че законът не разрешава реализиране на действие в чужда имуществена сфера само в собствен интерес. Затова и приел, че не може да бъде ангажирана отговорността на ответника. Наред с това посочил, че по делото не е установено чрез пълно доказване в какво се е изразявал като обхват и вид строителни дейности ремонтът през 2006 г., предприет от К.. Прието е, че не са изяснени въпросите относно обхвата на ремонта и състоянието на имота преди и при въвода във владение; кога е бил обособен кухненски бокс в имота - от първите собственици след придобиването му; по време на ползването му от ищеца преди 2005 г.; през 2006 г. или 2007 г.; или тогава е било извършено преустройство на наличен кухненски бокс. Съдът е изложил допълнителни съображения, че представения по делото договор за кредит от 09.03.2007 г. не представлява доказателство в процеса за извършване на ремонт и за обема на ремонт, въпреки че самия кредит е отпуснат целево за ремонт на процесния имот и че е констатирано преустройство на имота след усвояване на първия транш от кредита. Съдът намерил, че затова и не е необходимо обсъждане на установеното от част от вещите лица разминаване между фактическото положение в имота и заявеното като подлежащо на ремонт пред банката. На следващо място е посочено, че ищецът К. не е провел доказване за извършване на конкретни разходи за материали и за труд, било то и финансирани с отпуснатия кредит, с които остойностява обедняването си. Прието е в тази връзка, че приложената от него фактура следва да се изключи от доказателствата (не е представена в оригинал, а в идентичния на копието оригинал е посочено, че ремонтните дейности, които са осчетоводени, касаят друг имот в кв. Борово) като не са съставени и никакви документи, удостоверяващи извършени строителни работи в имота на определена стойност. Отделно това е прието, че част от движимостите, предмет на претенцията на ищеца, подлежат на отделяне без съществено да се промени имотът, поради което и собственикът на имота не може да бъде задължен за заплащането на стойността им - напр. ламинат и первази към него, смесителни батерии в кухненски бокс, баня и душ - батерия, санитарни прибори в баня, вентилатор в баня, метална входна врата, съгласно заключението на тричленната СТЕ, изслушана по в. гр. д. № 386/2014 г., което съдът възприел като обосновано в тази му част. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: може ли лицето, претендиращо за собствеността върху имота, легитимиращо се с констативен нотариален акт за собственост, което е отстранено от имота чрез съдебно изпълнение, но е извършило подобрения, въпреки волята на собственика, да претендира връщане на по-малката сума между обедняването и обогатяването по правилата на неоснователното обогатяване или следва да се приеме, че същото е предприело действия единствено в свой интерес; налице ли е водене на чужда работа без пълномощие само в собствен интерес по смисъла на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, когато подобренията са извършени въпреки волята на заинтересувания, след предприемане на действия по изваждането на управителя на работата от имота; ако в имот са извършени подобрения от лице, което не е собственик, но е ползвало имота със съзнанието, че е собственик, може ли да се приеме, че са извършени само в собствен интерес – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 797 от 20.10.2009 г. по гр.д. № 1574/2008 г. на ВКС, I г.о.; разрешено ли е действие в собствен интерес, но в чужда имуществена сфера и в кои случаи; как се установява наличието на реализиране на действие в чужда имуществена сфера, но само в собствен интерес – твърди се противоречие с решение № 685 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 1940/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 461 от 12.05.1986 г. на ВС, II г.о.; решение № 339 от 10.01.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 238 от 19.08.2013 г. по гр.д. № 1012/2012 г., IV г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че от значение за постановения резултат, а още за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, е следният обобщен и преформулиран въпрос: за уважаване претенция за обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, от значение ли е дали предприетият ремонт на недвижим имот от обогатилия се е наложителен или е предприет единствено в интерес на извършителя. Касаторът поставя и процесуалноправният въпрос следва ли въззивният съд да укаже доказателствената възможност по отношение на относими факти, когато сам възприема нова правна квалификация и това води до разместване на доказателствената тежест, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 183 от 01.02.2018 г. по гр.д. № 689/2017 г. на ВКС, III г.о. Този въпрос е обусловен от указанията на първата касация и има отношение към разясненията на ТД 1/2013 г. на ОСГТК.. Делото обаче е образувано през 2007 т. и е гледано по реда на отменения ГПК в инстанциите по същество, при условията на пълен въззив, без преклузии и изискване за доклад по делото със съдържание по чл. 146 ГПК от 2008 г. Ето защо въпросът, който предвид действащите процесуални правила, е от значение за постановеното решение е следният (преформулиран от съда): Въззивната инстанция трябва ли да уведоми страните за приложимата към спора материалноправна норма, когато променя квалификацията, дадена от първостепенния съд, при действието на ГПК от 1952 г., в редакцията му към релевантната в случая 2007 г. Така формулиран въпросът се явява и от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. В заключение въззивното решение следва да се допусне до касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът