Определение № 134 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 403/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби и две насрещни касационни жалби срещу въззивно решение № 39 от 16.05.2024 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 21 по описа на съда за 2024 г. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно такова № 260042 от 24.07.2023 г. по т.д. 175/ 2020 г. на Бургаски окръжен съд в частта му, с която е осъдено „Дамвент“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „СтруктАрт“ ООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 24 123 лв., представляваща част от дължимо вземане в размер на 48 246 лв. - увеличен размер на възнаграждение за извършени СМР съгласно договор за изпълнение на СМР от 31.05.2018 г. - груб строеж и съпътстващи работи за многофамилна жилищна сграда и подземни гаражи в [населено място], сумата 47 771 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 191 085,25 лв., представляващо мораторна неустойка, дължима съгласно договора за периода 23.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г. до окончателното плащане; отменено е същото първоинстанционно решение в частта му, с която е осъдено „М. Клима“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „СтруктАрт“ ООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 16 082 лв., представляваща част от сумата от 32 164 лв. - увеличен размер на възнаграждение за извършени СМР съгласно договор за изпълнение на СМР от 31.05.2018 г.; сумата 47 771 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 191 085,25 лв., представляващо мораторна неустойка, дължима съгласно договора за периода 23.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г. до окончателното плащане; отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е осъдено „СтруктАрт“ ООД да заплати на „Дамвент“ ООД суми в размер на 708,91 лв. без ДДС за възстановяване на съборена ограда на съседи, както и надплатени СМР в размер на сумата от 526,89 лв. без ДДС за непоставен пръстен на ВиК шахта, 1216,22 лв. без ДДС за покриване на изкопи с полиетилен, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба 12.06.2020 г. до окончателното плащане; отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е осъдено „СтруктАрт“ ООД да заплати на ответника „М. Клима“ ЕООД суми за надплатени СМР, както следва: сумата 351,26 лв. без ДДС за непоставен пръстен на ВиК шахта, сумата 810,82 лв. без ДДС за покриване на изкопи с полиетилен, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба 24.06.2020 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските, като вместо това са отхвърлени предявените от „СтруктАрт“ ООД против „Дамвент“ ООД искове за присъждане на сумата 24 123 лв ., представляваща част от дължимо вземане в размер на 48 246 лв. - увеличен размер на възнаграждение за извършени СМР, съгласно сключен между страните договор за изпълнение на СМР от 31.05.2018 г., сумата 47 771 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 191 085,25 лв., представляващо мораторна неустойка, дължима съгласно договора за периода 23.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г. до окончателното плащане; отхвърлени са предявените от „СтруктАрт“ ООД против „М. Клима“ ЕООД искове за присъждане на сумата 16 082 лв., представляваща част от сумата 32 164 лева - увеличен размер на възнаграждение за извършени СМР, съгласно сключен между страните договор за изпълнение на СМР от 31.05.2018 г., сумата 47 771 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 191 085,25 лв., представляващо мораторна неустойка, дължима съгласно договора за периода 23.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г. до окончателното плащане; отхвърлени са предявените от „Дамвент“ ООД против „СтруктАрт“ ООД искове за присъждане на сума в размер на 708,91 лв. без ДДС за възстановяване на съборена ограда на съседи, както и за надплатени СМР в размер на сумата 526,89 лв. без ДДС за непоставен пръстен на ВиК шахта, 1216,22 лв. без ДДС за покриване на изкопи с полиетилен, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба - 12.06.2020 г. до окончателното плащане; отхвърлени са предявените от „М. Клима“ ЕООД против „СтруктАрт“ ООД искове за присъждане на суми за надплатени СМР, както следва: сумата 351,26 лв. без ДДС за непоставен пръстен на ВиК шахта, 810,82 лв. без ДДС за покриване на изкопи с полиетилен, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба - 24.06.2020 г. до окончателното плащане. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното такова в останалите му обжалвани части, като е потвърдено и решение № 260049 от 6.10.2023 г. по същото първоинстанционно дело, с което е отстранена допусната очевидна фактическа грешка в основното решение по делото № 260042 от 24.07.2023 г. С въззивното решение са разпределени и разноските между страните за двете съдебни инстанции по съществото на спора.

Първата касационна жалба е подадена от „М. Клима“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в съответните му части, с които „М. Клима“ ЕООД: е осъдено да заплати сумата 12 000 лв., представляваща част от дължими разходи за главен изпълнител, възлизащи в общ размер на 28 469 лв., съгласно сключения договор, сумата 11 110,26 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР за изпълнение на груб строеж и съпътстващи работи за многофамилна жилищна сграда и подземни гаражи, сумата 63 341,96 лв., представляваща 40 процента от удържани гаранционни суми, подлежаща на възстановяване съгласно договора, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г.; отхвърлени са насрещните осъдителни искове на „М. Клима“ ЕООД за сумата 1804,38 лв. без ДДС за поставяне на мазилки и изолации от друг изпълнител за коригиране на некачествен груб строеж, 1237,20 лв. без ДДС за удебеляване на стени с гипсова машинна мазилка на вход А, полагане на фибран на прозорци, 567,18 лв. без ДДС за направа на подлепки на фасада поради лошо изпълнение на груб строеж и лепене на изолации, сумата 4778 лв. без ДДС за лошо изпълнен обратен насип, 438,76 лв. без ДДС за обшиване с гипсокартон на светли отвори, оставени за прозорци след монтажа на дограмата, 9376,36 лв. без ДДС - направени допълнителни разходи поради пропуск да бъдат оставени отвори за ВиК тръби и неспазена технология в монтажа на канализационните тръби, 5832,06 лв. без ДДС за лошо изпълнение на предвидената рампа без одобрен проект, 404 лв. без ДДС за разваляне на изпълнени от строителя колони и фундаменти, 480 лв. без ДДС за възстановяване на повредени ел. шахти и кабели, 1837,16 лв. без ДДС за надплатена армировка, 2749,01 лв. без ДДС за надплатен обратен насип - тяло Б, 2501,06 лв. без ДДС - разходи, свързани с промяна на мястото на кулокрана, сумата 6448,36 лв. без ДДС за лошо изпълнени кофражни работи, 8044,82 лв. без ДДС за лошо изпълнени бетонни работи и 8246,26 лв. без ДДС за лошо изпълнени зидарски работи. Въззивното решение се обжалва и в частта му, с която въззивният съд е отхвърлил предявените от „М. Клима“ ЕООД насрещни искове за присъждане на сума в размер на 351,26 лв. без ДДС за непоставен пръстен на ВиК шахта, 810,82 лв. без ДДС за покриване на изкопи с полиетилен, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба 24.06.2020 г. до окончателното плащане, както и в частта му, с която въззивният съд е отхвърлил като неоснователни направените от „М. Клима“ ЕООД възражения за извънсъдебно прихващане с мораторна неустойка за забавено изпълнение за периода 13.06.2019 г. - 13.02.2020 г. по чл. 83 от договора, възражение за извънсъдебно прихващане със сумата в общ размер на 10 000 лв., представляваща еднократна мораторна неустойка по чл. 84 от договора, при забава с повече от 15 календарни дни за някои от етапите на строителството, както и възражение за съдебно прихващане с посочените по-горе мораторни неустойки по чл. 83 и чл. 84 от договора, начислени за забавено изпълнение.

В първата касационна жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. Моли се за обезсилване на въззивното решение като недопустимо и за връщане на делото за разглеждане от друг състав на Бургаски апелативен съд, а в условията на евентуалност се моли за отмяна на въззивното решение в обжалваните от касатора части и за връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

Втората касационна жалба е подадена от „Дамвент“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частите му, с които: „Дамвент“ ООД е осъдено да заплати сумата 18 000 лв., представляваща част от дължими разходи за главен изпълнител, възлизащи в общ размер на 42 703 лв. съгласно договора за СМР, сумата 16 666,38 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР за изпълнение на груб строеж и съпътстващи работи за многофамилна жилищна сграда и подземни гаражи, сумата 95 012,99 лв., представляваща 60 процента от удържани гаранционни суми, подлежаща на възстановяване съгласно чл. 28, т. 3.1 от договора, сумата 18 475,41 лв., представляваща неоснователно и неправомерно усвоена сума по издадена от „Райфайзенбанк България“ ЕАД банкова гаранция от 27.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г. до окончателното плащане; са отхвърлени предявените от „Дамвент“ ООД насрещни осъдителни искове за сумата 7167 лв. без ДДС за лошо изпълнен обратен насип, 658,14 лв. без ДДС за обшиване с гипсокартон на светли отвори, оставени за прозорци след монтажа на дограма, 606 лв. без ДДС за разваляне на изпълнени от строителя колони и фундаменти, 720 лв. без ДДС за възстановяване на повредени ел. шахти и кабели, 5580 лв. без ДДС разходи във връзка с неизпълнена рампа поради промяна на мястото на крана, 2755,75 лв. без ДДС за надплатена армировка, 4123,52 лв. без ДДС за надплатени СМР по извършване на обратен насип в тяло Б, 3751,58 лв. без ДДС, допълнителни разходи, свързани с промяна на мястото на кулокрана, сумата 9673,02лв. без ДДС за лошо изпълнени кофражни работи, 12 067,24 лв. без ДДС за лошо изпълнени бетонни работи и 12 369,39 лв. без ДДС за лошо изпълнени зидарски работи. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която са отхвърлени предявените от „Дамвент“ ООД насрещни искове за присъждане на сума в размер на 708,91 лв. без ДДС за възстановяване на съборена ограда на съседи, както и за надплатени СМР в размер на сумата 526,89 лв. без ДДС за непоставен пръстен на ВиК шахта, 1216,22 лв. без ДДС за покриване на изкопи с полиетилен, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба 12.06.2020 г. до окончателното плащане, както и в частта му, с която въззивният съд е приел за неоснователни направените от „Дамвент“ ООД възражения за извънсъдебно прихващане с мораторна неустойка за забавено изпълнение за периода 13.06.2019 г. - 13.02.2020 г. по чл. 83 от договора, възражение за извънсъдебно прихващане със сумата в общ размер на 10 000 лв., представляваща еднократна мораторна неустойка по чл. 84 от договора при забава с повече от 15 календарни дни за някои от етапите на строителството, както и възражение за съдебно прихващане с посочените по-горе мораторни неустойки по чл. 83 и чл. 84 от договора, начислени за забавено изпълнение, възлизащи общо на 101 542,62 лв. за първия ответник и 69 098,51 лв. за втория ответник.

Във втората касационна жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. Иска се обезсилване на въззивното решение като недопустимо и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд, в условията на евентуалност - отмяна на въззивното решение в обжалваните от касатора части и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В две изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с идентично съдържание, приложени към двете касационни жалби се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 2 ГПК.

Поставят се следните въпроси, които според касаторите са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите изводи на съда:

1/ „Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, когато в мотивите си изрично препраща към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд?“

По този въпрос се сочи приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие със следните съдебни актове: ТР № 1/2013 г. ОСГТК ВКС, ТР № 1/2001 г. ОСГК, решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. IV г о„ решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. III г. о., решение № 153/01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. II г. о решение № 217/09.06.2011 г по гр. д. № 761/2010 г. на IV гр. отд., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на I гр. отд. и решение № 324/22.04.2010 г на IV гр. отд. по гр. д. № 1413/2009 г, решение № 40 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014 г, IV г. о.,ГК, решение № 149 от 28.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 1604/2016 г., II т. о., ТК, решение № 24/ 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., ГК, решение № 246 от 20.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4881/2018 г., III г. о., ГК и решение № 30 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2019 г., IV г. о., ГК.

2/ „Длъжен ли е съдът да прецени заключението наред с другите данни по делото и при наличие на съмнение и необходимост от изясняване на обстоятелствата сам да допусне нова експертиза?“

По този въпрос се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г., на ОСТТК, т. 3, решение № 19 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1709/2020 г., II г. о., ГК, решение № 50234 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3571/2021 г., III г. о., ГК, решение № 50019 от 7.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2270/2022 г., IV г. о., ГК, решение № 63 от 16.05.2017 г. по т. д. № 3437/2015 г.

3/ „Поражда ли правни последици по чл. 265 ЗЗД общо възражение за некачествено изпълнени СМР, отразено в подписан Акт обр.19?“

По третия поставен въпрос се твърди противоречие със следната съдебна практика: решение № 9 от 5.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2690/2015 г., II т. о., ТК, решение № 48/31.03.2013 г. по т. д. № 822/2010 г. на II т. о. ВКС. Сочи се приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

4/ „Представлява ли изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че приема възложената работа - СМР без възражение съставеният без забележки Акт обр. 14, който се изготвя в отсъствие и не се подписва от възложителя?“

5/ „Налице ли е реално предаване на готовия трудов резултат към датата и със съставянето на Акт обр. 14 в случаите когато изпълнителят по договор за строителство не е изпълнил всички възложени му СМР, както и не е отстранил констатирани от страните по договора некачествено изпълнени работи?“

6/ „Преклудира ли се със съставянето на Акт обр. 14 правото по чл. 265 ЗЗД относно недостатъци при изпълнението на възложени СМР, по отношение на които възложителят е направил възражения в хода на строителството, вкл. такива които е отстранил за своя сметка?“

7/ „Представлява ли приемане на работата съставянето на Акт обр. 15 в случаите когато некачествено извършени и неизвършени възложени по договор за строителство СМР и за които възложителя е уведомил строителя са отстранени и довършени за сметка на възложителя?“

С оглед поставените въпроси №№ 4-7 се сочи противоречие със следните съдебни актове, което е касационно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: определение № 248/25.03.2016 год. по т.д. № 1853/2015 год. на ВКС, 2-ро т.о., решение № 76/10.08.2015 год. по т.д..№ 729/2014 год. на ВКС, 2-ро т.о., определение № 695 от 08.08.2016 г по т. д. № 2690/2015 г, II т.о., ТК, решение № 157 от 08.11.2010 г. по т.д. № 1135/2010 г. на ВКС, ТК, решение № 186 от 30.10.2013 г. по т.д. № 820/2012 г. на ВКС, ТК, решение № 48 от 29.07.2019 г на ВКС по т.д. № 1213/2018 г., I т.о., ТК и решение № 23 от 4.08.2014 г. на ВКС по т.д. № 1938/2013 г, I т.о., ТК.

С оглед на същите въпроси се твърди и наличието на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разрешаването на тези въпроси е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според касатора с отговора на въпросите ще се определи значението на актовете, изготвяни в строителния процес в контекста на преклузията по чл. 264 ЗЗД, ще се изясни формата и времето на възраженията за некачествени СМР като условия за възникване на правата по чл. 265 ЗЗД, вкл. конкуренцията им със съдържанието на Акт обр. 14 и Акт обр. 15. Допълва се, че разрешаването на въпросите е от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото ще доведе до разширяване тълкуването на разпоредбата чл. 264 и чл. 265 ЗЗД в хипотезите, когато се касае за възражения за некачествени СМР по протоколи и актове, предадени на възложителя по договор за строителство след подписването на Акт обр. 14, както и относно възражения, правени и в хода на строителния процес.

Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се посочва вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с оглед липсата на произнасяне от съда съобразно петитума на предявения насрещен иск - за неспазена тухлена зидария в мокри помещения. Според касатора в тази връзка първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, а не се е произнесъл по предявения иск, постановявайки недопустим съдебен акт, който неправилно е бил потвърден в тази част от въззивния съд.

Ответникът по касация „СтруктАрт“ ООД в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбите като неоснователни, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК.

В срока за отговор на двете касационни жалби са подадени и две насрещни касационни жалби от „СтруктАрт“ ООД, ЕИК:[ЕИК].

Първата насрещна касационна жалба на „СтруктАрт“ ООД е подадена във връзка с касационна жалба от „М. Клима“ ЕООД. С първата насрещна касационна жалба се обжалва въззивния съдебен акт в следните му части: в частта, с която са отхвърлени предявените от „СтруктАрт“ ООД искове за присъждане на сумата 16 082 лв., представляваща част от дължимо вземане в размер на 32 164 лв. - увеличен размер на възнаграждение за извършени СМР, съгласно сключения между страните Договор за изпълнение на СМР от 31.05.2018 г., както и на сумата 47 771 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 191 085,25 лв., представляващо мораторна неустойка, дължима на основание чл. 82 от договора за периода 23.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г. до окончателното плащане; в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му с която „СтруктАрт“ ЕООД е осъдено да заплати на „М. Клима“ ООД сумата в размер на 1000 лв. без ДДС - обезщетение за причинени вреди, изразяващи се в разходи за възстановяване на повредена асфалтова настилка, 148,06 лв. без ДДС за възстановяване на повредени бордюри, 80 лв. без ДДС за възстановяване на повредени тротоари, 1931,79 лв. без ДДС - за невложени пирони хилти, 129,71 лв. без ДДС - разлика в стойността на тухли единици и вложени четворки, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба 24.06.2020 г. до окончателното плащане.

В първата насрещна касационна жалба се излагат аргументи за неправилност и постановяване при съществено нарушение на процесуалните правила на въззивно решение в обжалваните му части. Моли се за отмяна на въззивното решение в горепосочените части като неправилно и съответно за уважаване изцяло на исковете, предявени от „СтруктАрт“ ООД, но отхвърлени от въззивния съд, както и за отхвърляне на исковете, предявени от „М. Клима“ ЕООД и уважени от въззивния съд.

Втората насрещна касационна жалба на „СтруктАрт“ ООД е подадена във връзка с касационна жалба от „Дамвент“ ООД. С втората насрещна касационна жалба се обжалва въззивния съдебен акт в съответните му части, с които: са отхвърлени предявените от „СтруктАрт“ ООД искове за присъждане на сумата 24 123 лв., представляваща част от дължимо вземане в размер на 48 246 лв. - увеличен размер на възнаграждение за извършени СМР на основание чл. 12, т. 1 и чл. 12, т. 2 от сключен между страните договор за изпълнение на СМР от 31.05.2018 г. и за сумата 47 771 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 191 085,25 лв., представляващо мораторна неустойка, дължима на основание чл. 82 от договора за периода 23.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковата молба - 26.05.2020 г. до окончателното плащане; потвърдено е първоинстанционното решение, в частта му с която „СтруктАрт“ ЕООД е осъдено да заплати на „Дамвент“ ООД сумите: 1500 лв. без ДДС - обезщетение за причинени вреди, изразяващи се в разходи за възстановяване на повредена асфалтова настилка, 222,10 лв. без ДДС за възстановяване на повредени бордюри, 120 лв. без ДДС за възстановяване на повредени тротоари, 2897,69 лв. без ДДС - за невложени пирони хилти, 194,56 лв. без ДДС - разлика в стойността на тухли единици и вложени четворки, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на насрещната искова молба 12.06.2020 г. до окончателното плащане.

Във втората насрещна касационна жалба се излагат аргументи за неправилност съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК на въззивно решение в обжалваните му части. Моли се за отмяна на въззивното решение в горепосочените части, като неправилно и съответно за уважаване изцяло на исковете, предявени от „СтруктАрт“ ООД, но отхвърлени от въззивния съд, както и за отхвърляне на исковете, предявени от „Дамвент“ ООД и уважени от въззивния съд.

В две изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с идентично съдържание, приложени към двете насрещни касационни жалби се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставят се следните въпроси, които според жалбоподателите са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите изводи на съда:

1/ „ Длъжен ли е въззивният съд, когато отменя първоинстанционното решение, да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени констатации на първоинстанционния съд за неправилни и да обсъди конкретните доказателства, на които първоинстанционният съд е основал обратните си изводи?“

2/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени факти за доказани и да обсъди конкретните доказателства, на които основава преценката си?“

3/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи отхвърлителни мотиви по отношение всяко основание, на което е приел, че е предявен искът, когато те са приети по начин, който позволява искът да е евентуално основателен и само на едно от тях?“

По въпроси № 1-3 се сочи противоречие със следните съдебни актове: т. 1 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по гр.д. 1/2000 г., решение 50113/2022 г. по т.д. 775 на II т.о. на ВКС.

4/ „В какво съотношение са ал. 1 и ал. 2 на чл. 266 от ЗЗД и предвижда ли ал. 2 различен момент на установяване на крайния размер на възнаграждението по договора за изработка спрямо момента в ал. 1?“ Счита се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение 102/2017 г. по гр.д. № 50254/2016 г. на IV г.о. на ВКС.

5/ „Следва ли и как следва да се цени извънсъдебното признание на определен неизгоден за страната факт?“ Във връзка с този въпрос се твърди, че въззивният съд е действал в противоречие с решение № 108/2020 г. по гр.д. 1538/2019 г. на IV г.о. на ВКС, решение 115/2024 по т.д. 451/2023 г. на II т.о. на ВКС.

6/ „Какви са критериите, по които следва да се преценява нищожността, поради противоречие с добрите нрави на неустойка между търговци?“

7/ „Има ли значение при тази преценка възможността на неизправната страна сама да ограничи размера й, липсата на други способи за обезпечение?“

8/ „Достатъчни ли са само мотиви на съда, единствено в посока прекомерност на договорената неустойка между търговци, да обосноват нейната нищожност?“

С оглед въпроси № 6-8 се сочи противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 50017/2003 г. по т.д. 2663/2021 на I т.о. на ВКС, решение № 50047/2024 г.по т.д. 2341/2021 г. на II т.о. на ВКС, решение № 50137/2024 г. по т.д. 2068/2022 на I т.о. на ВКС, Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ОСТК.

Ответниците по насрещните касационни жаби „М. Клима“ ЕООД и „Дамвент“ ООД, в депозирани писмени отговори по чл. 287, ал. 3 ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват насрещните касационни жалби като неоснователни.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Двете първоначални касационни жалби са подадени от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК.

Касационната жалба на „М. Клима“ ЕООД е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК, като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и следва да бъде оставена без разглеждане в частите й срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговите части, с които „М. Клима“ ЕООД е осъдено да заплати на „СруктАрт“ ООД сумата 12 000 лв., представляваща част от дължими разходи за главен изпълнител, възлизащи в общ размер на 28 469 лв. и сумата 11 110,26 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР за изпълнение на груб строеж и съпътстващи работи за многофамилна жилищна сграда и подземни гаражи /спорните субективни материални права на ищеца в тези им части имат за източник един договор, но съдебната им защита е търсена чрез отделни искове, предявени на различно правно основание и с цена под 20000 лв./.

По същите причини касационната жалба на „Дамвент“ ООД е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК, като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и следва да бъде оставена без разглеждане в частите й срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговите части, с които „Дамвент“ ООД е осъдено да заплати на „СтруктАрт“ ООД сумата 18 000 лв., представляваща част от дължими разходи за главен изпълнител, възлизащи в общ размер на 42 703 лв. съгласно договора за СМР, сумата 16 666,38 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР за изпълнение на груб строеж и съпътстващи работи за многофамилна жилищна сграда и подземни гаражи и сумата 18 475,41 лв., представляваща неоснователно и неправомерно усвоена сума по издадена от „Райфайзенбанк България“ ЕАД банкова гаранция от 27.06.2018 г.

В останалите им части касационните жалби като такива с предмет кумулирани претенции, свързани с неизпълнение на един договор за изработка - източник на права и задължения за страните по делото и с цена на исковете общо над 20000 лв., са допустими.

За да постанови обжалвания съдебен акт, Бургаски апелативен съд на първо място е обобщил предявените от страните искове, които са били пренесени за разглеждане и пред въззивната инстанция, а именно: 1/ от „СтруктАрт“ ООД против „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД с правно основание чл. 266, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 288 ТЗ и чл. 12, т.т. 1 и 2 от договора, за заплащане на увеличена стойност на възнаграждение по договор за изработка, като частичен иск; 2/ от „СтруктАрт“ ООД против „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 288 ТЗ и чл. 72 от договора за заплащане на дължими разходи на главен изпълнител, като частичен иск; 3/ от „СтруктАрт“ ООД против „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 288 ТЗ, за заплащане на възнаграждение по договор за изработка; 4/ от „СтруктАрт“ ООД против „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 28, т. 3.1 от договора, за възстановяване на удържани гаранционни суми; 5/ от „СтруктАрт“ ООД против „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка, като частичен иск; 6/ от „СтруктАрт“ ООД против „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на неправомерно усвоена банкова гаранция. Съдът е уточнил, че претенциите са били предявени в съотношение 60/40 спрямо „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД, като предмет на разглеждане пред въззивната инстанция са били и насрещните искове, въведени от всеки от ответниците „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД против „СтруктАрт“ ООД, а именно: 1/ за заплащане на разходи, необходими за поправяне на некачествено изпълнени и недовършени СМР, на основание чл. 265, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД; 2/ за възстановяване стойността на надплатени СМР и намаление на възнаграждението (отбив от цената), на основание чл. 265, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Пред въззивния съд е въведено и възражение за прихващане от „Дамвент“ ООД, с което се претендира прихващане на претенцията по т. 4 от първоначалните искове с насрещно вземане на този ответник в размер на 6000 лв., представляващо 60 % от уговорена в чл. 84 от договора между страните неустойка за разваляне. От същия ответник е въведено и възражение за прихващане на претенцията по т. 4 от първоначалните искове с насрещно вземане на този ответник в размер на 95 542,62 лв., представляващо неустойка по чл. 83 от договора между страните за забавено изпълнение. Въведено е и възражение за прихващане от този ответник за вземания, формулирани като разходи за отстраняване на некачествено извършени и недовършени СМР, индивидуализирани от страната в молба от 24.06.2020 г. Пред въззивния съд е въведено и възражение за прихващане от „М. Клима“ ЕООД, с което се претендира прихващане на претенцията по т. 4 от първоначалните искове с насрещно вземане на този ответник в размер на 4000 лв., представляващо 40 % от уговорена в чл. 84 от договора между страните неустойка за разваляне. От същия ответник е било въведено и възражение за прихващане на претенцията по т. 4 от първоначалните искове с насрещно вземане на този ответник в размер на 65 098,51 лв., представляващо неустойка по чл. 83 от договора между страните за забавено изпълнение.

Съдът е посочил, че установяване на факти пред въззивната инстанция не е провеждано. В тази връзка въззивният състав е препратил към фактическата обстановка, включително и договорното съдържание на сключения между страните на 31.05.2018 г. договор за изпълнение на груб строеж и съпътстващи работи за изработка на обект многофамилна жилищна сграда и подземни гаражи в поземлен имот с идентификатор 68134.1932.2237 в [населено място], приета и изложена от първоинстанционния съд. Съдът сочи, че със съглашението ищецът „СтруктАрт“ ООД е поел задължения като изпълнител, а ответниците „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД - като възложители, а сключеният между тях договор е квалифициран от съда като договор за изработка, регламентиран в чл. 258 - чл. 263 ЗЗД.

От данните по делото съдът е приел, че обектът, предмет на съглашението, е приет с Акт обр. 14 на 01.10.2019 г. Съдът е заключил, че въззивната жалба на „Дамвент“ ООД съдържа признание, че на 04.02.2020 г. е било издадено удостоверение за степен на завършеност, съгласно чл. 181, ал. 2 ЗУТ, за предмета на изработката.

На базата на оплакванията, застъпени в жалбите и възраженията в отговорите въззивният съд е приел следното:

1. По исковете за увеличената стойност на възнаграждението: Ищецът по този иск се е позовал на увеличение през времетраенето на договорната връзка на доставните цени на армировката, поскъпване на основни енергийни ресурси и увеличение на минималната работна заплата (МРЗ), посочвайки, че тези дадености е следвало да бъдат калкулирани в цената на предоставената услуга, но подобна корекция е била отказана от дружествата - възложители. Според ищеца цената на армировката е подлежала на промяна нагоре, спрямо договорената цена от 1,69 лв. на кг.

Съдът е разгледал подробно уговореното в договора, като е подчертал следното: съгласно чл. 10 от договора страните са се споразумели за обща ориентировъчна цена на СМР, базирана на твърди единични цени и ориентировъчни количества, като е било прието, че договорената обща ориентировъчна стойност е променлива, доколкото количествата са променливи. В разпоредбата на чл. 12 от договора са били предвидени хипотези на промяна на договорените единични цени. В чл. 16 от договора е било предвидено актуване на изцяло завършени и годни за приемане СМР, съобразно договорените в Приложение № 4 към договора етапи. В глава IV от съглашението „Отчитане на строителството“ страните са разписали подробно процедурата по приемане на изпълнената работа, чийто етап е издаването на акт за разплащане образец 19 - чл. 25 от договора, в който фигурират изпълнените количества и утвърдената между страните единична цена за изчисляване на дължимите за изплащане суми.

В производството са приети като писмени доказателства Акт образец 19 № 14 от 31.07.2019 г., Акт образец 19 № 15 от 28.08.2019 г., Акт образец 19 № 16 от 18.09.2019 г., Акт образец 19 № 17 от 14.10.2019 г., в които единичната цена на армировка е била посочена в размер на 1,69 лв. Тези финализиращи етапите актове са подписани от страните и разплатени. С тях изпълнителят не е претендирал индексация на цената на армировката, тъй като в тях е фигурирала първоначално уговорената единична цена - Приложение № 1 към договора - ориентировъчна количествено-стойностна сметка.

Въззивният съд е посочил, че договорната воля, изразена в разпоредбата на чл. 266 ЗЗД, която предвижда възможност за индексация на цените изразява разбирането, че е възможна промяна на фиксираните единични цени, но тя може да се търси от изпълнителя при предаване на съответния етап от работата, а не и след като дейностите са предадени, приети и разплатени, при обективирани в двустранно подписани между страните протоколи стойности. Съдът е изтъкнал, че нормата на чл. 266, ал. 2 ЗЗД не променя посочения в ал. 1 на текста момент на установяване крайния размер на възнаграждението, а именно - при предаване на работата. Допълнено е, че актуализиране на цените страните са приели като възможно да се извърши при съставяне на приемо-предавателните протоколи, при предаване на изпълнената работа, което логично обезпечава правото на възложителя своевременно да възрази по наличието на обективните предпоставки за промяната и тяхното отражение върху цената. С оглед на това съдът е приел за недопустимо промяна в договорените цени да се претендира при вече приключило остойностяване на предадената работа и е заключил, че с оглед на това предявените искове са неоснователни.

2. По исковете за заплащане на дължими разходи на главен изпълнител: Съдът е посочил, че тази претенция е регламентирана в чл. 72 от договора. Според съда „Дамвент“ ООД и „М. Клима“ ЕООД поддържат без основание, че тъй като подизпълнителите не са пречели на главния изпълнител, нито са дублирали извършваните от него дейности, както и не се е налагало съгласуване с него, то претендираното възнаграждение не е дължимо. Съдът е счел за ясна волята на страните - при въвеждане в обекта през времетраене на строителните работи на изпълнители за дейности, различни от предмета на основния договор, възложителите да са задължени да възмездят изпълнителя, в посочения в договора обем, за разходите, които са породени поради ползване на съоръжения и механизация на изпълнителя от тези субекти.

Съдът е приел, че от самото начало страните са определили размера на дължимото обезщетение, без да се изисква специфична форма на доказване, съгласуване на действия или възпрепятстване, както е било посочено в жалбите.

Апелативният съд е заключил, че претенциите са основателни, при доказаност наличието за времето на изпълнение на договора на други изпълнители в обекта. Доколкото не са били оспорени установените от първата инстанция, на основата на заключение на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, размери на претенциите, съдът е приел исковете за основателни в тези размери.

3. По исковете за заплащане на възнаграждение по договор за изработка по Протоколи образец 19 № 18 и № 19: Съдът е посочил, че с цитираните два протокола - от 13.11.2019 г. и от 27.12.2019 г., са били предадени на възложителя зидарски работи, изпълнени към датите на протоколите. Двата акта са били издадени след приемане на конструкцията на сградата, с визирания по-горе акт образец 14. Актовете са били подписани от представители на двете страни и същите удостоверяват, съобразно изричния запис в тях, че след проверка на място е било констатирано, че посочените в актовете дейности са завършени и подлежат на заплащане. Ръкописно е било добавено изявление на възложителя, че количествата, посочени в актовете отговарят на изпълненото, а цените са съобразно представените анализи. Гореизложеното съдът е тълкувал като признание на възложителя при приемането на работата, че тя отговаря на възложеното, следователно и заплащането й е дължимо. Също ръкописно добавеното изявление за некачествено и лошо извършени работи според съда е бланкетно и неконкретизирано, поради което, както и поради противоречието си с изявлението за приемане, не е зачетено от съда.

Съдът е приел за неоснователни изложените в жалбите аргументи за недължимост на плащането по представените протоколи, поради неокомплектованост, каквото възражение е поддържано и при първоинстанционното разглеждане на делото. Според съда, видно от данните в производството и останалите актове образец 19, издадени в срока на изпълнение на договора между страните, не са били представени с пълната документация, предписана от чл. 18 от договора, но въпреки това са били заплащани без възражения от възложителите, което според съда води до извода, че по установената между съдоговорителите практика неизпълнението на това задължение следва да бъде счетено за несъществено.

Крайният извод на съда по тези претенции е, че те са основателни в претендираните размери.

4. По исковете за възстановяване на гаранционни суми: Съдът се е позовал на чл. 28.3.1 от договора, съгласно който задържаните като гаранция за добро и качествено изпълнение суми – 10 % от актовете за разплащане образец 19, се възстановяват в петдневен срок след приключване и приемане на СМР по договора, но не по-късно от 30.12.2019 г.

Счетено е за безспорно в производството, че от изпълнителя са внесени суми, представляващи 10 % от стойността по Актовете образец 19 № 1- № 17. С приключване изпълнението на задълженията на изпълнителя, приемането на работата от възложителя и настъпване на крайния срок за изпълнение на задължението за връщане на сумата, тя е следвало да бъде възстановена на изпълнителя в размерите по приетите пред първата инстанция неоспорени справки от счетоводствата на възложителите - 96 309,05 лв., дължими от „Дамвент“ ООД и 64 234,56 лв., дължими от „М. Клима“ ЕООД. Заключението на съда е, че исковете са основателни в горепосочените размери, но липсва жалба от ищеца против тази част на съдебното решение.

5. По исковете за неустойка: В производството изпълнителят е претендирал и неустойка за забава в изпълнението на задължението за заплащане на възнаграждение за приетите СМР по Актове образец 19 № 18 и № 19, считано от 23.11.2019 г. за първия акт и от 6.01.2020 г. за втория акт, както и върху претендираната за връщане гаранция по чл. 28 от договора, считано от 31.12.2019 г.

В тази връзка съдът се е позовал на чл. 82 от подписания между страните договор, съгласно който страните са постигнали съгласие при забава в плащането на дължима сума от страна на възложителите, забавилите се дружества да дължат на изпълнителя неустойка в размер на 0,35 % от пълната ориентировъчна стойност на договорените СМР, фиксирана в чл. 10 от договора на календарен ден, но не повече от 10 % от стойността на договора. Съдът е уточнил, че при приетата между страните стойност, величината на подневната неустойка възлиза на 5573,32 лв. на ден, при пределна стойност 159 237, 70 лв., която се достига за 28 дни.

Относно извода си за действителността на клаузата, апелативният състав е възприел разбирането, залегнало в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и принципните критерии за валидност, изложени в мотивите, че при преценката следва да се съобразява естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка и тяхната значимост за интересите на страните, видът на конкретния тип неизпълнение, който се гарантира, наличието или липсата на други способи за обезпечение, както и съотношението между размера на уговорената неустойка и потенциалните предвидими вреди от неизпълнението.

В конкретния случай съдът е приел, че неустойката е уговорена във фиксиран подневен размер, определен на базата на пълната стойност на договора, без разграничение на съответния вид и размер на неизпълнението. Страните са уговорили изпълнение на задълженията си на етапи, като дължимостта на паричната престация на възложителите е обусловена от надлежното предаване на респективния етап, финализиран с акт за разплащане. От приложените по делото актове за разплащане съдът е заключил, че те варират по стойности, включително има такъв за 65,25 лв., както и за 281,72 лв. При забавеното плащане на тези актове, възложителите биха дължали неустойка в размер на по 5573,32 лв. на ден, както и сума в размер на 159 237, 70 лв., ако забавата им надвиши 28 дни.

Анализът на горецитираната неустоечна клауза в конкретния случай е обосновал извод на съда за нейната нищожност, по съображения, че същата е била договорена при завишена база за формирането й - не върху конкретния размер на неизпълненото задължение, а върху пълната стойност на договора, което сочи, че тя надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поради това съдът е заключил, че претенциите на изпълнителя за присъждане на неустойка за забавено изпълнение са неоснователни.

6. По иска за връщане на банкова гаранция: Съдът се е позовал на чл. 76 от договора, уреждащ предоставяне от изпълнителя на банкова гаранция за преведения аванс, в размер на същия, като изрично е уговорено срокът на действие на гаранцията да е до изчерпване стойността на аванса с приети актове за разплащане образец 19. Поради настъпване на така уговорения краен срок на дължимост на гаранцията, за която е безспорно, че е предоставена в уговорения размер съдът е направил извода, че същата подлежи на връщане и предявеният в тази насока иск е основателен.

7. По насрещните искове: Съдът е посочил, че претенциите попадат в две групи - такива по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за заплащане на разходи за поправка на некачествено изпълнени дейности и такива по чл. 265, ал. 1, предл. 3 ЗЗД - за връщане на платено възнаграждение, предвид неизвършени СМР, които са заплатени. Препратено е на основание чл. 272 ГПК, към фактическите и правни аргументи на първоинстанционния съд, изразени по отношение дължимостта на вземанията по насрещните искове.

В допълнение и по повод оплакванията във въззивните жалби, основавайки се на ангажираните в производството доказателства, апелативният състав е приел за доказани исковете, касаещи разходите за повредена асфалтова настилка, тротоари и бордюри, за установяване на които са събрани показанията на свидетелите Н. и Д. в съдебното заседание на 2.04.2021 г. пред Бургаски окръжен съд. Съдът се е позовал на изводите на вещото лице, което е остойностило тези разходи, като е взело предвид и счетоводните данни при възложителите за осчетоводяване на разходи за ремонт на асфалтова настилка и бордюри. Приета е за основателна жалбата на изпълнителя по отношение претендираните от възложителите разходи за поправка ограда на съседен имот, тъй като претенцията не е подкрепена с доказателства и следва да бъде отхвърлена в тази част. Счетено е, че не следва да се присъжда също така и стойността на полиетилен за запазване на изкопа, тъй като, видно от приетия като доказателство по делото Акт образец 19 № 1 за допълнително възложени СМР от 31.08.2018 г., доставката и монтажа на полиетилен по скатовете на изкопа е била предадена и приета от възложителите без възражения. Намерена е за неоснователна претенцията на възложителите за присъждане на сума за възстановяване стойността на платена, но недовършена ВиК шахта. Съдът се е позовал на установено от вещото лице неизпълнение на един брой пръстен на една от шахтите, като становището му, изразено в съдебното заседание на 01.07.2022 г. и възприето от съда е категорично, че се касае за видим дефект. Според съда следователно по отношение на твърдения недостатък е приложима необоримата презумпция на чл. 264, ал. 3 ЗЗД за приемане на работата в тази част без възражения, тъй като няма данни за възражения на възложителите при приемането с Акт образец 19 № 1 за допълнително възложени СМР от 31.08.2018 г., с който са приети доставка и монтаж на бетонова ревизионна шахта. Приети са за основателни исковете за присъждане стойността на пирони хилти, относно които е установено от показанията на свидетеля Д. и заключението на вещото лице, че не са били поставяни, макар да са били предвидени по проект и платени. Според съда следва да се уважи и претенцията за покриване стойността на разликата в цената на тухлена зидария, изпълнена вместо с проектните единични тухли с тухли четворки, което вещото лице е констатирало при оглед на процесния строителен обект - показания на вещото лице в съдебното заседание на 1.07.2022 г. пред съда от първа инстанция.

Предвид гореизложеното, съдът е счел за основателни първоначалните искове против „Дамвент“ ООД за част от дължими разходи за главен изпълнител, в размер на 18 000 лв., за възнаграждение за СМР по Протоколи образец 19 №№ 18 и 19, в размер на 16 666,38 лв., за удържани гаранционни суми в размер на 95 012,99 лв., за възстановяване на банкова гаранция в размер на 18 475,41 лв.; против „М. Клима“ ЕООД за част от дължими разходи за главен изпълнител в размер на 12 000 лв., за възнаграждение за СМР по Протоколи образец 19 №№ 18 и 19 в размер на 11 110,26 лв., за удържани гаранционни суми в размер на 63 341,96 лв.; както и насрещните искове за присъждане на „Дамвент“ ООД стойността на повреди по асфалтова настилка в размер на 1500 лв., бордюри в размер на 222,10 лв. и тротоари в размер на 120 лв., за непоставени пирони хилти в размер на 2897,69 лв. и за разлика в поставени тухли в размер на 194,56 лв.; както и насрещните искове за присъждане на „М. Клима“ ЕООД стойността на повреди по асфалтова настилка в размер на 1000 лв., бордюри в размер на 148,06 лв. и тротоари в размер на 80 лв., за непоставени пирони хилти в размер на 1931,79 лв. и за разлика в поставени тухли в размер на 129,71 лв.

Съдът е допълнил, че сумите подлежат на присъждане със съответните претендирани обезщетения за забава, в размер на законната лихва, които са функционално обусловени от уважаването на главните искове. Посочено е, че в останалата си част претенциите подлежат на отхвърляне.

8. По възраженията за прихващане: Посочено е, че на първо място, за да се формира извод за дължимост на уговорената неустойка при разваляне по чл. 84 от договора, следва да се установи дали е било правомерно предприетото с изявление от 07.02.2020 г. на възложителите разваляне на договора.

Възпроизведено е приетото в договора: задълженията на изпълнителя по договора, описани поетапно в чл. 31 от същия следва да се изпълнят в срок от 240 работни дни, считано от датата на протокола за осигурен фронт за работа, предвиден в чл. 32, която се предвижда да е 20.06.2018 г. Посочено е, че за край на сроковете се зачита последният приет акт за разплащане образец 19 - чл. 33.1, като срокът за изпълнение подлежи на удължаване в случаи на забава в плащанията от възложителя - чл. 34.1 или при промени в одобрените за изпълнение работни проекти и/или допълнително възложени СМР, които налагат или предполагат промяна или невъзможност за изпълнение на календарния график по договорените СМР, като срокът съответно се удължава с времето, необходимо за извършване на допълнително възложените СМР - чл. 34.2. Предвидена е възможността за удължаване на срока и при други особени обстоятелства, извън отговорността на страните - чл.чл. 34.3 и 34.4.

Съдът е посочил, че не е налице разногласие между страните, че протокол за осигурен фронт за работа не е съставян. Представен е бил протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа образец 2, датиран към 05.06.2018 г. Същият носи подписите на представителите на съдоговорителите и удостоверява техни изявления, че дворното място, в което строителството ще се извърши, е свободно - т. 3.1. от протокола; в зоната на строителната площадка няма подлежащи на преместване строежи, съоръжения и комуникации - т. 3.2, както и подлежащи на събаряне, преместване или изкореняване постройки, съоръжения или насаждения - т.3.3. В протокола е отразено, че откритата строителна площадка се захранва с вода с водоноска, до изграждането на сградно- водопроводно отклонение - т. 2 и има временно електрозахранване - т. 3.

Предвид изложеното въззивният съд е приел, че за начална дата на изпълнението на задълженията на строителя по договора следва да се приеме фиксираната в договора дата 20.06.2018 г., тъй като не е установено към тази дата да не са били осигурени от възложителите условия за започване на строителството. В процеса не са били опровергани изявленията на изпълнителя за годност на строителната площадка, материализирани в горепосочения протокол, а неиздаването на уговорения между страните специален протокол за осигуряване фронт за работа не отнема възможността за доказване наличието на специфичното кредиторово съдействие с всички допустими доказателствени средства. Съдът е посочил, че макар и да се приеме за доказано установеното от експерта осигуряване на трифазен ток на обекта, необходим за оперирането с кулокран, едва на 08.08.2018 г., то началото на изпълнението на строителството на сграда Б е предвиждало направата на изкоп, за който кулокран не е необходим, съгласно отговора на вещото лице по приетата експертиза. Съдът е заключил, че следователно, не е била налице забава на кредиторите в осигуряване условия за работа на изпълнителя към датата, приета при договарянето между страните като начална дата на СМР.

За край на дейностите, съобразно приетото в цитирания текст от договора въззивният състав е приел датата на последния двустранно съставен и приет по договора Акт образец 19 № 19 - 27.12.2019 г.

При съобразяване на горните две дати съдът е направил извода, че фактическата продължителност на строителството в конкретния случай е 378 работни дни.

Съдът е допълнил, че към предписания срок за изпълнение от 240 работни дни следва да се прибавят признатите от възложителите петнадесет дни обоснована забава по обективни причини, 40 дни забава по причина на новоприетата Наредба на СОС за обществения ред на територията на СО в сила от 1.12.2018 г., 37 дни забава поради промяна в кота фундиране, тринадесет дни забава поради укрепване на изкоп на тяло А, десет дни забава поради промени в зидарии сутерен (съобразно таблицата към заключението на вещото лице).

Според съда неоснователно се твърди в жалбите на възложителите, че липсват основания за удължаване срока за изпълнение поради промени в проектите, тъй като изпълнителят се е запознал със същите при договарянето и е следвало да предвиди изискуемите за изпълнението на обекта дейности. Съдът е кредитирал обстойните заключения на вещото лице пред първата инстанция, в които са описани наложилите се в срока на изпълнение на договореностите изменения на предписанията по първоначалните проекти, една част от които е било допустимо да се извършат с екзекутивна документация, а за други се е изисквала процедура по одобряване на проект. Представени са по делото протоколи за изменения - № 1 от 4.07.2018 г., № 2 от 24.08.2018 г., № 3 от 9.10.2018 г., № 4 от 1.03.2019 г. и № 5 от 10.05.2019 г., които според съда свидетелстват за приети промени в договорените дейности, в противоречие с поддържаното в жалбите, че се касае за възложени корекции в изпълненото.

В обобщение на гореизложеното съдът е приел за обоснована по чл. 34 от договора забава периода от 115 работни дни, като прибавени към уговорените 240 работни дни, те дават краен период за надлежно изпълнение 355 работни дни. Изтъкнато е, че съпоставяне с фактическата продължителност на изпълнението от 378 дни установява неточно във времево отношение изпълнение от 23 дни или 6,5 % спрямо пълния срок. С оглед на гореизложеното апелативният съд е счел, че така формираната забава е незначителна по отношение на интереса на кредитора по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и за него не се е породило вторичното потестативно право на разваляне. В допълнение към горното съдът е установил, че договорът е бил прекратен с изпълнение на 04.02.2020 г. с издаването на удостоверение за степен на завършеност от общината, както се признава и в жалбата на възложителя „Дамвент“ ООД. Съдът е заключил, че следователно, предприетото едностранно разваляне с нотификацията от 07.02.2020 г. не е породило правно действие.

Горните съждения са обосновали извода на съда за неоснователност на възражението за прихващане с неустойка, дължима поради разваляне.

Съдът е приел неустойката, претендирана за забава в изпълнението на изпълнителя, регламентирана в чл. 83 от договора, симетрично на обсъдената по-горе неустойка по чл. 82 за забава на възложителите за нищожна, като уговорена на диспропорционално висока база цялата стойност на договора, без разграничение на съответния вид и размер на неизпълнението. В този аспект според съда, тя влиза в противоречие с добрите нрави, тъй като не кореспондира с обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции на неустойката. Ето защо съдът е счел, че възраженията за прихващане с това вземане не следва да се уважават.

Прието е, че посочените в третото възражение за прихващане на „Дамвент“ ООД конкретни вземания за недостатъци не кореспондират с въведените с уважената част от насрещните искове, което препятства възможността за извършване на прихващане.

Частичното несъвпадане на изводите на въззивния състав с тези на съда от първа инстанция е обосновало отмяна на решението в частите, с които са били уважени първоначалните искове за присъждане на увеличени размери на възнаграждение за СМР и мораторна неустойка, както и в частите, с които са били уважени насрещните искове за присъждане повреди на ограда съседен имот, ВИК шахта и полиетилен, и отхвърляне на същите. В останалата му част първоинстанционното решение е потвърдено.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в частите му, срещу които депозираните касационни жалби са допустими, не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В частите му, срещу които касационните жалби са допустими, въззивното решение не е вероятно недопустимо. Съгласно насоките, дадени в т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. По отношение на обжалваното решение не се установява наличие на нито една от посочените хипотези, включително в конкретно визираната от касатора негова част, в която също е разгледан предявеният иск, схващан като единство от изложени в исковата молба твърдения относно фактите, на които искът се основава и петитум /чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК/.

Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Първите два от въпросите на касаторите са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касаторите допълнителен критерий за селектиране на касационните им жалби по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да изложи съответни мотиви към него със съдържанието по чл. 236, ал. 2 ГПК е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира, особено по дела с голяма фактическа и правна сложност. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите или отричащи ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Освен че е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд е изложил и собствени мотиви по пренесените като спорни между страните и във въззивното производство въпроси, в които мотиви в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявените за съдебна защита спорни материални права на страните, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по тези въпроси на касаторите касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Останалите – материалноправни въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и които разяснения в главната си част са възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви.

Третият и четвъртият от въпросите на касаторите са формулирани общо и хипотетично, поради което и не би могло да бъдат квалифицирани като правни въпроси по приложението на конкретна норма, институт или принцип, като общи правила за поведение на правните субекти, уредени в действащия обективен правов ред.

Отговорите на останалите въпроси на касаторите от тази група по начина, по който същите са формулирани и обосновани, зависят от конкретните обстоятелства по делото и също конкретно приетото от инстанциите по същество за установено по делото от фактическа страна. При изложеното същите въпроси са относими към правилността на въззивното решение, схващана като основание за касирането му /чл. 281, т. 3 от ГПК/, която обаче може да бъде проверявана само в последващо евентуалното допускане на касационното му обжалване производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова с предмет само наличието или липсата на основания за такова допускане. В допълнение въпросите от пети до седми са основани и на твърдения и предпоставки, съставляващи защитни тези на касаторите по делото, но останали несподелени от въззивния съд. Всички въпроси на касаторите от тази група /материалноправни/ всъщност изразяват само несъгласието им с решаващите изводи на съда по съществото на спора, правилността на които не може да бъде преценявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а на така поставените въпроси следва да бъде отречено качеството на годно общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. При така изложеното по отношение на същите не се дължи преценка за наличието или не на допълнителните критерии за селектиране на касационните жалби, законоуредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК по депозираните касационни жалби, на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК насрещните касационни жалби на ищеца в производството следва да бъдат оставени без разглеждане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение