Определение № 437 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1880/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. Д. и С. И. Д., чрез адвокат Г. Т., срещу решение № 37 от 14.02.2020 г. по в.гр.д.№ 282/2019 г. на Шуменски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 191 от 27.02.2019 г. по гр.д.№ 1922/2018 г. на Шуменски районен съд в частта, с която предявеният иск по чл. 108 ЗС е уважен по отношение на ответниците Д. И. Д. и С. И. Д., като е признато за установено по отношение на тях, че Ц. Ц. Ц., П. П. П., О. П. П., С. С. С., П. С. Б., С. Ц. М., Д. Ц. С., Л. Г. Б., Р. В. С., Г. В. С., В. И. Ц. и Г. И. И. са собственици, на основание наследство и давност, общо на 26/36 идеални части (Ц. Ц. Ц. – 6/36 идеални части, П. П. П. – 3/36 идеални части, О. П. П. – 3/36 идеални части, С. С. С. – 2/36 идеални части, П. С. Б., С. Ц. М., Д. Ц. С., Л. Г. Б., Р. В. С., Г. В. С. – по 1/36 идеална част всеки от тях, В. И. Ц. – 3/36 идеални части и Г. И. И. – 3/36 идеални части) от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], местността „Ч. д.“, с площ от 3742 кв.м., при граници: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, и са осъдени Д. И. Д. и С. И. Д. да предадат на ищците владението върху 26/36 идеални части от имота, както и в частта, с която е отменен, на осн. чл.537, ал.2 ГПК, нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 75, том ІX, рег.№ 14300, дело № 1325 от 15.11.2013 г. на нотариус с рег.№ ***, в частта, с която С. С. С. е признат за собственик за 26/36 идеални части от описания по-горе имот. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения – неправилна преценка на свидетелските показания и необсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и поради необоснованост на изводите на съда. Сочи се основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба, чрез адв. Н. Д., изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Пред настоящата инстанция делото е висящо в частта по иска по чл. 108 ЗС, предявен срещу Д. И. Д. и С. И. Д.. Като придобивни основания ищците са посочили наследяване на Г. М. Н., починала на 13. 03. 1981 г., и давност. Въвели са твърдение, че през 2013 г. ответниците Д. и С. Д. са ги лишили от достъп до имота, с което обосновават осъдителната си претенция срещу тях. Ответниците Д. и С. Д. са заявили, че упражняват фактическа власт върху имота като негови собственици, придобили го на основание договор за дарение, сключен с н.а. № 75/15. 11. 2013 г., а дарителят С. С. С. (съпруг на И. Ц. С., дъщеря на общата наследодателка), е бил придобил наследствените идеални части на ищците по давност, като е владял имота от 1981 г. до 2013 г. (първоначално заедно със съпругата си И. С., а след смъртта й през 2007 г. самостоятелно). Като евентуален придобивен способ са посочили и придобивна давност, като се позовават и на присъединено владение на праводателя им, на осн. чл. 82 ЗС. За да постанови обжалваното решение в атакуваната част, въззивният съд е приел за установено, че общата наследодателка Г. (Г.) М. Н., починала на 13. 03. 1981 г., е оставила като законни наследници пет дъщери и внуци от починал преди нея син. Ищцата Ц. Ц. Ц. е нейна дъщеря с дял 6/36 ид.ч. Ищците В. И. Ц. – 3/36 ид.ч. и Г. И. И. – 3/36 ид.ч. я наследяват по право на заместване на починалия преди нея син И. Ц. И.. Ищците П. П. П. – 3/36 ид.ч. и О. П. П. – 3/36 ид.ч. са наследници на дъщеря й Г. Ц. П.. Ищецът С. С. С. – 2/36 ид.ч. е наследник на дъщеря й И. Ц. С. (заедно със сестра си А. С. И., която не е страна по делото, и с баща си С. С. С. – праводател на ответниците по договор за дарение). Ищците. П. С. Б., С. Ц. М., Д. Ц. С., Л. Г. Б., Р. В. С. и Г. В. С. – всеки по 1/36 ид.ч., са наследници на дъщеря й Р. Ц. Б.. Наследницата на дъщерята на общата наследодателка В. Ц. Р. – внучката й В. Р. Р. – 6/36 ид.ч., по право на заместване на сина й Р. Г. Р., също не участва в производството по делото като ищец или ответник. Процесният имот с идентификатор *** по действащата кадастрална карта на [населено място] е идентичен с имоти с номера № *, * и * по кадастралния план на местността “Ч. д.”, [населено място], от 1987 г., като не се включва в очертанията на имот № * по същия кадастрален план. Към масовизацията и след това - до одобряване на кадастралната карта, имотът се е ползвал за жилищни нужди и е представлявал урбанизирана територия. Не е одържавяван или възстановяван по реда на някои от реституционните закони. Имотът е ограден по следния начин: от югоизток към пътя бил ограден с паянтова ограда от градинска мрежа, от югозапад половината от дължината на границата е оградена с градинска мрежа, останалата - с телена ограда на бетонни колове. От северозапад и североизток е силно обрасъл с храсти и дървета и не бил ограден В имота е съществувала двуетажна паянтова кирпичена къща, а в югозападния край имало паянтов навес, покрит с ламарина, и частично оградено място с градинска мрежа на бетонни стълбове. Това оградено място било частично изорано и подготвено за земеделски култури. Извън него, в югоизточния край, имало допълнително изорани площи. Наследодателката Г. Н. живеела в имота и ползвала същия до смъртта си през 1981 г. (първоначално с цялото си семейство, а след като децата й създали семейства и се преместили да живеят другаде, и сама) По парцеларния списък към кадастралния план на местността от 1987 г. имотът бил записан на наследници на Г. М. Н.. След смъртта й, наследниците й продължили владението върху имота, като се разбирали през годините всеки да ползва и обработва различна реална част. С. С. С. (наследник на И. Ц. С., дъщеря на общата наследодателка) също стопанисвал и се грижил за реална част от имота. До 1990 г. идвал със съпругата си да го обработват, от 1990 г. двамата заживели в помещение в кирпичената къща, а след смъртта на И. С. през 2007 г., в имота продължил да живее С. С.. С. и И. не са осъществявали фактическа власт върху целия имот и не са владели идеалните части на останалите наследници. След месец ноември 2013 г. (снабдяването на С. С. с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за целия имот и даряването му на ответниците Д. и С. Д., негови внуци) ответниците Д. препятствали достъпа на ищците до имота. Горните изводи са основани на показанията на свидетелите на ищците В. М., Сл. А. и Т. Т., които са кредитирани, тъй като са дадени от лица имащи преки, непосредствени, непрекъснати възприятия за ползването на спорния имот, добити през продължителен период от време, както и по съображения, че са последователни, непротиворечиви, съответни на данните за състоянието и огражденията на имота, съдържащи се в съдебно-техническата експертиза, на писмените доказателства (парцеларен списък на собствениците към кадастралния план от 1987 г.), както и на показанията на свидетелите на ответниците С. и П., които също съдържат данни, че С. и И. „сеели“ само частта от имота от около 100 кв.м., намираща се пред стаята, в която живеели. Не са кредитирани показанията на свидетелите на ответниците Й. Р., Т.С. и К.П.. Преценено е, че показанията на свидетелката С. съдържат вътрешни противоречия и не са основани на постоянни наблюдения (същата е заявила, че други наследници не са идвали в имота, но същевременно е заявила, че живее в Шумен и посещавала имота само когато трябвало да прибере майка си, която, докато била жива, ходила на гости на И.). Преценено е, че наблюденията на свидетеля П. са епизодични и също съдържат данни, че С. е ползвал само реална част от мястото. Показанията на свидетеля Р. са приети за недостоверни (същият заявява, че не е виждал в дворното място да има ограден участък, което противоречи на заключението на съдебно-техническата експертиза и на показанията на останалите свидетели). От правна страна съдът е приел, че ищците са собственици на 26/36 идеални части от процесния имот, като досежно размерите на квотите им е споделил изводите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. Придобили са ги на заявеното в исковата молба основание – наследство и давност. Имотът не е одържавяван или отнеман от наследодателката, не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ или по друг закон и по отношение на същия не е налице забрана за придобиването му по давност. За недоказано е прието възражението на ответниците за придобиване по давност на наследствените 26/36 идеални части на ищците. С. С. е бил допуснат от останалите наследници да живее в имота от 1990 г., заедно със съпругата си И. С., а след смъртта на последната през 2007 г., в имота продължил да живее С. С., но и двамата са били държатели на идеалните части на ищците и не е установено да са превърнали с едностранни действия държането във владение, обективирайки спрямо останалите съсобственици намерението да владеят техните идеални части за себе си. Основанието, на което първоначално е установена фактическата власт - наследствено правоприемство от наследодателката Г. М., показва съвладение, независимо дали правоприемниците са установили самостоятелна фактическа власт или фактическата власт се упражнява само от някои от тях и не е доказано промяна в намерението при упражняване на фактическата власт чрез действия недвусмислено отричащи правата на другите съсобственици. Като демонстриране на намерение за своене не може да се възприеме обстоятелството, че И. С., която е сънаследник и съответно съвладелец, и съпругът й С. С., са били допуснати да живеят в имота от останалите наследници и са обработвали реална част от него. Данните са, че първите действия от С. С. и ответниците Д. и С. Д., отнемащи владението на другите съсобственици и сочещи намерение за своене на техните идеални части, са осъществявани след месец ноември 2013 г. (снабдяването на С. С. с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка и прехвърляне на имота на Д. и С. Д.), а искът е предявен на 20. 06. 2018 г. Към сключване на договора за дарение праводателят на ответниците не е бил собственик на притежаваните от ищците общо 26/36 ид. ч., поради което вещноправният ефект на дарението по отношение на същите не е настъпил и те не са преминали в патримониума на Д. И. Д. и С. И. Д.. Не е установено Д. И. Д. и С. И. Д. да са придобили имота по давност, присъединявайки към своето владение (започнало през 2013 г.) владението на праводателите си И. и С. С.. По делото не е установено праводателите им да са осъществявали владение по отношение на процесните идеални части от имота, за да се приеме, че е налице правоприемство по отношение на същото. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: а/. за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите; б/. за доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл.69 ЗС презумпция. Твърди се, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с Решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г.о. Първият въпрос се явява обуславящ по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г.о., е направен преглед на практиката на Върховния касационен съд по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, като дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене. Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал /недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. В настоящия случай, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията и на двете групи свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира показанията на свидетелите В.М., Сл.А. и Т.Т. и не кредитира показанията на свидетелите на ответната страна Й.Р., Т.С. и К.П.. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с горепосочената практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението. На първо място, въпросът е неотносим към правния спор, тъй като в случая съсобствеността произтича от наследяване и презумпцията на чл. 69, ал. 2 ЗС е неприложима по отношение на сънаследниците, упражняващи фактическа власт върху целия имот и претендиращи да са придобили по давност идеалните части на другите наследници. На следващо място, въпросът е обсъждан в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В същото е разяснено, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В случая въззивният съд е приел, че след като съсобствеността между страните произтича от наследяване, предвидената в чл.69 ЗС презумпция не намира приложение и сънаследникът, който твърди, че е установил самостоятелна фактическа власт върху имота, следва да докаже, че е извършил действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици, и установяващи своене на техните идеални части. Изложените от въззивния съд съображения по приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници съответстват изцяло на задължителната практика на ВКС, обективирана в горепосоченото тълкувателно решение. До решаващия извод, че ищците не са извършили и обективирали спрямо останалите сънаследници действия по промяна на държането на чуждите идеални части във владение съдът е достигнал след цялостна оценка на събраните по делото доказателства. Преценени са фактите в тяхната съвкупност, в контекста на основанието, на което е установена фактическата власт, показващо съвладение. Следва да се посочи, че представеното от касаторите решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г.о., е постановено при различна фактическа обстановка. Същото разглежда хипотеза, при която фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, каквито не са обстоятелствата в настоящия случай, поради което даденото в този акт разрешение не може да се приложи към настоящото дело и не обосновава противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност, защото от мотивите на решението не се установява порок, свързан с нарушение на основни принципи на гражданския процес, явно нарушение на закона или очевидна необоснованост. Ответниците по касационната жалба не претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция и няма доказателства такива да са извършени. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,