Определение № 703 от 07.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2705/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 15 от 12. 02. 2016г. по в. гр. дело № 702/2015г. на Пловдивския апелативен съд, І граждански състав, с което е потвърдено решение № 1554 от 05. 10. 2015г. по гр. дело № 302/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, ХV граждански състав, постановено по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, с което [фирма] е осъден да заплати на ищцата С. М. Б. сумата 55 000 лева - част от общата сума 62 586. 56 лева, представляваща левовата равностойност на 32 000 евро, платени по предварителен договор за продажба на недвижим имот и договор за строителство от 27. 08. 2011г., с която сума ответникът се е обогатил за сметка на ищцата с оглед на неосъществено основание – несключен окончателен договор за продажба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30. 01. 2015г. до окончателното изплащане, и е реализирана отговорността на ответника за съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

К. поддържа, че решението на Пловдивския апелативен съд е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, въпреки признанията на ищцата за наличието на валидно облигационно правоотношение между страните – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 2 ГПК. Евентуално твърди неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушения на материалния и процесуалния закони и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Жалбоподателят - ответник въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните материалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело:

1. „Налице ли е неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, когато между страните е налице валидно сключен предварителен договор за продажба на имот и строителство, по този договор са правени плащанията и въз основа на него впоследствие се е стигнало до сключване на окончателен договор, когато по изричната и недвусмислена воля на купувача по предварителния договор, последният е бил заместен от други, посочени от него трети лица, като купувачи в окончателния договор?“;

2. „Допустимо ли е и има ли правен интерес мнимият представител да оспорва сам собствената си представителна власт, без да е налице оспорване от страна на мнимо представлявания?“;

3. „Може ли при наличието на предварителен договор за продажба на имот и строителство, по който изправна страна е ответника [фирма], а неизправна страна - ищцата С. Б., последната да претендира връщане на цената по договора на основание неоснователно обогатяване, без да е развалила договора, респ. без да са налице други хипотези за неоснователно обогатяване, или следва при разрешаване на спора приложение да намерят разпоредбите на чл. 79 и сл. от ЗЗД, регламентиращи договорното неизпълнение?“ и

4. „Следва ли въззивният съд при отчитане нормата на чл. 9, вр. с чл. 20а ЗЗД да прецени налице ли е валидно сключен между страните предварителен договор за продажба на имот и строителство; налице ли е точно изпълнение или неизпълнение от страна на [фирма] по този договор; налице ли е точно изпълнение на всички задължения по предварителния договор от ищцата? Може ли сключеният в писмена форма предварителен договор за продажба на недвижим имот и строителство да бъде изменян чрез устна уговорка между страните?“

В касационната жалба са релевирани основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по следните процесуалноправни въпроси:

1. „Неправилната правна квалификация на правния спор, направена с доклада по чл. 146 ГПК, съставлява ли нарушение на материалния закон и този порок води ли до неправилност на съдебния акт? При релевирани с въззивната жалба оплаквания в този смисъл, следва ли този порок да бъде отстранен от въззивната инстанция?“;

2. „Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 от ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“;

3. „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва ли служебно, без да е сезиран с такова оплакване /а в настоящия случай и е сезиран с такова оплакване/, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“;

4. „В какви рамки и предели съдът е длъжен да даде защита на субективното право? Допустимо ли е съдът да даде защита в по-широк обем и в по-голяма степен от търсената по вид и обем с исковата молба?“;

5. „Допустимо ли е на страните да се предостави възможност да оспорват представен по делото документ, след като са пропуснали да сторят това в законово предвидените преклузивни срокове? В тази връзка, допустимо ли е при постановяване на съдебния си акт, съдът да вземе предвид оспорване на представен по делото документ, което оспорване е направено извън предвидените за това преклузивни срокове?“;

6. „Налице ли е процесуално нарушение от въззивния съд в случаите, в които е взел предвид, обсъдил е и е основал решението си на възражения, направени извън законово предвидените преклузивни срокове?“;

7. „Може ли съдебният акт на въззивния съд да се основава на предположения на съда, а не върху събраните по делото доказателства?“;

8. „Длъжен ли е въззивният съд да осигури на страните възможност да установят фактите, които са от значение за правилното решаване на делото?“;

9. „Следва ли въззивният съд да извърши преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди и посочи в мотивите си и да се обоснове защо намира едни факти и обстоятелства за установени, а други за неосъществили се и въз основа на кои точно доказателства е достигнал до този свой извод?“;

10. „Длъжен ли въззивният съд да обоснове и мотивира своите правни изводи в решението си или той може да ги формулира абстрактно и без връзка с конкретните обстоятелства по делото?“;

11. „Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните по делото, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не?“;

12. „Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението на делото?“;

13. „До какъв порок на въззивния съдебен акт водят грешките на въззивния съд при формиране вътрешното му убеждение в резултат на неспазване правилата на формалната логика, опита и научното знание?“;

14. „Следва ли да е налице съответствие на фактическите изводи на инстанцията по същество с установеното от събрания по делото доказателствен материал и следва ли вътрешното убеждение на решаващия съд да е съобразено с правилата на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание?“ и

15. „Във въззивното производство, въззивният съд длъжен ли е да реши спора по същество или обект на въззивната дейност са само пороците на първоинстанционния съдебен акт?“.

Ответницата по касационната жалба - ищцата в процеса С. М. Б., подава писмен отговор в преклузивния срок, в който поддържа становище за недопускане на касационно обжалване, тъй като не са осъществени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено само формално, доколкото по иска с правно основание чл. 55 ЗЗД има многобройна непротиворечива съдебна практика; не са извършени сочените процесуални нарушения, тъй като и двете предходни инстанции са направили обстоен анализ на писмените и гласни доказателства, за да стигнат до постановяване на едно законосъобразно и обосновано решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД с цена над 5 000 лева. Същата е процесуално допустима.

В. съд е приел, че страните са сключили на 27. 08. 2011г. предварителен договор за продажба на недвижим имот с елементи на договор за изработка, по който ищцата в качеството си на купувач е заплатила продажна цена в размер на 32 000 евро, но ответникът – продавач не е изпълнил задължението си за сключване на окончателен договор, тъй като на 13. 01. 2012г. е изповядал нотариално окончателен договор за продажба за имота с децата на ищцата – В. В. Б. и В. В. Б., които са заплатили цялата продажна цена по окончателния договор, която като сума е различна от тази, платена по предварителния договор от ищцата. Възражението на ответника, че в писмено споразумение от 04. 04. 2013г., сключено между страните и децата на ищцата, последната е признала, че е получила от ответника всичко платено от нея по предварителния договор за продажба от 27. 08. 2011г., е възприето от Пловдивски апелативен съд за неоснователно, тъй като е подписано за ищцата от лице без представителна власт и като недействително не е породило правни последици /адв. Ж. Ч., подписал споразумението не е разполагал с пълномощно да прави признание на неизгодни за ищцата факти, вкл. че е получила обратно платеното по процесния предварителен договор за продажба/. Въз основа на горния правен извод е прието, че ответникът не е провел успешно пълно и главно доказване досежно факта на връщане на сумата от 32 000 евро на ищцата, платена от последната по предварителния договор за продажба, при което въпреки признанието на ищцата в първоначалната искова молба, че се е спогодила с ответника да бъде заместена по процесния предварителен договор за продажба от децата си – В. и В. Б., с които да бъде сключен окончателния договор за продажба, платеното по предварителния договор е ценено като платено при неосъществено основание /несключен окончателен договор/, подлежащо на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. По така изложените съображения частичният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД е уважен за целия предявен размер от 55 000 лв..

От първия и третия формулирани от касатора материалноправни въпроси може да бъде изведен общия правен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело: „Налице ли е неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, когато между страните е налице валидно сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот и строителство, по който са правени плащания на договорената продажна цена и въз основа на него впоследствие се е стигнало до сключване на окончателен договор, когато по изричната и недвусмислена воля на купувача по предварителния договор, последният е бил заместен от други, посочени от него трети лица, като купувачи в окончателния договор, или следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 79 и сл. ЗЗД, регламентиращи договорното неизпълнение?“. Настоящият съдебен състав намира, че по горепосочения правен въпрос, възприетото в обжалваното въззивно решение разрешение е в противоречие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 1 ППВС № 1 от 28. 05. 1979г. по някои въпроси на неоснователното обогатяване, поради което по този материалноправен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Останалите сочени от жалбоподателя материалноправни въпроси не са обсъждани от въззивния съд в атакуваното съдебно решение, поради което те не са обусловили изхода на конкретния правен спор и спрямо тях не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и за процесуалноправните въпроси под №4, №5, №6 и №7 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба.

По всички останали процесуалноправни въпроси, доколкото са относими към спорния предмет и по тях е формирана безпротиворечива задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. ТР № 1/2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът ще даде отговор при разглеждането на касационната жалба по същество.

На основание изложеното, следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по формулирания по - горе материалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,